Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема - Играта с най-високите залози

cefules

Все още ми се усмихва, милва се в рамото ми, целува ме. Все още сме голи на тревата, зазорило се е. Юли е, тези върхари са изкусителни за превземане. Все още си мисля, че се шегува, тръпки ме полазват, тя не е с всичкия си. Не говори, а пее, сигурна е, че ще остана с нея. Бърка, жестоко бърка.
Казвам й, че обичам свободата си, а тя: свободата ми, изключва нея: моята приятелка от детство, пленницата на провинцията, на нещото в главата си...Така й си го казах, тя ми се киска.
Мило ми шепне, че ще ми разбие живота, оставя ли я.
Знам, че е способна. Щях да хвърля фотоапарата в пропастта, но само я разсмях още повече. Тя е останала на седемнадесет. И като външност, и ум, и всичко останало. Аз не искам. Това е затвор, в който до безумие е влюбена. Какво толкова смешно има? Не, че печели зле, но все пак. Фотоапаратът й не е евтин. Тя през смях ми обяснява, че нищо няма да постигна чупейки го. Направила, цитирам: “фокус – мокус”, снимките вече били в мейла й. Можел съм само да я убия.
-Какво искаш от мен?
-От теб нищо. Теб целият искам.
-Разбрахме се, не става, не съм те лъгал.
-Аз те лъгах. Мислех, че съм несравнима в леглото...или на поляната.
Да я излъжа ли, няма смисъл, истина й казвам:
-Правилно си мислиш, но не е достатъчно, разбираш ли!
-Виж го ти, тежкият, какво да направя тогава за теб!
-Нищо. Просто не можем да живеем заедно, ясно!
-Не ме ли обичаш?
-Не.
-Ще свикнеш.
-Не мога да живея с психопат! – грубо го изричам. Истина е, абсолютна откачалка е.
-Много те раних тогава, а?
-Не си!
Започвам да разбирам, защо искаше да е тук. Изобщо не ми пукаше къде е. Тя е печена. Луда е, но е печена. Поне в бизнеса. Добър партньор ни е. Най-добрият, в този край. Държи се като мъж. Винаги се е държала, по-скоро като мъж. Мислех си, че е добър приятел. Какъвто тя искаше да й бъда, някога. Имах нужда от женското му тяло и толкова. Мислех си, че ще ме разбере. Контактуваме от толкова години делово. Никакви проблеми с миналото. Мислех си, че се е оправила. Не, сега разбирам, че е още по-зле.
Усмихва ми се иронично и с удебелен глас и фалшив френски акцент повтаря:
-Много те раних!
-Искаш ли истината? Добре. Не ми пукаше. Е, малко наранено Его, но оттогава съм възрастен за разлика от теб. Не се държиш изобщо като жена.
-Знам, нали това ти харесва. И не само на теб.
-Само когато това поведение не е незряло, като сега.
-И все пак нараних те.
-Иска ти се.
-Глупак си, но те обичам. Изобщо не ми се е искало. Беше забавление, забавление като за нас: божествените, аз, ти, той...Той изгуби, не ти!
-Беше най-голямата глупост в живота ми.
-Ахъм. Хубаво, че се сещаш. Виж, глупако, аз играх по правилата на играта. Трябваше да бъда на този който е готов повече да рискува за мен. Трябваше да остана богинята, която оценява поклонника, а не жената, която одобрява поведението на другия или си пада по него. Разбира се, че беше глупост. Можеше да има жертва. Само, че една игра е философия. Ти трябваше да разбереш, че живота е по-важен от печеленето й, от мен, а как да разбереш, ако спечелиш всичко. Можеше да проявиш повече кураж и да хвръкнеш в пропастта, нали. Само, че нямаше да имаш това тук и сега. И всичко което си имал през времето до сега. Но трябваше да изгубиш играта, за да го имаш...
Прости правила. Проста драма. Двама приятели и едно момиче. Единият я ухажва, другия я сваля. Има разлика, не ми карайте да ви я обясня. Хубаво малко градче и хълм с пропаст, край поляната. В онази вечер, тя си флиртуваше откровено и с двамата. Като пълна мръсница се държеше. Не я помнихме такава. Да троши стъкла на учители, да краде мотори, да пребие с голи ръце едно старо перверзно животно, което се опитало да я опипа, да изхвърли дрехите на всичките й къпещи се съученички, да нареже гумите на половин квартал: да, това помнихме. Сума още асоциални нейни прояви се носеха като легенда из града. И най-злите кучета не смееха да й ръмжат или да лаят. Като всичко друго се е държала, но не и като разгонена, както в онази вечер.
На полянката извади превръзките. Доста перверзно взе да става, но се оказа далеч повече, до колкото разюздани еротични фантазии, могат да достигнат.
-Не си падам по тройки, а само веднъж съм девствена. Само един от вас ще ме има тази нощ, който ме оцени по-скъпо, който е готов да рискува повече за мен. Ето я пропастта...-сочи и наистина прилича на малка богиня. – Обичаме хазарта, нали? Който се приближи повече до пропастта, като върви със завързани очи. Взела съм и рулетка да меря метрите...Той ще е!
Очите й пламенееха, гласа й пламенееше.
Не просто да тръгна към пропастта, а на колене да й падна бях готов. Ефектът беше съкрушителен.
-Той ще е! – гласа й стана по-висок, а ехото й отекна – Защото пропастта съм аз. Това у мен, което ще доближите чрез тялото.
Изкикоти се.
-Пържа ви, бе, идиоти! Кефите ме и двамата. Не може обаче. Искам си един. Улеснете ме. Някой да се откаже. Или да предложи да ме разигравате на чифт-тек, за да му бия дузпата и да остана с другия.
Честно, изобщо не ми беше до секс след тази сценка.
-Ще ти кажа нещо, след толкова години. – смее ми се сега – Той в онази нощ ме спечели, но се изложи.
При това да се направя, че съм над тези дреболии и да им дам ключа за вилата, а той да се изложи. Засмях се.
Тя се опита на няколко пъти да се сближим. Не й се получи. Сънувах често пропастта. Избягвах я. Будех се, давещ се в пот. Упреквах се, че не съм човек на рисковете и за това губя. И май ги поемах в повечко. Пак доста често губих. А тази нощ поех прекалено голям. С такава жена, не можеше да се живее. Ако бях религиозен, щях да си помисля, че има демон.
-С изнудване любов не се печели. – рекох й.
Пак се изкиска, но личеше, че реве от вътре.
-Не искам любов. Искам теб. Ти да не би онази нощ да искаше любов. Искаше награда. Както и да е...-гласът й стана горчив – Знаеш, че мога да те съсипя. Знаеш освен това, че съм мъжко момиче. И че държа на играта и правилата. Ще те освободя от чувствата си, ще се превърна в онова, което бях до тази нощ и когато си искаш ще ме имаш като кукла, както не знам, защо реши, че можеш да ме имаш.
Разклати превръзката пред очите ми.
-Ще играят свобода срещу любов. Твоята свобода, срещу моята любов...И собственическо чувство, разбира се. Честно, не знам дали те обичам или просто искам да си те притежавам, защото си сладък...-изсмя се като дявол. – Взела съм рулетка за да меря и метрите, който от нас се доближи повече до пропастта, той ще има своето. Защото желанията са пропаст.
Познавах я. До колкото можеше да я познава човек. За това й позволих да завърже отново очите ми.
Тръгнах. Крачка, две, три. Препънах се.
-Не на тази посока. Наляво, наляво.
Част от играта е, да насочваш към пропастта, след всяко препъване.
Значи съм сънувал бъдещето, не изживяното. Искал съм да се реванширам. Печелил съм, цял живот съм печелил. Във всяка ситуация съм печелил, даже и когато съм губил. Само и само да се реванширам. Десетки жени имах в леглото, дори такива които са ме обичали. Повечето са ме обичали. Само и само да се реванширам! Още съм сам! Като в онази нощ. Тогава я обичах. Пълна ненормалница, но я обичах. Точно за това не бях и способен и я свалях, не я ухажвах, както съм правил с лекота, по-късно.
Все с тази превръзка съм вървял. Все към пропастта. Помирисвах я. Тя е свободата, тя е буйното желание. Тя е страха!
Спирам се. Броях крачките, преценил бях, че пропастта е на около тридесет метра, но разсеях се, падането преди малко съвсем ме обърка. Правих по-малки крачки за да не се препъна отново. Несъзнателен рефлекс е. Не можеха да служат за мярка. Имах чувството, че ще хвръкна в пропастта, имах и чувството, че съм направил два метра. Сърцето ми биеше като лудо. Желанията са пропаст, но пропаст не желаем. Още крачка и отказвам се. Кракът ми като олово. Направих я. Още една, само една. Не, ще направя три. За да не живея със страха, че съм се страхувал. Дори и да изгубя, ще знам, че е било смело. Направих трите крачки и се реших на още три. Май исках да се самоубия, не да спечеля. И изведнъж изгубих представа за времето. Бях някога и играех за нея. Толкова често в мислите си съм се връщал и съм печелил играта. Сега ми беше дадена повторната възможност. Всичко иначе е изгубено.
Спрях се, вдигнах високо ръце, изплясках три пъти и свалих превръзката.
Бях на метър от бездната. Усетих как ме дърпа към себе си. Залитнах и имах чувство, че ще падна. По-добре се чувствах със завързани очи.
-Много ефектно. – усмихна се. – Поздравявам те. Наистина обичаш повече свободата си от мен. Има ли смисъл да играя?
-Не. – засмях се доволно. И май от вдигнатият адреналин, казах го искрено: - Сега ме привличаш повече от всякога.
-Знам, знам...-привърза очите си и тръгна.
Хванах я за ръката. Стори ми се, че от устата й изникнаха вампирски зъби, така изсъска:
-Ако още веднъж ме докоснеш...Обичам те, но ще те разкъсам...Играя за теб...Колкото те обичам, толкова ще вървя, не повече.
И тръгна. Колебаеше се, краката й трепереха. Минах пред нея. Мислех да я спра. Гърчеше се от страх лицето й, когато ми каза:
-Само да си посмял!
Останах назад.
“Ами, ако се доближи на петдесет сантиметра! По-откачена е отколкото си мислех!”
Ужас ме обзе.
Стигна ме. Тогава ми мина през главата да я блъсна. Нямах друг изход. Но бях вкаменен.
-Спри! – твърде късно успях да й изкрещя...
Опомних се паднал на земята.
-Всичко, всичко е наред...Тя е болна, тя е опасна, страдаше и щяхме да страдаме и двамата...Тя...-прав бях, но си го повтарях. До вечерта не спираха да го повтарят устните ми и често на следващите дни.
В гърдите ми нямаше нищо. Тя беше в пропастта. Единствената способна да го стори за мен. Нали спечелих свободата си, защо не я чувствам!