Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

А сега, без сутиен. Чакай, заставам...ето така! Снимай! Добре, нали е добре!
Не ме карай да се усмихвам, аз съм усмихната. Нищо, че окото ти е набито, не може да улови онзи блясък който след време снимката ще открие.
Трябва да се съзерцава дълго. Сега приготви се. Снимай!
Знам, че не ти отива ролята на чирак, че не обичаш модел да ти казва кога да снимаш, но днес, ще ме разбереш. Снимай сега!
Повече ще ти кажа, каквото имам всъщност! Всичко и нищо! Майсторка съм на нищоказването.
Имам си кукла и й подражавам. От дете й подражавам. Тя е хубавица. Тя е принцеса. Не Барби някаква, а момиче от звездите. Не знам от къде я е изровил баща ми. Истинския. Пусни вентилатора, искам косата ми да покаже вятър. Аз не го познавам. До колкото знам, симпатяга е бил. Дано не съм преспала с него, без да знам кой е, нито той коя съм. Не ми се смей. Случва се не само в сериалите. Падам си по готини откачалки минали средна възраст. Снимай! Чудесно, нали! Като погледаш по-дълго снимката, ще откриеш усмивката. Нещата които се виждат от пръв поглед бързо отегчават. Нещо в този род беше казал Ницше, а и блондинки могат да го цитират.
Всъщност, всеки ден се опитам да изритам нещо от паметта. Не искам да мисля. Не искам да съм умна. Аз творя себе си. Творя куклата си. Тя е просто красива. Тя не е изкривена в мислите, не им подражава. Тя е красота, сама за себе си. Без оценки, без критерии. Цялост, неделима. Не искам мислите ми да й бъдат сенки. Запомням, отхвърлям. До някъде успявам. Е, малко се правя на по-глупава отколкото съм и в действителност, но в това не съм никакво изключение. Почти всички руси хубавели го правят.
Защо ми е тази фотосесия ли! Не бързай, искам да ти кажа повече.
Аз все още чувствам, но почти съм на предела. Искам да се освободя от последните болежки, ей сега, като ти разкажа за тях и съвсем искрено ти призная после, че не ми пука, не ми трепва нищо и не съжалявам.
Напих баща си. Не истинския: съпруга на майка. Като дъщерите на Лот, само че в една – единствена и не да му родя дете. Заради спорта го направих. Съзнах, че мога. Мина ми през главата и погледнах куклата. Друга приятелка си нямах. Не исках и да имам. Всички забелязваха, че това не ми било редно, онова не ми било редно, а да живеят с хубавец, който майка им превръща в охлюв, не знаят какво е. И не е най-лошото, че охлюва открива истинския си вид и безгръбначност, липса на воля и на друго мъжество, освен това, което доста добре нощем доказва какво е, че се чуват на доста далече игрите им, най-лошото е, че дава възможност на единствената близка, да доказва каква вещица е. Защото никой не би й простил подобно поведение. Не знаят, не могат да разберат, аз пък не мога да споделя, че пак ще започнат да ме поучават с онези думички, които са научили от “нормалните” си родители и повтарят като папагали, че всеки си е виновен сам за щастието или нещастието си и ако не е пожелал да е така, както е, не би било така, а иначе: както е пожелал. А ти, изобщо не търси сълзи, няма такива. Не съжалявам. Нямах приятелки, но си имах една страхотна кукла, с която можех да споделям. Всичко да споделям, нищо че съм на четиринадесет. Попитах се преди да го натряскам, как би постъпила тя. Тя се усмихваше, тя се забавляваше. Идиотът припадна в леглото. С пръст не съм го докоснала, нито с устни, нито с каквото и да е било. Само го напръсках с парфюма си, нарисувах му едно две петна с червилото по лицето. По принцип лягах с по-нормално бельо, но избрах онова, за което те – нашите, дори не знаеха. Отидох на покрива и закрещях едва след като пожара започна. Можех да изгоря и безгръбначното. Не съм желаела смъртта му, а той сигурно след това я е пожелал. Макар сигурно, дъртия пияница, какъвто е в момента се самоласкае с мисълта, че е прелъстил нимфетката си. Добре, че не го осъдиха. Размина му се само, защото повтарях, ама до лудост повтарях, че го обичам, че сама съм го пожелала, че той не е виновен и че ще го кажа в съда, хиляда пъти ще го повторя и във вестниците даже ще го пишат, преди романа, който да напиша един ден сама.
Защо го направих? Защото мога. Защото исках да се отуча да съчувствам и да разбирам. За да бъда нея. Хубавицата. Горда власт и красота. Безразлична към света. Просто едно сияние, едно слънчево зайче. Такива мисли, само че по-детински минаваха през главата ми.
Повтарях си ежедневно, че не бива да съжалявам този бултериер майка ми. Спасих малодушното момче. Все кусур, все скандал, не смееше да пусне водата в тоалетната, сутрин, за да не би тя да чуе, че звучи силно и да му кресне, че е просташки. Миеше си с чашка изпиканото.
Без него заприлича на човек. Но я напуснах преди да си е намерила друг за тормоз.
Нямах осемнадесет. Реших да не бъда тя. Прощавах да е и неизбръснат, и да е задълбан в себе си и това, че е неудачник. Да, рядко талантлив неудачник. Мислех си, че назначението на хубавицата е да е муза. Навярно бях такава, но не и достатъчна да го направя щастлив. Поболя се. Щеше да умре и без самоубийството. Дори аз му помогнах да набави “златната доза”, а той изобщо не беше наркоман. Това си беше самоубийство. Пуснах му даже “Хотел “Калифорния” и го целувах докато изстиваше.
Изгорих му всички ръкописи. Изтрих всички файлове. Целият му живот. Имах пароли във всичките му профили в интернет, където го четяха малко повече, отколкото от книжните му парцали. Изтрих всичко! Абсолютно! Убих го повторно. Заедно с годините му. Защото го обичах! Защото виждах в неговият текст само неговото страдание. Защото нито една душа не заслужаваше подобно. Защото сега лицемерието би го обезобразило напълно! Но най-вече...защото приличах на него. Бяхме огледала! Аз бях душата му. Сама лишена от такава! И чувствах което и той, а не исках, не исках да понеса болките му, да бъда убита като него. Той твореше с текстовете си кукли. Аз от самата себе си правих! Спечели си само омраза, защото твърде болезнено понасяше! И за да не свърша като него, без да съм постигнала себе си...доказах си, че мога да бъда толкова кораво сърце...Спя с когото си поискам, дори съм радвала онзи който унищожи, с интриги, с лукавство, единствения който някога съм обичала...Доказах си, че мога. Хубава съм нали! Това е защото съм лишена от чувства. Не е, че съм естествено червенокоса или заради тънкият кръст, заради черните зърна! Аз съм куклата си, пълна нейна двойница съм, изпразнена от мъченията на вината или заблудите си красота.
Показвам ти, най-доброто, постигнах творбата си.
Знаеш ли, злорадствам над себе си и не ме боли. Че е толкова крехка, че времето неизбежно ще я накаже. Ще унищожи творбата ми. Неизбежно ще го стори.
Важното е, че я постигнах.
Сега, за фото – сесията. Ти снима съвършената кучка. Разполагаш със снимките й. Тя е мечтата на много мъже. Дори миналото ми вече не е нейно, защото тя е безразлична към него. Разказва го като филмче и й е забавно. Няма сянка в очите й. Има само живот. Истински, много шибан.
Аз постигнах каквото трябваше. И съм сложила в диск – плейъра си “Хотел “Калифорния”, имам и златната доза. Няма да е самоубийство. Защото, куклата не е жива. Не и истински. Просто една творба, трябва да бъде завършена навреме. За да не бъде развалена. Разбираш ме, нали! Снимай!
Твой ще е избора, какво да направиш със снимките.
Според мен са напълно излишни, защото каквото трябваше, аз изживях!