Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Имаше си злото куче. Само него. Рошаво едно – никаква порода. Но на селектирани да бъдат бойци би изгризало врата или поне изпохапало зле, преди да отгризат неговия. Давеше се в пяна като залае. Май нямаше едно око. Не беше сигурна, не го доближаваше. Хвърляше му с лопати мръвки, а то скачаше и все някой ден щеше да разкъса остарелия синджир и да я разкъса. Нямаше как да смени синджира му, как да го доближи! При най слабият шум се събуждаше и ръмжеше, давеше се в лай, виеше. Можеха да го упоят. Ветеринарят да използва от онези пневматични пушки, дето ги дават по Нейшънъл Географик и изстрелват спринцовки, за да маркират гепардите или да направят очна операция на окото на крокодил...
“Де и моите очи да имаше кой да излекува! По-грозна ли съм от крокодил!”
Смееше се, но потичаха сълзите й. Мислеше си, че са от смях. Не беше от смях.
Да помоли ветеринаря да й направи услугата.
“Как пък не! Да се сети! Веднъж да ме заговори поне. Веднъж, това искам...И да иска, повече от това не искам! Нито ще му се слагам, нито от куклата дето си взе от града, ще го крада...”
Бяха любовници. Някога. Не си спомняше на някого да не е била, а живееше сама. И никой, изглежда не си спомняше, че е имало нещо.
“Мъже! А може и да съм си въобразявала...То и във филмите такива обяснения не съм чувала, нито съм виждала някои от нещата, които правихме, в онези другите, дето ги излъчват в по-късните часове...За да пазят децата от това, което откриват всеки ден в интернет. И май по-добре, отколкото като мен да го виждат в живота...”
Пак се размиваше до сълзи. Понякога наистина й беше смешно. А песът виеше и дърпаше синджира. Целият вече ръжда, нямаше да издържи дълго.
“Да го убия ли!”
Колебаеше се. Само преди седмица беше взела твърдото решение, а на другият ден разбра, че злото изчадие я е спасило. Пипнаха онези животни, уплашили се от кучето, то вдигаше много пара и е събудило съседните къщи. Недалеч живее кмета и веднага е сигнализирал за непознатата кола. Двамата били и без друго издирвани за серия от нападения из съседни села. Ясно е какво или по-точно коя са търсили в този район. Много за крадене тук няма.
“Някой ден ще ме убиеш, но благодарение на теб съм жива! Не знам, за кое повече те мразя!”
Боеше се да го убие. Твърде сама щеше да остане. Предпочиташе звяра й да я разкъса, пред това да се гаврят с нея, по-гадни животни и от него. Веднъж опита да го упои с храната, изсипа сънотворните, всички които тя трябваше да пие месец напред, но звяра вместо да заспи ви цяла нощ, като че ли виждаше луна, при новолуние.
“Изчадие адово!”
Пак скачаше и дърпаше и все по-близък й се струваше края.
“Един, един от всички тези които ми се обясняваха, с които вечеряхме на свещи също като на филмите, за които най-крехкото пиле заколвах, по най-изискани рецепти приготвях, най-хубавото вино от избата си вадих, като стара магьосница с пепел се гримирах, но еротично бельо, каквото не всички градски момичета слагат, а на още по-малко им отива, си слагах...Един от всички тях, да се сети, да ме попита как съм. Да му кажа: страх ме е от песа. Завързала съм го, а синджира му ръждясва, някой ден ще го скъса. Нищо, че го храня, мрази ме. Ще ме убие. Един от всички тях да се сети да ме попита и тайната пред цял свят ще разглася и все някой ще измисли нещо, но сега не мога! Защо. И аз не знам! Всъщност: знам! Не съм на сърце на никого. Ако бях, щеше да ми пука, какво ще стане с мен, а сега само се страхувам, като дете от бой, че ще ме заболи...Ето от какво ме е страх...А то така, повече боли!”
Имаше вечери в които се обличаше в червената рокля, полепналата. Онази с която никога не беше излизала и на никой не беше показвала. Пазеше я за някаква гала – вечер, каквато знаеше, че няма да има. Кой да я заведе на нещо такова, като по филмите. Но роклята я правеше да се чувства като във филм. Пак слагаше еротичното бельо и се гримираше като вещица, с пепел. Палеше свещи и разклаждаше печката и толкова вкусно ястие правеше, колкото, ако беше с любовник. Пиеше от най-доброто си вино и си говореше със сянката.
“Самотата е зло псе! Зло! Много зло псе!”
То виеше отвън, като прогонено не само от стаята й, а и от сърцето й, в такива вечери.
Кикотеше се артистично и се чувстваше Великата блудница. Като онези по филмите. Пробуждаше се гола, а роклята й грижовно сгъната. Утихнала, сякаш дявола беше идвал при нея и я беше имал.
Пак беше една от подобните вечери, но хвръкна съчка от печката. Не я прибра, а килима бързо пламна. Наля си следваща чаша. Димът я задави, после и заприлича на специален ефект, затвори очи и се опита да заспи. Не се получи, пак се разкашля. Отвори прозореца, огънят вече пълзеше навсякъде. Кучето виеше, но сега за пръв път улови нотки на страх. Чувстваше животинката. Огънят от дома щеше да се пренесе по дървената ограда до колибата му и то също да изгори.
Домиля й. Не се и замисли, че каквото е зло, може да разкъса и друг, освен нея.
Взе кирката и с два удара разби синджира. Кучето изглежда уплашено от пламъците побягна навън.
Тя с походка на кралица към пламтящият дом. Стигна до антрето и легна. Чакаше да рухне покрива. Тогава усети муцуната му. Мъчеше да я мъкне навън. Разбира се, не можеше. Плесна го два пъти по главата.
-Бягай, глупак такъв!
Кучето изръмжа, обърна глава навън, но не побягна.
-Толкова ли ме обичаш!
Мислеше си, че сълзите й са от пушека. Не бяха. И реши да живее. Радост я изпълни. Имало значи някой.
Тръгна навън.
Спаси се, но една огнена греда пред очите й падна и прегази кучето.