Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Срещнахме погледи. Лек гъдел, непознато вълнение. Нещо чуждо, а познато. Струва ми се, че виждам огнище в края на видимото. Премигват езиците, вият се като тела. Чезнат и избухват, танцуват сенки около тях. Кръшни фигури, голи призраци. Усмихвам се неволно, усмихва се и тя. Не с устни, а с очи ми се усмихва.

Някаква закачка, може би учудване.

После сталактитите и сталагмитите. Тръпки ме побиват, а е горещо в кафенето. Тя е хубавица, вече не помня кестенява или руса. Не виждам нищо освен очите й. Някаква сила ме влече в тях. Пещера са.

Тежко спи Цербер. Ротвайлер е, но три пъти по-голям и със саблени зъби, като праисторически хищник. Задушлив дим излиза от ноздрите му. Минавам покрай него. Луд ли съм, ами ако се събуди!

Трябва да изляза. Това са просто очи. Похотливи женски очи. Не съм на шестнадесет, виждал съм и по-красиви. И гърдите й заслужаваха внимание. И голото й рамо, и усмивката й. Лигавите трапчинки от дясно, лявото й ушенце. Като гризнато по раждане, с малко ръбче в горната част, с тежка диамантена обица в долната. Дългите й пръсти, котешки извития й гръбнак. И дъхът й, на четири метра от нея го улавях, галеше ме. Какво търсих в очите й. Буквално. Що за капан.

С ясно съзнание съм. Все още! Трябва да изляза. Чаках приятелката си. Не знам, аз ли дойдох по-рано или тя закъснява, но и да е закъсняла, не е много. Всеки момент ще е при мен, а аз няма да съм в себе си.

Обръщам се и правя крачка към реалността.

Чувам нещо назад. От дъното на пещерата. Нещо като смях, нещо като заклинание. По-скоро ми е любопитно. Не, изкусително е! Желание за страховита авантюра ме изпълва, за изживяване извън границите на нормалното. Там е приказка, там е ужаса с райски обещания, там е истината в други измерения. Тя не е позната и изпитвам усещането, че ще ми разкрие, тайната за самия мен.

Лъха на жена, витае дявол в дълбините.

Тръгвам към тях. Няма да се бавя. Не е лабиринт, няма да се изгубя.

Въжен мост пред мен, дъските са прогнили, хлъзгави. Правя крачка, изпитвам усещането, че съм стъпил на плът, а тя се гърчи от възбуда. Под мен е бездна.

Не съм смелчак, но съм толкова възбуден и не от друго, а от алчност, защото съм наясно, че влизам в храм, който крие нещо скъпоценно. И ще го открадна, преди да изляза навън. Може би ще го подаря на приятелката си. Не знам, не знам още какво е.

По средата на моста, хищна птица ме пресреща. Врязва се в лицето ми. Кълве го. Забива клюн в очите ми и ги вади, но виждам, виждам с нещо повече от очи. Виждам с раните си, а тя е направила десетки.

И колкото повече виждам, толкова повече се разтварят. Такъв е целият живот, отнема сетива, заменя ги с по-сетивните рани.

Казвам го на глас и птицата изчезва с крясък. Изглежда съм назовал името й между думите.

В края на моста ме чака Слепият дявол. На челото му блестят татуирани със злато трите шестици, мургав е като циганин и иска да играем: “тука има, тука нЕма”

Вместо топче в чашката поставя сърце.

- Ти можеш да се откажеш от играта и да се върнеш, но за да продължиш, трябва да я спечелиш. Предупреждавам те: “Мамя”

- Трите чашки сме тя, аз и приятелката ми, нали? И само в една има истинска любов.

Дяволът изруга нещо на латински с цигански акцент и си тръгна.

Раздразнен беше. Нали искаше да играем?

Учудването ми се превърна в блато и започнах да потъвам, замахах отчаяно с ръце. Нямаше нищо за което да се хвана, а въпроса не ми даваше мира.

И сигурно щях да потъна, ако някой в заведението не пусна една балада, една любима, една с много спомени, с много меланхолия, която ме изсмука за да потъна в нея, а не в блатото.

Танцувах с непознатата, но не в заведението в което обективно се намирахме, а в огромна зала със златист свод. Бели напомнящи облаци ангели правеха виражи. Светлосин кристал стените, а зад тях прозира света, но прилича на приказен.

-Сега съм твоята фантазия за мен. Можеш да ме имаш винаги такава! Можеш да ме откраднеш и да ме вземеш със себе си, да ме подариш дори на своята възлюбена и към своето очарование тя да добави моето. И чрез себе си да ти отдава и двете. Можеш и да продължиш надолу, по ей онова стълбище в ляво, където ще стигнеш до истината. Не ти я препоръчвам. Въпреки, че за себе си я желая.

Спира музиката, държим се за ръце. Възбудено ми е, но така, тя е призрак. Надявам се истината да е плът. И гола. Както е възприето да мислим за истината.

Тръгвам по стълбището. Две вещици, едната малко над средна възраст, едната малко под зрялост и двете с отровни погледи и кървави устни над които стърчат вампирски зъби, с котешки крайници и разголени гърди се кикотят.

Трябва да мина между тях, за да стигна до нея. Затварям очи, забравям страха си. Дишат тежко, дъха им е възбуден и възбуждащ. Докосва ме, обвива ме, обсебва ме, влудява ме. Иска ми се, иска ми се да ме разкъсат в милувките си.

Но съм тръгнал на другаде. Искам да разбера истината под този поглед.

Свивам устни. Мисля за хиляди неща. Защо изобщо ми трябваше да стигам дотук.

Минавам през вратата. Отварям очи и виждам истината.

Това е било в дъното на погледа й.

Едно огромно огледало, в което виждам своето отражение.

Не е изкривено. Най-нормално огледало.

Виждам в него един глупак.

Това вижда и тя.

Удрям с юмрук в огледалото, а на парчета се пръсва сърцето ми.

В заведението съм, непознатата се приближава, пъха в джоба ми една салфетка.

-Сега не мога, тук е телефона ми, обади ми се...ако желаеш.

На вратата се разминава с приятелката ми.

Срещнаха ли погледи, не забелязах. Но когато след кратка целувка седна срещу мен, вместо нейните очи, видях тези на непознатата.