Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Гледах снимката й. Отначало ме болеше. После свикнах. После исках повече от нея. Вече не я мразих. Защо ли изобщо ми трябваше? Знаела е, че е женен. Най-вероятно. Той не умее да лъже. Знаела е, че е възможно някоя някога да се чувства като мен. Поръчах още нейни снимки. Как се облича, как се съблича. С какво е загърната у дома, какво облича когато отскача до магазина. Много ми струваше, но научих каква козметика ползва, откъде купува бельото си и обувките, коя е фризьорката й, фитнес – залата й, козметика й, дневните и нощните й парфюми, книгите които чете, музиката която слуша. Обикновено момиче вече ми се струваше, а преди зло божество, въоръжено с неотразима красота. Плаших се в началото да я погледна, хубостта й ме отвращаваше, забиваше нокти под гърдите ми, докосваше забравени спомени, чоплеше стари рани и кръв и гной потичаха. Купих си нейното червило и нейните сенки. Нейното бельо и нейните високи чорапи. Тя поддържаше фигура, аз имах по-хубава от нейната. Малко по-млада е, малко по-свежа съм. Малко по-тъмни са очите й, малко по-плътни са устните ми. Малко по-висока съм, малко по-голям е бюста й. Малко по-големи са зърната ми, малко по-стегнато е дупето й. Светла е косата ми, нейната тъмна. Знам какви цветове използва, знам и марката на боята й. Малко по-добра фризьорка намерих, нейната снимка й дадох. Седмици наред отивах до учрежденията, само за да се заключа в кабинета си и никого да не пускам. Време за работа имах, спечелила си го бях. Хванала свой ритъм, съвсем не съм осъзнавала, колко аванс съм спечелила. Документите нямаха край, заглавията на книгите й също. Но както с едното умеех да се справя, така и с другото можех: при това беше приятно. Затварях очи, чувствах се нея. Чувствах, че го чакам. От друга го крада, подобна мене. Ставаше ми сладко, сладко. Невъзможна съм! Засмивам се, а собствения ми смях непознат. Дали така се смее тя. Ще спра играта! Решавам, но бързо се отказвам. Тя и без друго ме е обсебила. Да я извадя навън, че да видя какво повече има от мене. Колкото повече заприличвам на нея, толкова по-жалка ми става. Има мечти, но не е протегнала ръка към тях, за да се увери могат ли да бъдат реалности. В себе си са я затворили. Отнесена мечтателка, дива сладострастница. Използват я мъжете, а тя се има за фаталната жена. Дори и моя мухльо я използва, въпреки, че не го съзнава. Той не е лош човек, не би го направил, ако му стигаше ума. Доверил се е в преценката си, че може да бъде честен към нея и към мен, едновременно. Е, не може, а тя му позволява да лъже нея. Посредствена ми се струва. Той има стил и класа. Какви жени, около него, а той нея. Не го разбирам, честно. А искам!

Малко, по-големи са очите й. Не, това е израз. Така изглеждат. Леко е ококорена, като учудена. Не е точно учудване, навик й е.

Струва ми се, че виждам вълк, който е опънал шия. Да оголи сънна артерия пред противника, в знак, че се отказва от битка, а по-силния да реши дали да впие зъби.

Подобен жест е тази откровена наивност, която показва с очи. Съблякла се е с поглед. Гола е даже в дрехи. Секси е това, но понякога плаши. Не е трудно за докарване. Тренирах го, постигнах го.

Лошото е само едно, че в нейният стил и нейните дрехи само личи, колко по-хубава съм от нея. Не исках подобно явно превъзходство.

Затворих очи пред огледалото. Мъчих се да не мисля за нищо, да забравя себе си. И когато ги отворя за пръв път да се видя в онзи изкусителен облик, който ми го отне. След час щеше да се върне, очакваше го изненада. Никога не ме е виждал такава. Дали да не си тръгна и като неговата, друг да си намеря. Времето минава, още се чувствам същата. Отказвам се да се боря с паметта си, но когато отварям очи, разбирам, че съм я победила.

Възклицанието беше импулсивно. Виждах се за пръв път. С други очи.

Нещо в мен се беше прекършило. Това не бях аз. Нейният образ ме изяде. Погълна ме в себе си. Бях тя. Тя с моята памет.

Когато ме видя потърси стол. Очаквах подобно въздействие. После се смя, ту горчиво, ту весело. Да можеше да плаче, щеше да се разплаче. Предложи ми да излезем на вечеря, приех, но така си останахме с намеренията. Любехме се почти до сутринта. Никога не е било тъй, а после потъна в мълчание. Не изглеждаше щастлив. Стисна ръката ми:

-Фантастична си, такава, знаеш ли! Но защо се промени...Започна вече да ми липсваш, онази...моята. Моля те, върни ми съпругата. Онази познатата.

Тържество се надигна в мен, после ме изпълни нежност. Целунах го по бузката.

-Моля те, върни ми я! – повтаряше.

-Ще ти я върна. – обещах му аз.

По-късно разбрах, че след тази нощ, не беше възможно. И двамата окончателно я бяхме изгубили.