Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Двамата не можем да бъдем на свобода. Един от двама ни трябва да е мъртъв или в тъмница.
Аз съм в затвора, той има за любовница тази, която обичам. Нощем му разголва прелести, и не само нощем. Лъже я, че я обича, даже себе си успява да излъже понякога. Хранят се очите му с красотата й, като изработена е от скулптори, всички древни фанатици със съвременни възгледи за женската линия, най-малко седмина, а може би повече. Спорили са за всеки детайл, с векове от стотици хиляди тела и генни съчетания да получат тази форма. Тя не е просто тяло, тя е послание за красивото. Това, което не съм виждал и няма и да видя. Ще съм в килията, докато е жив, а когато я напусна, красотата, която тъй желая да съзра, няма да е същата. Може да е по-съвършена, но не и толкова млада. Не прощава времето.

Понякога ми се иска да го убия. Той и без друго е негодник, а аз съм способен да го сторя. Не съм толкова беззащитен като негов пленник. Лъже се, че съм във властта му. Има инструменти, с които ме държи тук, където съм, но пожелая ли да изляза, те са безсилни. Властта му е мнима. Посланията ми и без друго му оказват влияние, манипулирам го, стигат до него по наши общи двойни агенти. По-често той си е моят пленник, макар че аз съм в затвора му и официално съм подчинен на волята му. Няма да ми е трудно да получа свободата си, но заради тази, която обичам, не искам.

Той я прави щастлива, помагам му за това. Имало е случаи, когато го правя с чувството, че работя срещу себе си, че отчуждавам тази, по която съм луд, от себе си, но отдавна свикнах с усещането, че насладата ми е нейната, независимо, че я получава от друг, независимо кой е той. Независимо, че заради него аз съм лишен от свободата си. Убия ли го, ще я нараня. Нещо, което желая, даже няма да мога да понеса. И тази свобода, по която копнея почти толкова, колкото и по тази любов, която никога няма да имам, ще ми се стори празна, излишна, дори противна. С цялото разнообразие на форми, цветове и избор - по-бедна от затвора.

Иска ми се на мен да пържи яйца, само по мушамена престилка. Да ги поръсва със сирене и червен пипер и да ми се усмихва все като непозната. Да тананика, докато е в банята сама, а аз да бързам да допуша цигарата, че да вляза при нея. Да се гали като голяма котка с цяло тяло по моето, когато съм уморен.
Нищо от това не получавам. Знам, че се случва. Стига до мен с подробностите, нашите общи двойни агенти не крият нищо, не желая и да крият. Натъжава ме често, че не мога да имам това щастие, а той е толкова посредствен. Познавам я много преди да я срещне. Допринесох, за да я срещне. С него не винаги сме били врагове, всъщност и сега не сме. Просто се конкурираме. Понасяме се доколкото е възможно, а и един без друг не бихме оцелели, но сме алчни до безумие. Това ни е проблемът. Докато си помагаме, се и грабим взаимно, докато се грабим взаимно, си помагаме. Отношенията до там се изостриха, че щеше да се стигне до смърт. Щеше да е прекалено, истината е, че сам избрах тъмницата, а глупакът си мисли, че ме е вкарал в нея.

Понякога има чувство за вина. И така трябва. Нека да не е уверен повече, отколкото е, в полза на един буден интелект, какъвто без съмнение има, а и на мъжа на тази жена. Никога няма да разбере, че съм я е познавал още като е бил дете, още като е бил пеленаче. Никога няма да допусне сериозно, че той е машата ми да я имам и да я направя, доколкото се може, чрез него, щастлива. Просто е машата ми. Не можех да бъда на свобода, а не мога да й доставя това което искам иначе.
Не подозира, че моите чувства са причината за неговите, а моите откъде идат, не знам...

Той е глупав, мисли си, че я обича заради очите й. Не съм ги виждал.
Мисли си, че я обича заради циците й, заради раменете и шепота й. Заради аромата и бедрата й. Заради дупето й и устните й. Заради милувките й.
Знам, че са фантастични и благодарение на тях имам онези кратки мигове свобода. В които килията отваря широко врати и се озовавам навън.

Отвън вратите са устните му. Витая в стаята им, високо съм над тях. Виждам ги и чезна. Не съм затворен, на свобода съм, а тя не е огромна, каквато ми се струва като пленник, защото съм едно с необятността й. Просто ме няма, което е невъзможно, защото за разлика от него съм безсмъртен. Лудост съм, дух. Неговите желания към нея, които ще останат дори когато тях двамата вече ги няма и които е имало, преди да ги има.

И отново оживявам, потапям се в залеза на безкрая, а той е кървав, кървав точно като залез. Всъщност, той е червилото й. Остатъците му по устните й, които не е успяла да изтрие преди да се любят. И с целувка ме вкарва отново в тялото му. В килията, а аз рисувам по стените й с червилото й: сърца.
Заради краткия миг волност, заслужава си затворът.