Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

kass · Пуснато на: Нед Май 10, 2009 1:22 pm Заглавие:

Валеше пороен дъжд. Чистачките едвам насмогваха да изчистят предното стъкло и видимостта беше ужасно ниска. Елена бързаше и не искаше да се замисля за времето, за настъпващата нощ, за трудния черен път, бързаше защото там където отиваше я чакаше един много специален човек. Емил беше пристигнал преди нея, беше запалил камината и надничаше тревожно през прозореца. Чакаше я, а тя се бавеше. „Ами ако не дойде?” се питаше и после сам се окуражаваше „Ще дойде.” Когато се прокрадна лека светлина от фарове през плътните пердета, той въздъхна с облекчение защото беше разбрал, че е дошла. Отиде да я посрещне. Отвори вратата и изпадна в шок при вида на полицейската кола отвън.
- Емил Иванов? - попита полицая.
- Аз съм – отговори Емил
- Познавате ли жена на име Елена Цанова.
- Познавам я – отвърна Емил и тревогата му нарастваше с застрашителна скорост.
- За съжаление трябва да Ви съобщим една много неприятна новина…Госпожа Цанова е претърпяла тежка катастрофа тази вечер, едвам е успяла да се обади по телефона на бърза помощ. Почина на тръгване към болницата. Всичко което успя да ни каже е вашето име и къде се намирате. Моите съболезнования.
Врял душ обля Емил по цялото тяло. Огромна тъга се надигна в гърдите му и сякаш го задушаваше. Сълзите напираха в очите му, а краката му едвам го държаха. Имаше чувството че е умрял. Не по-лошо е от това, прекършен е, жив но без живот, без желание за живот, без смисъл, без надежда, без сили, без радост, без любов, без нищо, без нея…
Емил затвори очи и си спомни последния път когато бяха заедно. На същото това място. Спомни си усмивката й, милото й нежно лице, топлия й глас, грациозната й походка, сладкия й смях, запазената й невинност и деликатност, чувствените й целувки, приятните разговори, нежното и докосване, истинската й любов и колко безрезервно му я даваше. Спомни си последния им разговор.
- Колко е хубаво да съм с теб! - Гласът и звучеше толкова истински, сякаш беше до него сега и му говореше.
- Ще се разведа, ще подам молбата още утре.
- Недей. Защо си усложняваш живота, знаеш колко е трудно, прекалено сложно е.
- Защото времето за нас е малко. Не мога да понасям вече да съм далече от теб. Искам те всяка вечер до себе си.
- Времето е малко, но пък безценно. Може би затова и се обичаме толкова много, защото сме свободни, защото копнеем за това малко време в което ще бъдем заедно, защото го очакваме, защото жертваме. Ами ако се съберем и изгубим това усещане? Страх ме е, не искам да загубим любовта си, тя е най-скъпото което имам.
- Няма…няма, ще видиш…няма да го допуснем, ще внимаваме, толкова време не сме я изгубили, няма да я изгубим и сега.
Емил си спомняше този разговор и изпитваше такава болка и горчивина каквато не подозираше, че човек е способен да изпитва. Спомни си как винаги той е бил човекът на разума. Как никога преди не и е обещавал да се разведе и в началото дори съвсем откровено й го е казал, за да не се чувства излъгана, ако го очаква от него. А сега, когато разбра, че не може без нея, че няма смисъл да се връща при жена си след като не е останала и капчица любов. След като този брак му носи само обиди и недоволство. След като е разбрал, че парите не са всичко на света. След като реши да започне нов живот и след като тази сутрин подаде молба за развод - Елена вече я няма. Закъснял е. Времето за тях е било предопределено да бъде малко или може той предопредели това. Не биваше да я кани, но нямаше търпение да и каже. А тя, тя имаше безкрайно търпение, две години и половина чакаше, чакаше толкова дълго че дори накрая се примири.
Емил стоеше в луксозната си вила, за която трябваше да води кървави съдебни битки с жена си, която не стъпваше в нея с години. Вилата, която е кивотът на единствената му истинска любов.