Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Отчаянието, застанало зад нея отхапа шията й, като вампирска целувка, лекичко, но със зъби, болезнено коренище впръска в тялото й, впиваха се дълбоко върховете му, а после се разтваряха в сладост.

Чуждата воля плъзна длани и смъкваше дрехите й.

Лютяха я отвътре. Лютяха я, изгаряха я, това бяха сълзи. Стари сълзи спотаени в нея, които не можеше вече да отприщи и сега киселинно изгаряха кожата й. Искаше по-бързо да ги свалят непознатите ласки.

А после да бъде отвратена от този на който се отдава. Това желаеше, защото това щеше да е последната му нощ...

Седем години по-рано

Нямаше как да бъде изложен на панаира на кучета, това трябваше да е най-рядката порода, но знае ли човек, колко обикалят на свобода, пуснати и деградирали. От верни гардове и професионални убийци, превърнали се в дребни крадци. Глупави, страхливи, гальовни, но не смеещи да потърсят ласката.

“Също като мен!” – помисли си и се разстрой. Много се разстрой, реши да купи кучето. Все още нямаше ясна идея защо й е. Чувстваше, че й трябва.

Доберман. Верен към господаря, интелигентен, реши ли да бъде лош, умее го. Доберман, но невидим. Изключително рядка порода, според продавача му.

-Май не се знае за тях? – объркано го попита и проправи длан по невидимата глава, почувства езика по палеца.

-Обича те. – все едно го виждаше продавача му – Рано или късно ще се научи, боя се, че ще бъдат забранени. Засега сме много внимателни с откриването на тайната, че ги има. Само пред хора е, които обикват.

Не му зададе повече въпроси, но човека определено не й харесваше, макар харесваше всички които обичат животни.

След седмица тя вече беше по-красива, по-рано се стремеше да е като животинката си. Към спомените избягваше да се завръща. Сложила беше тежки врати и катинари, объркани кодове в съзнанието си. Иначе плачеше и повръщаше. Пиеше успокоителни с шепа.

“Хубав плод бях някога! Нагризаха ме свините, дори не ме изядоха, а натъпкаха в калта!” – това бяха най-директните и прости думи с които беше способна да разкаже за онази нощ в която я догониха пияните лумпени. Още я тревожеше въпроса, дали успяха да я изнасилят. Беше изгубила съзнание. В следващите месеци всякакво чувство за реалност. Губиха се фантазиите й измежду реални случки, изпълваха реалността с някаква ужасяваща, демонична виталност.

Напусна града си, дори най-близките чувстваше вече чужди. Искаше и тях да забрави. Никой не знаеше точния й адрес. Малкото пари открадна от баща си. Другото беше една обява от вестник. Работното место не беше хубаво, но единствената й надежда. Осъществи се. Времето течеше, сливаше се със сивата реалност.

Мразеха я някога в квартала, сега не я забелязваха. Не вярваше сама да е онази с късата рокличка. Не слагаше грим. Подстригваше се отвратително. Отвращаваше се сама от собствената си нечистоплътност, но я чувстваше като броня. Живееше в приземна. Сама с призраците си. Не общуваше и все пак беше една много хубава и много страстна жена. Затвореният й живот й спести парите с които купи рядката порода на своя приятел. И присъствието му около нея, веднага оказа въздействие на живота си.

Подтиснатата й природа излизаше навън. Забранената й красота, диво желаеща свободата, се разкриваше. Нетърпелива, жадна за живот красота, разкъсваше сякаш пътеките към светлината. Причиняваше й дори болка. Убиваше невзрачната, невидимата, бавно съградената с хиляди навици. Приличаше на лудост, не красота. Почти свръхестествена, докосваща, палава.

Тракаха й надалеч токчетата, виреше дупе, къса беше поличката й. Много по-къса от преди. Мразеше, мразеше всички които я хвърлиха в затвора, в който принудиха сама да превърне младостта си. Напук на тях, беше всичко онова, което ги дразнеше и предизвикваше. И преди първата кървава случка, тя вече мечтаеше за нея.

“Тези изроди не заслужават друго!”

Нарочно се движеше в малки часове из опасни места. Чуеше ли отдалеч гласове подобни на онези, без да се замисли дори, вместо да тръгне да се отдалечава както тогава, тръгваше към посоката им.

Случи се неизбежното.

Хвърлиха й някакви цинични подмятания. Тя им отвърна със същите. С бърза походка, по-скоро симулираща страх, отколкото уплашена, навлезе в най-мрачната улица. Чу ги след себе си. След малко и ръмженето. Предсмъртните им крясъци. Усети като милувка пръските кръв по лицето си.

“Отмъстено е за мен!” – помисли си, като пияна беше цяла вечер, без дори с устни да е докоснала чашата коняк, която си наля, но в следващите дни беше много разстроена. Глътна я необяснима дупка. Жал й беше за онези животни. Знаеха ли изобщо какво правят? Те не виждаха истината. Стръв и един гладен звяр. Изкушение и наказание.

Дълго се бори с мислите си. Все пак чувството за справедливост, разкъса угризенията.

-Защо си толкова жесток, приятелю! – погали главата положена в скута – Или света е кучешка борба, в която беше просто победителя. Е, сега и една слаба и крехка жена ще може спокойно да върви, както си иска да върви, по което си време й се прииска да върви и където е и да е било да върви. Справедливо е, свобода е...

“А тези изроди ми я отнеха за толкова години. Отнеха ми и свободата и онази божествена мръсница в огледалото. Бог я създаде, за да я опорочат те!”

Сви устни, поиска й се пак да излезе “на лов”, а после се изсмя.

-Не си заслужават. Стига толкова, омита съм с кръв!

Мислеше си, че няма да има втора жертва, но скоро беше факт.

След случката тя почти не излизаше денем. Нощно време се чувстваше в по-голяма безопасност. Денем има много хора. Не беше се случвало, но имаше опасения, че кучето ще се уплаши нещо, ще се стресне и ще нахапе невинен.

Нощните й разходки само я правиха да изглежда по-уязвима. И този път крадец опита късмета си.

-Спри, спри! – изкрещя на кучето, но беше късно. Нападателят издаде два три хрипа и не помръдна. – Хайде към къщи, лошо момче. И научи се да лаеш, не само да убиваш. Мамка му, не си заслужава да убиваме всеки боклук. Ясно!

Нова причина имаше да се крие и отново да стане предишната. Но вече нямаше воля да го стори. И беше харесвана, и харесваше. И вече дори обичана, и може би самата тя влюбена. Изпитваше диво влечение към онова момче. То побъркано по нея, а тя през тези години връзка не беше имала. Но когато се прегърнаха, не го допускаше, не можеше и да си го помисли, кучето й беше приятел, проява на ревност ли беше, най-вероятно, каквато проявява още, но и още не е сигурна, защото то е куче, защото то не може да говори, а е и такова куче, което не лае. Просто скочи и отгриза врата на момчето.

-Не! – крещеше и чувстваше дъха на звяра в лицето си.-Защо го направи! Аз го желая! Ти си убиец! Лошо, лошо куче.

И добермана взе да скимти.

Месец не му говореше, опиташе ли се да потърси милувката й, ръмжеше му. Понякога й отговаряше със скимтене.

“Сигурно ме разбра!”

Подновиха старото приятелство. Все пак друг си нямаше, а кучето й оставаше вярно, независимо, че лошо се отнасяше с него.

Когато обаче разкъса и втория мъж, който си избра, реши да го убие. Нямаше сили! Насочи оръжието, законно притежаван вече пистолет.

Съжаляваше, че по-рано не е прибягнала до подобна покупка, вместо да се обвързва с този звяр. Чувстваше, чувстваше, че той не мърда, че стои сякаш позира, макар да знае, че това е присъдата му. Струваше й се, че вижда невидимите очи и дори вижда през тях, своята обич, майка и богиня. Своята приятелка, закрилница и дом.

Отпусна пистолета.

-Не мога да те убия, ти си най-чистият. Знаеш ли, какво направи с мен! Затвори ме отново в онзи ад, за който отмъщавахме. Толкова лоши сме, колкото и лошите. Убихме за втори път и красотата, и свободата. В тази стая ще сме. Все в нея. И ще се имаме само един на друг, за утеха.

Гали го, плака, гали го.

Не мина много време и се увери, че наистина не е способна вече, да живее в своят собствен затвор, както някога...

Поне кучето ги убиваше на сутринта.