Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Четири истории с групов секс

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Четири истории с групов секс « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Май 20, 2010 8:19 pm    Заглавие: Четири истории с групов секс Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Увод

Защо реших да ги напиша?
Напоследък прочетох из мрежата доста нови теми със сравнително стари приказки. Много романтично настроени или любопитни, искрено вярват, че груповия секс и по-специално суингърството е гаранция или поне предпоставка за чисти отношения, честност между партньорите, универсално средство срещу ревността, изневярата с водените от нея неизбежни лъжи. Взаимно гарантирана свобода между партньорите. Сексуално разнообразие. Освобождаване от задушаващи връзката задръжки.
Наясно съм, че повечето от дискутиращите и изкушаващите се, ще останат само на ниво фантазия, а в това е най-доброто.
Защото част от търсения положителен ефект, може да има само в частни случаи, но не е общоприложим, колкото и логичен да изглежда. Защото по-вероятно е да има разочаровани, най-вече сред подведените от модата. Няма да говоря конкретно за рисковете или да изпадам в празно морализаторстване.
Без да си и помисля да съдя или упреквам тези които го практикуват.
Просто ще разкажа четири истории, в основата на които има действителни случаи.
Надявам се, част от фантазиращите, да не съжаляват, че не могат да се решат.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Май 20, 2010 8:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

История 1

Моето мило гарванче

Моето мило гарванче



Пускам водата, без да съм използвал тоалетната. После капака, сядам върху него. Не искам да се показвам навън, защото ако съм имал съсед в кабинката отляво, най-добре е да не види лицето на този, чийто разговор неволно е подслушал. А и имам нужда да поседя. Без сили останах. Възбуда ме обзе, докато я уговарях. Не се познавах. Не я познавах, а от петнадесет години живеем заедно. Толкова сладко можела да се смущава, да задава недоверчиви въпроси, да говори плахо. Дори само този разговор ми беше достатъчен за да изпитам отдавна забравени тръпки. Част от мен даже желае, всичко да приключи дотук и като се върна в кафето в мола да не открия фриволната двойка, но светлозелените очи на русата палавница ме поглъщат в гъсталака си, обгръщат ме в листата си, чуруликат в тях реки и извънземни птици. Бих се чувствал в рая, ако цялата земна похот не беше изписала усмивката й. Разголила бедро, кръстосала крака седи до най-големия смотаняк от гимназията ни. Не съм го виждал оттогава. Не се е променил. Пак с нещо като шушляк, въпреки топлото време, небрежно брадясал, не му отива. Разрошен. Хилят се гръмко, той ме забелязва. Познава ме, маха ми. Посреща ме с прегръдка, изпукват ми костите. Не вярвах, че е толкова як. Говори бързо, бърка реда на думите си, някакъв акцент долавям. Хубавицата му го прекъсва, често. Нарича го „сладки глупчо”. Пуска ръка по бедрата му, усмихва се на мен. Три пъти ми каза името си, три пъти го забравих.

-Абсолютен авантюрист си! – казвам го с упрек, но чувствам лека завист. Както и да е живял, пак си изглежда смотаняк. Е, пропътувал е света. След четири фалита, пак е стигнал до някъде, а както изглежда: достатъчно му е, а по-важната е тръпката.

-А вие? Страхотни бяхте. Сега ще ти призная, тогава бях влюбен в жена ти. Тя не ти беше още жена, де.

-Ние, всъщност добре сме.

-Всъщност?! – критична нотка превърна думата от въпрос в нещо друго.

-Не е упрек надявам се. – озъбих му се, без много злоба.

-Той си е такъв. – измърка русата, още не мога да проумея как жена от такава класа е с него.

-Кое да е упрек? – попита ме искрено неразбиращ.

-Това „всъщност”. Всъщност няма никакво значение.

-Е, замаяхте ме! – нацупи се шеговито хубавицата.

-Как сте? – в очите му наистина имаше заинтересованост.

-Тя не проби с режисурата, но сега има верига от бутици. Аз още с колите.

Наведе глава за да скрие усмивката си. Но видях я и не ми хареса.

-Виж, знам, че сте сериозни хора…В сравнение с вас, в това отношение винаги съм бил и ще остана аутсайдер. Не изглеждаш добре!

Намерил кой да ми го каже.

-Какво мислиш, скъпа? – попита хубавицата си.

-Ами стегнат е.

-Съпругът на мис гимназия, ако знаеш каква жена!

-Тъй ли? – изгледа ме любопитно и улових похотта.

-Да. – увери я – Разкошна е. Но сигурно и тя…Виж, нямах предвид бизнеса. Останалото…Но без деца, плазми, коли, вили…Как се забавлявате?

-И ние пътуваме, обичаме.

-С туристически групи?

-Най-вече. – премълчах „и командировки”. – Тя обича да ходи на риба, аз тениса.

-Е, не сте за оплакване. – засмя се и поръча три пъти коняк. Запомнил е, че това пиех. – Предвидим си.

-А ти напълно непредвидим! – рекох го искрено и с усмивка.

-Чак пък! Ние с жена ми пък си падаме по суингър секса.

Русата се намуси за секунда, а после засмя звучно.

-Опитайте! – рече ми с неподобаваща на подобно предложение свенлива усмивка.

-Ти сериозно ли? – попитах него.

-Харесва ми, всичко да е на масата. Винаги ми е харесвало. Всички си имаме желанията, забранените. Ти, тя, сервитьорката, твоята хубавица. Кратък е живота. Три пъти прескочих трапа. Все фатални случайности, все фатални случайности ме и спасяваха. Глупости говоря! Не е туй. Бях с изцъклен поглед като твоя и се боях да не изгубя бизнеса си. Изживях го, разбрах, че не е края на света. После да не загубя съпругата си, първата. И това не било края на света. Още две имах, преди настоящата. Обърках се, какво имах да ти кажа. О, да! Че нищо не ни принадлежи напълно и винаги можем да го изгубим, но ако се освободим от мисълта, че изобщо ни принадлежи, ще се освободим и от страха, че ще го изгубим, който сковава и прави погледа изцъклен…като твоя…Ще се освободим и от огорчението, ако все пак го изгубим. Пак глупости, пак глупости говоря! Няма обяснение…

-Просто е страхотен спорт! – напористо рече русата.

-Не, не е и това. Не и само това. Добре му го рече, просто трябва да опитат. Страхотни са! И зазидани в условности, в тревоги…Ти нали би опитала с тях?

Как съм изглеждал? Не ми се мисли. Тя ми поглежда, потъвам в очите й. В онази зеленина, бариера от листа, зад която потайна природа живее със свои закони.

-Да! – изрича. – Разбира се. Освен това каза, че и тя е разкошна.

-Уверявам те, скъпа!

-Да, бих опитала. И да си кажа и аз, какво си мисля за груповия по двойки: доверие е. И откровеност!

Откровеност! Това бяха очите й.

Тръпки ме полазиха. Не мисля, че си го помислих. Мисълта ме погълна. Някакво дете се обади с устните ми:

-Едва ли ще приеме.

-Ако те обича, а тя те обича, ще приеме. – продължаваше русия дявол – И ако я обичаш, а ти я обичаш, ще й го предложиш…

-Защо не опитаме? – делово я прекъсна бившия ми съученик. – Винаги можеш да замажеш, че е било шега…

Това за шегата беше нелепо. В останалото бяха прави. Много прави. Сковани сме в страхове. Да не изгубим притежание. Хиляди пъти изживяваме загубата. Открива ни в кошмара. И дори никога да не изгубим живеем с чувството за загубата на онова от което сме имали далеч повече, преди да възприемем просто като едно притежание.

Никога, никога не съм вярвал, че ще се поддам на подобни мисли, а как да съм сигурен във всичко онова, в което и без друго се съмнявам.

-Предлагам ти: аз и жена ми, ти и жена ти.

-Просто опитайте. – подкрепи го изкушението ми. – Ако не ви хареса, знам, че ще си простите.

Не можех да говоря в кафето. Отидох в тоалетната. Струва ми се, че сто години трая разговора ни, а съпругата ми…Неподозирано бързо се съгласи…

Трябва да се връщам, за да не помислят, че съм се изнизал.

Гледам го стои сам. Сигурно и тя е до тоалетната.

-Какво стана? – попита ме.

-Съгласи се.

-Сигурно е, нали?

-Да.

-Съвсем сигурно!

-Съвсем, но ще трябва да почакаме около час.

-И аз имам нещо да свърша. Ще кажа на моята, че се съгласихте. Идвам след малко.

Забави се, но аз се губих в зелените шубраци. Потъвах в безвремие и даже малко се стреснах когато той се върна.

Наведе се към мен и това, което направи трябваше да изглежда като приятелска прегръдка, но с нея ми напомни за физическата си сила. Дръпна ме към себе си и ми прошепна:

-Ще дойде след малко. Моето сладко гарванче. Знаеш ли, глупаво е, но ще ти призная. Това, което съм мразил винаги в този живот е насилието и грубостта, а заради нея съм способен да убия. Много огорчения е преживяла, а сега така се зарадва като разбра, че ще има парти. Затова те попитах „сигурно ли е”. Тежко ще приеме, ако пропадне…О, ето я!

Посочи ескалатора. Няма да повярвате, колко грозна. Сигурно нямаше и тридесет килограма и с един огромен нос и поне с двадесет години по-възрастна от него и още нещо, което дори не може да се нарече някак, но ме накара да отвърна глава.

-А онази? Другата, русата? – попитах объркано.

-О, тя ли? Тя ми е просто приятелка. На един акъл сме.

-Но нали щеше да е тя. Тя каза…

-Каза каквото си и мисли. Че би го направила с вас, а иначе кога и тя не знае, че сега си има едни сериозни проблеми. Затова и не можа да те изчака и ме помоли да ти предам най-искрените й извинения, че не ти е казала: „Чао!”…Но стига за нея, нали не за нея се съгласи, а заради вас. Заради всичко което си говорихме. Нали?

-М-м-м. Да.

Почувствах, че смъртта поставя хладната, кокалеста ръка на рамото ми. Не, не беше смъртта, а жена му.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Май 20, 2010 8:22 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

втора история


Аполон и Пан

Плаши ме, като ми диша така. И пак е използвала мъжки дезодорант, и ме изпълва една боязън, едно съмнение. Никога не ме е смущавала голотата ми, когато е пред друга жена, а с тази сладурана сме отраснали. Само, защо дъха й е такъв...ускорен. И кожата ми, защо е настръхнала. Доста безцеремонно ме пипа, мерки ли ми взима, наистина за официалната ми рокля ли мисли или за друго.

-Ама, такива прасци имаш! – впила е пръсти в тях, какво пък им мери, устните й далече, но дъха й блъска пъпа ми. – И корема ти, толкова е плосък. Дива самодива си. Кожата на някои жени повяхва, на други се пълни с фермент, който прави по-красиви формите и лекичко омагьосва, опива, нали се сещаш...Носиш го. От тези жени си. Имаш ли си любовник?

-Не.

-Странно. Но какво му е, толкова странното? За бог си омъжена. Истински Аполон! Като видях изгубих ум.

-Е, мъж. – засмях се поласкано – Много е мил.

-Мил. Та той е убийствен! Сигурно и палав?

Не отговорих веднага. Май успя да ме разстрои. И го усети, кучката му с кучка.

-Какво ти е – изправи се и така доближи лице до моето, че имах чувството, че ще ме целуне и нямаше да я отблъсна, макар да помрачи настроението ми. Същата както някога. Каквото на сърцето й, това и на устата й. Безсмислено е и да го премълчи, че очите й говорят, всичко си казват. И сега говорят - че ме чувства близка, много близка. Че ме съпреживява, че съм й липсвала през всичките тези години, че е искрена в оценките си за прелестите ми и че май, май...

-Винаги съм те обичала. – прошепна ми, а мен ме хваща страх – Не, не ме разбирай...Абе, както искаш ме разбирай...-Кажи ми, какво ти е? Да не би да кръшка?

Щях да се разрева. Вдигнах рамене. Тогава ме прегърна. Приятелски, но се почувствах неловко, но пък това ми хареса.

-Кръшка ли, кажи ми? При неговата визия, разбери го…Много изкушения.

-Не знам, не знам. Много странен ми изглежда. Спокоен, мълчалив, потънал в себе си, заспива бързо. Все по-често пропуска да ме люби.

-А да правите секс?

-Нали ти казах.

-Каза: да ме люби! Моето животно от години не ме е любило, но от секс ме пръска.

-Истина ли?

-Ами нали го видя мършавия козел! С този негов замътен поглед! Не е винаги такъв, но на някакви цикли е. Сигурно има истински сатир в рода му. Той е някакъв мелез. Нито човек, нито горско създание. Минава за поет, но между нас да си остане: животинското му е в повече. Онази му работа, изсмуква жизнените му сили. За това е такова ренде. Но в леглото неуморен.

-Ще ти завидя. – опитах се да се пошегувам, но не се получи.

-Искаш ли да спиш с него?

-Еха! – пляскам с ръце.

-Ама, аз сериозно!

Глътвам си езика. Наистина сериозна. Очичките й казват, дава ми го, даже ще се радва, ако това ме радва. Как да й кажа, какво да й кажа, повече няма да стъпя в това ателие само да се изнеса някак. Побъркала се е.

-Така и така кръшка. Някога му играех сцени, чак се вкарвах в тях, исках да умра. Четири пъти му бягах, четири пъти се връщах. Не мога, зависима съм. И той ме обича, но е зависим от силата която е в него. За лечение е, ама май и аз съм, че му свикнах. Кажи ми, искаш ли го? Треса се в прегръдката й, тя ме милва. Изкусена съм, защо пък не. Мога да й имам доверие. Наистина винаги ме е обожавала.

Пуска ме, отдръпва се и изведнъж усещам, че ми става студено. Тя изглежда охладня, близостта й изчезна, а съм имала нужда от нея.

-Какво си мислих, че ти предлагам. Та ти си от друга планета. Наистина. Знаеш ли, че не спах в последните нощи, като разбрах, че сестра ти ще се омъжва и има вероятност да решиш да си ушиеш рокля при мен. Не смеех да се надявам, че да не се разочаровам, но си мечтаех и взе че се сбъдна. Виждам те по-хубава от всякога. Вдъхнови ме, такава рокля ще бъде, че всеки мъж да желае да разкъса. И си омъжена за Аполон, а аз за едно жалко подобие на Дионис. Не мога с нещо да ти бъда полезна, освен да ти слугувам. Много над мен си.

-Не говори така.

-Няма. – равно рече и добави – Роклята ще ти е готова до вторник.

-Виж…преди малко, нали не ми се разсърди.

-Не. – рече хладно и изписа стъклена усмивка.

-Почти ме изкуси. Не, че толкова съм я закъсала, но забравих какво е жар. Няма я.

-Да не прекалява със стероидите.

-Не. Никога не е вземал.

-А с тренировките?

-Знам ли. Исках да ти кажа…Просто не съм способна…Разбери ме, той е много мил. Не ми е за тези мускули, които те впечатляват…

-Страхотни са! Чакай, чакай, че се размечтах.

-В него има нещо много крехко. Не искам да го мамя, че научи ли, това ще го погуби.

-А той е възможно да те мами.

-Възможно е…От глупост.

-Разбира се, че е от глупост. Знаеш ли, така ми се иска да го пипна. По раменете и по тази изрязана коремна преса, по гърдите…-пак загуби дъх.- Може без да го мамиш…

Досещах се, но изстрелях онова: „как”

-Не ми обръщай внимание. Глупаво е. Писна ми моят похотливец, а и на него вече не мога да издържа. Не искам секс, искам да се докосна до нежност и красота. До един по-възвисен еротизъм. Но мечти, мечти.

-Не, няма да стане.

-Кое?

-Искаше да ми кажеш: четиримата.

-Суинг ли? Не, не съм го казала.

-Няма да стане.

-Но аз не съм го предложила.

-Правили ли сте?

-О, да. Често…

След часове сме заедно. „Божеството ми” тъй светна, като му го предложих, че ми стана ясно от колко дълго е искал да му кажа думите с които даже само започнах, а той завърши. Фантазирал е завалията, а и малката, колкото и да ме обожава, има си очарование което не притежавам. Нейният напълно оправда думите й. Мускулите на моя подскачаха още докато се събличаше. Когато тя го докосна, всички се втвърдиха…Без един – единствен. Най-важният. Щях да потъна от срам, но нали тя получи своето. Искаше да гали мускули, нагали се. Само моя мераклия, тъй си остана само с мерака си. И зрелището.

А като останахме с него сами, като започна да ми нарежда: как нямало да ме упрекне, ако го напусна, как не било истина, но нямало как да ме убеди, че си е мъж като мъж, как всичко ми прощавал и ако съм способна и аз да го простя, че толкова се нуждаел от мен, че просто сега не бил във форма, но не иска да го съжалявам и не бива да го съжалявам и при него да остана от съжаление. Другите думи не мога просто да повторя, така се самоунижаваше с тях, че аз без малко да се разплача, но ако бях се разплакала, кой щеше да бърше сълзите му. Хленчи до сутринта и си мислех, че се е мирнал, но десет години минаха. Ту забрави, увери се, че няма да го напусна, че нищо непоправимо не се е случило в онази нощ и все някое пълнолуние или някой път като не ни се получи любенето, ще ги започне онази негова си, втръснала ми, до болка песен, заради която единствено се изкушавам да го напусна.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Май 21, 2010 9:35 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Почти съвършени



Сексът е повърхността, плаване с лодка или корабче. Сияят вълните й, пляскат подобно тела във онзи миг, когато екзалтирано, ускорят докосвания. Обгръща те и прониква до съзнание топлината на вятъра. Люлее те, тя те люлее, а понякога с неочаквана пръска те докосва, но тя е и повърхността и дълбините. В нея е разнообразието от риби и корали, има и русалки, разбити кораби и удавници, бисерни миди и просто миди. Най-нежните и най-парещите медузи. Най-гадните също. Неизразимо число непознати форми е…

Побърквам ли те вече, досаждам ли ти.

Сексът е само повърхността й. Да, прекрасна е, но само повърхност. Научила го е и последната ми клетка, дори и връхчетата на косите, които подрязвам по пълнолуние го знаят. Имала съм повече, винаги съм имала повече от повърхност. Родена съм русалка, негова русалка. Част от него, винаги. Както той част от мен.

И ако не бяхме толкова освободени в сексуално отношение, щях само да предполагам, без да съм изпитала истинността. Щях да вярвам, блажено да вярвам, че е така, без да съм бръкнала с пръст по-дълбоко…в истината. Той е мой, аз негова. Даже повече. От шестнадесетгодишни сме гаджета, на осемнадесет вече завършена цялост. Съвършена творба. Мъж и жена го създаде! Човекът е двойка, а съвършената двойка е божественото Едно!

Хармонични са телата на двама ни, но такава хармония беше любенето им, че имахме усещане, че чезнем в нея. Въздигаме се високо над себе си, зрееща възбуда сме, която ни съзерцава от небесата си, без да може да изпита сладката тръпка на земната поквара.

Когато впия нокти в дупето му, от тогава до днес, имам усещането, че съм растение с форми на нимфа, пускащо корени в скала. Търся скритите в дълбините й жизнени сокове, откривам ги, а те са опияняващи и водят до сто процентова зависимост. Откъсна ли нокти, мислите ми, по-дълбоко и от ноктите се впиват. Когато проникне в мен съм капсата преди големия взрив. Всеки път умирам и се раждам. И той го чувства, чувства ме. Както аз го чувствам и знам какво изпитва той и как се чувства мъж, който прави любов с мен, как се чувства моя мъж. Отразяваме се в един в друг и съм знаела, че когато съм се питала: какво ли ще е с друг, той също се е питал: какво ли ще е с друга. И знам, че е знаел, когато се пита: какво ли ще е с друга, че аз се питам: какво ли ще е с друг. Палава мисъл, нищо сериозно. Палава, но натрапчива. Знаеш, всичко натрапчиво: неприятно е. Странно, но тази ни беше сладка. Гоним я, идва. Шега, която чопли въображението, разранява го, лумва пламък. Разнася дим разюздана сексуална фантазия, лютят очите. Възбужда ни по малко, по-различен начин. Има го похотливото усещане, за което отдавна сме забравили. Имаме си въображение, слагам си червена перука с евтин грим рисувам мръснишко изражение, пръскам се с парфюма на някоя колежка или съседка. Ставам друга. Той се държи, като с друга. Детински е. И сладко, много, много сладко.

Знаехме, че нямаше да си изневерим. Нали ти казах, че толкова дълбоко се чувствахме, че е изключено да има съмнение. Но си го измислихме. Хипотетично беше възможно. Не си бяхме омръзнали. Нито ни беше скучно, не. Отдавам му се като цяла вселена и в мен открива всички жени. Изпълва ме като целият хаос с желанията на всички мъже. Измислихме си и това, че е възможно да се отегчим, че сме пред прага на отегчението. А то е възможно и при най-добрите двойки. Хипотетично беше възможно. Макар да бяхме наясно, много наясно, че такова няма. Въпрос на любопитство, а за да го замажем: на самохипноза.

„Толкова е естествено между нас…Че сякаш общото ни тяло мастурбира.”

Кой го каза! Някой от двамата! Може би двамата! Аз прочетох мислите му или той моите! Страшно прозвуча. И ни разстрои, но не беше, не беше истина.

После си измислих, че го ревнувам. После си измисли, че ме ревнува. Ако кръшкаше щях да съм щастлива, че е щастлив. Ако кръшках щеше да е щастлив, че съм щастлива.

Нямаше да стане тази. И ако нещо ни е тревожило е точно това.. Плюс, че делата ни бяха скочили и поне четиринадесет часа бяхме заети. Плюс дребни едни: ежедневни. Но повечко. Всичко се струпва в един момент. И чисто физическата умора, която правеше телата ни да се нуждаят много повече от сън, отколкото от любене. И бяхме наясно, но защото си искахме я разтълкувахме погрешно. Пак си измислихме призрака на отегчението, измислихме си съмнения, вкарахме се в хиляди ти-ви драми. Измами. И други безумно чужди ни неща.

Мисля си понякога, че в началото го е имало вечното човешко желание да сподели щастие. Общото ни същество беше едно. Неговото желание искахме да изпълним. Тръгнехме ли по улиците: и въздишки, и завист, че и присмех от злоба, но много повече възхищение. Едно красиво същество. Малък свят живеещ в себе си. Дистанциран от големия и лудешкият, хаотичният в своята хармония. Най-дългите крака под най-късата рокля имам. Най-облите рамене и той. Притиснати и гушнати: почти като корица на напудрен роман.

Някъде тогава, когато се почувствахме малко по-свободни, справили се с неотложното и наясно, че имаме нужда от активна почивка: мисля, че той попадна на онази обява в интернет.

Смях се, ама как бродирах само със смях. Чудех се, ние сериозно ли. И невероятно, и какво пък толкова. Хората го правят точно да не се ревнуват, да не кръшкат, да не се съмняват, превантивно срещу почти неизбежното отегчение. Имат си доверие, такова доверие, че могат да си го позволят. Събират се двойки за сексуално общуване. Възприех го, като две общи същества споделящи самотата и красотата си. Не се оказа точно тъй. Но това разбрах по-късно. Първо ми изглеждаше всичко толкова прилично, колкото семейно събиране или игра по двойки на билярд. Няма да намеря повече от това, което ми дава той. Просто малко развлечение. После ме изпълни едно лютиво усещане, тръпчиво. И изкушението. Разумни причини нямаше да се боя, но изпитвах боязън като ученичка. Същата боязън преди първата ми нощ с него. Знаех, че и той се чувства така…и му харесва.

Партньорите ни се оказаха страхотни гимнастици, много напреднали. Научих само, колко неща е имало още за научаване. Имаха и вроденото, но и развито хореографско усещане. Хареса ни, макар и да се чувствахме доста странно като отмина, а жената като разбра, че сме били „девствени” каза, че е лоша идея да се срещнем повторно, колкото да й се е искало.

И я разбрах, още тогава я разбрах, но този първи път ни остави чувството, че сме били неподготвени и си намерихме бързо друга двойка. Не бяха добри, но интересни, а и колкото добри да бяха първите, не можеха да ни отдадат онова на което бяхме свикнали да си отдаваме, без други. Просто в различното имаше нещо неразбираемо.

Изглеждаше, че бързо ще ни омръзне. Но после се намеси сладостта на лова. Неизживяно юношество, може би. Твърде бързо се открихме. Не сме изпитвали сладостта на завоеванията, на бройкаджийството. Или си го има ловеца и в двамата, но преди да се изяви, намерил майстора си. Останал в латентно състояние в нас, до сега, изведнъж се пробуди.

Казвали са ми, че винаги съм обичала да флиртувам. Не е вярно. Правила съм го несъзнателно. Природата която ме е направила си е играла игричките, без да предполагам, какво прави, как изглежда, до какво довежда. Една моя усмивка или случайно докосване. Късото ми засмиване или изпитателния ми поглед. Въздишките ми, отмятането ми на коса. Остроумията ми, аз намирам за смешни, но мъже и жени за пикантни. Същото и с него: галантността, комбинацията му с мълчалив и тежък характер, но лъчезарна усмивка. Умението му да се държи добре с всяка жена, при неговото отделяне на облаци от химически съставки. Контактността му и способността да разбива ледове, без да е изявявал и разбира прелъстителя си, са прелъстявали.

С обявите по интернет ни стана бързо скучно, а и чухме за заложени капани. Не толкова се плашихме от тях, колкото го нямаше предизвикателството. И откривахме си го. Запознавахме се с други двойки, повечето такива, които не са и предполагали до къде ще стигнат. Първо бяха едни наши близки приятели. От онези години, в училище. С почти колкото нашата продължителност на връзката. Не им беше и минавало през главата. Много се зарадваха, че ни виждат отново в градчето. Разправя ме си туй – онуй, пак съм имала онази усмивка, той пак онази галантност. Пръскала съм остроумията си, които за мен са смешни, за другите пикантни. Разбивал е ледовете както само той си може.

Заведението затваряше, оплакаха се, че в дома им лудница. Весело беше, твърде весело. Поканихме ги в къщи, но май тя спомена за вилата. Мъжът й, как пък си го представяла. Навън вече валеше, като влязохме беше само начумерено. То не порой, но пътищата дотам трудни. Нямало да стане с колата им, но пък ние имахме джип. Луда работа, но нали се познавахме от тийнейджърските години. Пробудихме онези които познавахме. В джипа, аз до приятелчето от някога. Моят до съпругата му. Всеки с номера си. Преди да стигнем вилата вече беше готово. А после като се изви бурята, само тя ни музиката. Спира тока, свещи има. Блесне ли светкавица, за миг е като ден.

Повече се веселим, отколкото пием. Аз дори почти не пих. Пеем си сами, за да танцуваме. Разменяме се, а моят почти ме разсъблече. И той до кръста гол, че било му станало горещо и наистина беше горещо. После заръкопляскахме ориенталски ритъм, а аз довършвам събличане на масата. Малката също ръкопляска и като е весело и изглежда в кръга на нещата, качва се до мен. И трябва да призная по-добре танцуваше от мен. Уж, след свършване на танца да се обличаме. Но хващам си мъжа и пак притиснати танцуваме. Молим ги да пеят. Опитват, не се получава, дъжда музицира. Как ли са играли светлините на свещите по телата ни. До един момент си го представях, но кога е настъпил нямам представа. Всичко стана толкова плавно, че се съмнявам дали е можело да бъде възпряно. Стихията вън се изля с още по-голяма мощ. Всяка люби съпруга си. Всеки съпругата си. Едно тяло сме ние. Едно са те. Сами едно до друго на дансинга, миг преди неизбежно да се поканят на танц.

Още пазим ключа от вилата. Дадоха ни дубликат, но няма да ги срещнем. Бяха девствени, лоша идея да се срещнем повторно.

Тази нощ изостри глада ни. Вече ми минаваше мисълта да спрем. Но защо пък! По-добре от всякога разбирах колко го обичам. И че секса е само повърхността и плаване с лодка или корабче. Казвах си го, но пак идваше мисълта, че е редно да спрем. И почти я изрекох на глас, но знаех, че и той си мисли това.

Опитахме, но тогава за първи път, разбрах какво е ревността. Видяла бях как мръсниците вият от наслада под него, а лицето му погълнато от същата сладост, каквато преди виждах само над мен. И вече не бих била щастлива, че той е щастлив, ако кръшка. И вече не би бил щастлив, че съм щастлива, ако кръшкам. И онова, което някога си измисляхме, че настъпва в нас, започна да настъпва.

„Толкова е естествено между нас, че сякаш общото ни тяло мастурбира!”

Този път никой не го изрече, вече наистина го чувствахме. И търсихме други. И ги откривахме. И смятахме, че това е достатъчно за да я няма изневярата.

Хубаво е, много е хубаво. Защото го обичам, а секса е само повърхността на онова, което споделяме.

Но освен секс и любов, имам нужда от интимност. Да остана сама…само с един.

И ако нямах тази нужда, не бих била тази нощ, с теб. Разбираш ли ме!
Почти съвършени



Сексът е повърхността, плаване с лодка или корабче. Сияят вълните й, пляскат подобно тела във онзи миг, когато екзалтирано, ускорят докосвания. Обгръща те и прониква до съзнание топлината на вятъра. Люлее те, тя те люлее, а понякога с неочаквана пръска те докосва, но тя е и повърхността и дълбините. В нея е разнообразието от риби и корали, има и русалки, разбити кораби и удавници, бисерни миди и просто миди. Най-нежните и най-парещите медузи. Най-гадните също. Неизразимо число непознати форми е…

Побърквам ли те вече, досаждам ли ти.

Сексът е само повърхността й. Да, прекрасна е, но само повърхност. Научила го е и последната ми клетка, дори и връхчетата на косите, които подрязвам по пълнолуние го знаят. Имала съм повече, винаги съм имала повече от повърхност. Родена съм русалка, негова русалка. Част от него, винаги. Както той част от мен.

И ако не бяхме толкова освободени в сексуално отношение, щях само да предполагам, без да съм изпитала истинността. Щях да вярвам, блажено да вярвам, че е така, без да съм бръкнала с пръст по-дълбоко…в истината. Той е мой, аз негова. Даже повече. От шестнадесетгодишни сме гаджета, на осемнадесет вече завършена цялост. Съвършена творба. Мъж и жена го създаде! Човекът е двойка, а съвършената двойка е божественото Едно!

Хармонични са телата на двама ни, но такава хармония беше любенето им, че имахме усещане, че чезнем в нея. Въздигаме се високо над себе си, зрееща възбуда сме, която ни съзерцава от небесата си, без да може да изпита сладката тръпка на земната поквара.

Когато впия нокти в дупето му, от тогава до днес, имам усещането, че съм растение с форми на нимфа, пускащо корени в скала. Търся скритите в дълбините й жизнени сокове, откривам ги, а те са опияняващи и водят до сто процентова зависимост. Откъсна ли нокти, мислите ми, по-дълбоко и от ноктите се впиват. Когато проникне в мен съм капсата преди големия взрив. Всеки път умирам и се раждам. И той го чувства, чувства ме. Както аз го чувствам и знам какво изпитва той и как се чувства мъж, който прави любов с мен, как се чувства моя мъж. Отразяваме се в един в друг и съм знаела, че когато съм се питала: какво ли ще е с друг, той също се е питал: какво ли ще е с друга. И знам, че е знаел, когато се пита: какво ли ще е с друга, че аз се питам: какво ли ще е с друг. Палава мисъл, нищо сериозно. Палава, но натрапчива. Знаеш, всичко натрапчиво: неприятно е. Странно, но тази ни беше сладка. Гоним я, идва. Шега, която чопли въображението, разранява го, лумва пламък. Разнася дим разюздана сексуална фантазия, лютят очите. Възбужда ни по малко, по-различен начин. Има го похотливото усещане, за което отдавна сме забравили. Имаме си въображение, слагам си червена перука с евтин грим рисувам мръснишко изражение, пръскам се с парфюма на някоя колежка или съседка. Ставам друга. Той се държи, като с друга. Детински е. И сладко, много, много сладко.

Знаехме, че нямаше да си изневерим. Нали ти казах, че толкова дълбоко се чувствахме, че е изключено да има съмнение. Но си го измислихме. Хипотетично беше възможно. Не си бяхме омръзнали. Нито ни беше скучно, не. Отдавам му се като цяла вселена и в мен открива всички жени. Изпълва ме като целият хаос с желанията на всички мъже. Измислихме си и това, че е възможно да се отегчим, че сме пред прага на отегчението. А то е възможно и при най-добрите двойки. Хипотетично беше възможно. Макар да бяхме наясно, много наясно, че такова няма. Въпрос на любопитство, а за да го замажем: на самохипноза.

„Толкова е естествено между нас…Че сякаш общото ни тяло мастурбира.”

Кой го каза! Някой от двамата! Може би двамата! Аз прочетох мислите му или той моите! Страшно прозвуча. И ни разстрои, но не беше, не беше истина.

После си измислих, че го ревнувам. После си измисли, че ме ревнува. Ако кръшкаше щях да съм щастлива, че е щастлив. Ако кръшках щеше да е щастлив, че съм щастлива.

Нямаше да стане тази. И ако нещо ни е тревожило е точно това.. Плюс, че делата ни бяха скочили и поне четиринадесет часа бяхме заети. Плюс дребни едни: ежедневни. Но повечко. Всичко се струпва в един момент. И чисто физическата умора, която правеше телата ни да се нуждаят много повече от сън, отколкото от любене. И бяхме наясно, но защото си искахме я разтълкувахме погрешно. Пак си измислихме призрака на отегчението, измислихме си съмнения, вкарахме се в хиляди ти-ви драми. Измами. И други безумно чужди ни неща.

Мисля си понякога, че в началото го е имало вечното човешко желание да сподели щастие. Общото ни същество беше едно. Неговото желание искахме да изпълним. Тръгнехме ли по улиците: и въздишки, и завист, че и присмех от злоба, но много повече възхищение. Едно красиво същество. Малък свят живеещ в себе си. Дистанциран от големия и лудешкият, хаотичният в своята хармония. Най-дългите крака под най-късата рокля имам. Най-облите рамене и той. Притиснати и гушнати: почти като корица на напудрен роман.

Някъде тогава, когато се почувствахме малко по-свободни, справили се с неотложното и наясно, че имаме нужда от активна почивка: мисля, че той попадна на онази обява в интернет.

Смях се, ама как бродирах само със смях. Чудех се, ние сериозно ли. И невероятно, и какво пък толкова. Хората го правят точно да не се ревнуват, да не кръшкат, да не се съмняват, превантивно срещу почти неизбежното отегчение. Имат си доверие, такова доверие, че могат да си го позволят. Събират се двойки за сексуално общуване. Възприех го, като две общи същества споделящи самотата и красотата си. Не се оказа точно тъй. Но това разбрах по-късно. Първо ми изглеждаше всичко толкова прилично, колкото семейно събиране или игра по двойки на билярд. Няма да намеря повече от това, което ми дава той. Просто малко развлечение. После ме изпълни едно лютиво усещане, тръпчиво. И изкушението. Разумни причини нямаше да се боя, но изпитвах боязън като ученичка. Същата боязън преди първата ми нощ с него. Знаех, че и той се чувства така…и му харесва.

Партньорите ни се оказаха страхотни гимнастици, много напреднали. Научих само, колко неща е имало още за научаване. Имаха и вроденото, но и развито хореографско усещане. Хареса ни, макар и да се чувствахме доста странно като отмина, а жената като разбра, че сме били „девствени” каза, че е лоша идея да се срещнем повторно, колкото да й се е искало.

И я разбрах, още тогава я разбрах, но този първи път ни остави чувството, че сме били неподготвени и си намерихме бързо друга двойка. Не бяха добри, но интересни, а и колкото добри да бяха първите, не можеха да ни отдадат онова на което бяхме свикнали да си отдаваме, без други. Просто в различното имаше нещо неразбираемо.

Изглеждаше, че бързо ще ни омръзне. Но после се намеси сладостта на лова. Неизживяно юношество, може би. Твърде бързо се открихме. Не сме изпитвали сладостта на завоеванията, на бройкаджийството. Или си го има ловеца и в двамата, но преди да се изяви, намерил майстора си. Останал в латентно състояние в нас, до сега, изведнъж се пробуди.

Казвали са ми, че винаги съм обичала да флиртувам. Не е вярно. Правила съм го несъзнателно. Природата която ме е направила си е играла игричките, без да предполагам, какво прави, как изглежда, до какво довежда. Една моя усмивка или случайно докосване. Късото ми засмиване или изпитателния ми поглед. Въздишките ми, отмятането ми на коса. Остроумията ми, аз намирам за смешни, но мъже и жени за пикантни. Същото и с него: галантността, комбинацията му с мълчалив и тежък характер, но лъчезарна усмивка. Умението му да се държи добре с всяка жена, при неговото отделяне на облаци от химически съставки. Контактността му и способността да разбива ледове, без да е изявявал и разбира прелъстителя си, са прелъстявали.

С обявите по интернет ни стана бързо скучно, а и чухме за заложени капани. Не толкова се плашихме от тях, колкото го нямаше предизвикателството. И откривахме си го. Запознавахме се с други двойки, повечето такива, които не са и предполагали до къде ще стигнат. Първо бяха едни наши близки приятели. От онези години, в училище. С почти колкото нашата продължителност на връзката. Не им беше и минавало през главата. Много се зарадваха, че ни виждат отново в градчето. Разправя ме си туй – онуй, пак съм имала онази усмивка, той пак онази галантност. Пръскала съм остроумията си, които за мен са смешни, за другите пикантни. Разбивал е ледовете както само той си може.

Заведението затваряше, оплакаха се, че в дома им лудница. Весело беше, твърде весело. Поканихме ги в къщи, но май тя спомена за вилата. Мъжът й, как пък си го представяла. Навън вече валеше, като влязохме беше само начумерено. То не порой, но пътищата дотам трудни. Нямало да стане с колата им, но пък ние имахме джип. Луда работа, но нали се познавахме от тийнейджърските години. Пробудихме онези които познавахме. В джипа, аз до приятелчето от някога. Моят до съпругата му. Всеки с номера си. Преди да стигнем вилата вече беше готово. А после като се изви бурята, само тя ни музиката. Спира тока, свещи има. Блесне ли светкавица, за миг е като ден.

Повече се веселим, отколкото пием. Аз дори почти не пих. Пеем си сами, за да танцуваме. Разменяме се, а моят почти ме разсъблече. И той до кръста гол, че било му станало горещо и наистина беше горещо. После заръкопляскахме ориенталски ритъм, а аз довършвам събличане на масата. Малката също ръкопляска и като е весело и изглежда в кръга на нещата, качва се до мен. И трябва да призная по-добре танцуваше от мен. Уж, след свършване на танца да се обличаме. Но хващам си мъжа и пак притиснати танцуваме. Молим ги да пеят. Опитват, не се получава, дъжда музицира. Как ли са играли светлините на свещите по телата ни. До един момент си го представях, но кога е настъпил нямам представа. Всичко стана толкова плавно, че се съмнявам дали е можело да бъде възпряно. Стихията вън се изля с още по-голяма мощ. Всяка люби съпруга си. Всеки съпругата си. Едно тяло сме ние. Едно са те. Сами едно до друго на дансинга, миг преди неизбежно да се поканят на танц.

Още пазим ключа от вилата. Дадоха ни дубликат, но няма да ги срещнем. Бяха девствени, лоша идея да се срещнем повторно.

Тази нощ изостри глада ни. Вече ми минаваше мисълта да спрем. Но защо пък! По-добре от всякога разбирах колко го обичам. И че секса е само повърхността и плаване с лодка или корабче. Казвах си го, но пак идваше мисълта, че е редно да спрем. И почти я изрекох на глас, но знаех, че и той си мисли това.

Опитахме, но тогава за първи път, разбрах какво е ревността. Видяла бях как мръсниците вият от наслада под него, а лицето му погълнато от същата сладост, каквато преди виждах само над мен. И вече не бих била щастлива, че той е щастлив, ако кръшка. И вече не би бил щастлив, че съм щастлива, ако кръшкам. И онова, което някога си измисляхме, че настъпва в нас, започна да настъпва.

„Толкова е естествено между нас, че сякаш общото ни тяло мастурбира!”

Този път никой не го изрече, вече наистина го чувствахме. И търсихме други. И ги откривахме. И смятахме, че това е достатъчно за да я няма изневярата.

Хубаво е, много е хубаво. Защото го обичам, а секса е само повърхността на онова, което споделяме.

Но освен секс и любов, имам нужда от интимност. Да остана сама…само с един.

И ако нямах тази нужда, не бих била тази нощ, с теб. Разбираш ли ме!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Нед Май 23, 2010 1:35 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

история четвърта

Лицето под чорапа



Срещаме се от седмица. Липсваше ми от години. Чертите му са се изострили. Хуморът му също. На галене, но с пергел прилича. И има усещане, къде да прокара острото връхче и да натисне толкова, че кожата да настръхне. Бръчки около очите изписали умора, но самия поглед по-детински от всякога. Закачлив, доста безумен. Похотлив разбира се, но похотта му овладяна. Чула бях плашещи неща за него. Че е в затвора, даже и не знаех, в коя точка на света. Имало е нещо вярно. Не му се говори много, но не отрече. Не знам как такава волна птичка е оцеляла. Въпреки, че е било само месеци.

Много имаше да ми говори, но аз не издържах вече онова което имаше да разкажа и нямаше на кого. Не съм очаквала, но трудно ми беше и пред него.

-Две седмици минаха, а съм се състарила с четири години…

Смее се, измерва ме с поглед. Ще ме изяде.

-Е, стига, де! – засмивам се и на шега замахвам. Хваща ръката ми, дърпа ме и ме притиска в себе си. Отпускам глава на рамото му, затварям очи. Дъхът му облива лицето ми, а слънчевите лъчи са като пръстите му. Приятно е и еротично по приятелски. Границата на изкушението. Без прекосяването й. Забравила съм какво е ли или никога не съм го изпитвала. А той? Попитах го.

-Имам приятелки. Просто приятелки. – отвърна му

-Като мен ли? – май проявих ревност, към любовник не мога да изпитам.

-Като теб друга няма. Но имам приятелки.

-Не ти вярвам, сатир, такъв! – вярвах му. Вдигнах глава от рамото му и видях възмутена бабка на отсрещната пейка. – Сигурно ни мрази.

-А имаш ли си представа, ако знаеше всичко за нас. – пак това чувство за хумор, като галене с пергел.

-Нямам на кого да разкажа, знаеш! Боя се! Никой не знае всичко за мен! Имам нужда и не знам, какъв каприз на Фортуна те върна у дома и се срещнахме. Ти остана единственият ми интимен приятел…Не ми се усмихвай така! Не е имало секс, но поне в моя и твоя живот секса не е интимност.

Наведе глава, не беше много съгласен.

-Добре. Поне в моя…-стиснах с две ръце ръката му. – Имам нужда да разкажа, но тук не мога. Трябва да сме някъде, много, много сами. Погледа от съседната пейка ме следи от както станах на единадесет.

-Познато.

-Никога не си бил хубавица, че да ти е познато. Наистина имам нужда да сме сами.

-Хотел.

-О, не! Ще поискаме и двамата секс и ще забравим онова, което можем само двамата. В хотелска стая не чувствам уединение.

-Всъщност и аз. Самотен е човек само в гъмжището.

-Знаеш ли, прав си! – плеснах с ръце.



* * *



В кафето на централна автогара сме. Говоря и искам да спра, но не мога. Ръката ми е на коляното му, а ноктите ми се впиват. Нямам власт над себе си. Ще изкрещя да ме зашлеви, че да спра.

-Повечето телевизори бяха черно – бели. И снимките черно – бели. И в най-любителските имаше нещо артистично. И животът беше черно – бял, нюанси на сивото. И косите си виждам сиви през тях. Не руси, като сега: сиви, че чак бели. И очите ми сиви, не светлозелени. И мислите ми лишени от цвят. И улиците. Обичах дъжда и сивите картини, които играеха пред очите ми, когато потъвах в книгата. В мъгла бях загърната и не знаех къде вървя…

А в онази вечер плачех на пейката. В бяло облечена, наистина бяло. До преди час: тържествено бяло, сега ограбено бяло. Посивяващо. До преди час музиката и глъчта ме побъркваха, сега ме побъркваха онези мисли, които не можех да си помисля. И имах нужда от глъчта, а бях най-самотното създание във вселената. Обградена от внимание до преди час, сега лишена от всякакво изведнъж си позволих, аз самата да имам внимание. Само за миг си позволих, а после го гоних, гоних. Ужасих се от себе си. Имах нужда от дразнещият шум, от неприятните околни, с мазните усмивки. Пияните физиономии. Шумната музика, която не ми харесваше. Поздравите на близки и далечни. Комплиментите, че съм най-красивата. Смущаваха ме, докато ги получавах, сега имах нужда да съм смутена. Есен беше и без друго сиво. Лампи в парка, две три останали здрави. Капе, ще завали. Ще ми направи булчината рокля на нищо. Искам и да я разкъсам. Бих го направила, бих го направила, но събирах злоба, за да впия по-дълбоко ноктите и по бялото да има кръв. И тази кръв щеше да е единствения цвят в спомена ми. Като ти разказвам, странно ми се струва, че са минали двадесет и две години от тогава. Все едно е преди седмица. Отдавна надживяно, превъзмогнато отвсякъде, изглежда различно. Смея се, когато го разказвам. Не, не си първият който чува тази история. Пикантерия е, която се харесва на приятелчетата по купоните ни. Без проблем я разказвам, но премълчавайки тези думи за нея, които ще чуеш ти. Черно – белите, по-истинските.

Хленчех, не че си го бях намислила, а по-късно онзи мъж си призна, каква е била първата му мисъл:

„Търси си го! Ще си го получи!”

Стори ми се дявола. Тъмно сако, нищо особено, облечено от друг. Може би стойката, но ми се стори по-изискано официален и от мен. По-скоро нисък. Правилен от всякъде. Дори в сумрака ми направиха впечатление прошарените коси, белите кичури. Гласът му плътен, като че ли космически виртуоз, изсвирваше на хармониум думите му, а не излизаха от човешко гърло. Уверен, безумно уверен.

-И сега, Дъще на приказките? – с този въпрос ме заговори. Мисля, че изсумтях: „Моля?”, а той – Пробуждане на земята. Отрезнели сме от екзалтацията. Отваряме очи, пролича ни на затвор. На крепостен затвор с тежки врати и лабиринти.

-Н-не. Ти не разбираш. Не можеш да знаеш!

-Разбирам, разбирам. И ти разбираш, че разбирам. Ако можеше да се видиш от страни. Толкова си красива, че целият скапан парк, който си прилича на мръсно пране, захвърлено в дрешник, когато те няма, когато те няма…Когато не си плачеща булка, без име във вечер на дъждовно свечеряване…Сега е като зъбче откриващо се под първата кокетна усмивка на девица. Като откъртена сълза по скулата на времето си, а дяволски е неприлична, еротична, дръзка. Гъдел е.

-Какви глупости…Не спирай, говори ми!

-Няма да те гъделичкам с думи, бързо ще ти омръзнат. Пробуждаш тези мисли и си наясно. Скъпернически са пазени зад зъби и от бедни речници. Но то и речника на Шекспир би бил беден да изпише достатъчно красиво, простата истина, че си страхотно парче!

Засмях се.

-Има празнота в гърдите тази вечер, нали! – продължава, малко нагъл започва да ми се струва. Нагъл, но ми харесва. Нагъл и невинен, а е най-малко на четиридесет. – Объркана си, богиньо – нежност, ограбена. Празно е вътре в гърдите, а отвън: до пръсване е пламъка в зърната ти.

-Моля те…-исках да му кажа: „спри”, но вместо това изрекоха устните ми, без да искам: „не спирай”.

-А младоженецът не е пиян, нали. Той е просто много уморен. Ясно ви е било и то кой ли кара първата брачна нощ, според традицията.

Точно така беше, точно така. Главата му се пръсваше. Жълт, като лимон беше. Едва стигна до леглото. Излязох за малко.

-Излязла си за малко, за да останеш на тишина. Пъстрите букети, подаръците, всичко ти е навявало шум. А после самата тишина те е събудила. Никога не си я чувала какво ти говори: тя – тишината. Никога не си била оставяна, защото си била малка. Защото са те смятали за малка, преди да се омъжиш. А си била голяма, голяма. Дори на десет си знаела неща, като големите…

-Откъде знаеш!

-Изписало ги е тялото ти. Стойката ти. Тази бясна грация и нежност не лъжат.

-Но сгреши, не съм в затвор. Аз пожелах…

-Това още не е ясно. Ясно е, че е било малко преждевременно. Едно „сбогом” не ти остана време да кажеш. А в това „сбогом” назрява решението.

-Ама и ти говориш…-искаше ми се да кажа, че не го разбирам, но той и без друго ме четеше. Гола бях пред него и в булчината си рокля. Това почувствах. И ми хареса. И как дръзко ме докосва, как ме стиска, леко болезнено. И това харесах. А душевното изживяване, вече желаех да почувствам и като тяло.

-Имаш ли някакво предложение! – набрах дързост.

-Божествена си такава! Да, има. Не си направила моминско парти, то щеше да е онова „сбогом”!

-Аз нямам приятелки. – признах му.

-С тази външност, в провинцията, какво очакваш! Ще направим партито унисекс. В твоя чест ще се забавляват и мъже, и жени.

-Групов…-не успях да завърша, шокира ме.

Хвана ме за ръцете, дръпна ме и ме изправи от пейката.

-Практически: да. Но за теб, случая е особен. Прощаване с моминството. Необходимото за теб „сбогом” в което ще осъзнаеш, че искаш този брак.

Наговори ми още много неща, но тях вече не слушах. Празненството беше свършило, а имах нужда да продължи. Тишината ме влудяваше.

Последната година на тоталитаризма. Не вярвах, че изобщо подобни сбирки са възможни у нас. Една хубавела, но изрусена, не естествена като мен. Само по портиерска фуражка и синя вратовръзка, ми каза в антрето да сваля чорапите си, а единият да си нахлузя на лицето.

-Необходимо ли е?

-Не искаш утре някой по улицата да те познае, нали? Единият чорап за теб, другият за кавалера.

-Малко затруднява дишането. – доизясни ми смисъла – Това стимулира оргазма.

За миг ми се прииска да избягам, но като осъзнах, че съм стигнала твърде далеч и нямам вече воля да не продължа, отдадох се.

И на това парти се чувствах не много по-различно, отколкото на сватбата. Приела като своя воля волята на другите. Щастлива от това, че са щастливи те. Отдала се напълно за разбиранията им за обич. Само в единият случай отдадох душа, в другият тяло. Боязлива съпротива, нежелание в началото. И в двата случая. А после и в двата ми хареса.



* * *



В препълнена долнопробна кръчма сме, а аз още искам да се спра:

-Меден месец имахме. Едва издържах до началото на втората седмица и му признах всичко за онази нощ. Не, не беше способен сега да приключим всичко. И той се беше поддал на чуждата воля. Не можеше да развали брака, пред всички които го искаха. И бяха дали мило и драго да се случи. А и вече имаше физиологическа зависимост от мен, почти наркотична. По-болезнени и от любов, бяс и страст. Да ме убие, не можеше. Не е агресивен, а е и богата душа. Уплаших се, да не би истината да го погуби. Зле изглеждаше, но бързо се преобрази. Просто ме почувства: така както съм искала, така както и на двамата ни е липсвало. Пълното разбиране, единомислието и усещането, което ако имахме, сами бихме достигнали до брака си, дори и цял свят да беше против него. Цял свят би бил, срещу семейният ни живот такъв какъвто продължи. Като, че ли се бунтувахме по свой начин. Или просто му дължах да го изживее и той. И той ми дължеше да го изживее като мен. Не знам, още на морето успяхме да си намерим партньорска двойка. Също меден месец. Също скучаещи заради отминалия сезон. Оттогава обаче обичам есените по морето.

-Някои неща знаех. – промълви приятеля ми.

-Да, пак пропуснах. В нощта на сватбата ми. Чорапите, онези по лицата ни. Повечето се разкъсаха в играта, а и прическите на жените пречеха и сами ги махнаха. Лицето под един от тях, обаче не видях, а исках.

-Доведе те до…

-Някъде зад млечният път. Страстна жена съм, понякога и пред филм се подмокрям, а съм имала стотици партньори и партньорки. Такова изживяване и до днес: не. Може би защото имаше още нещо освен сексуалност. Едно съмнение, че го познавам.

-И още го търсиш?

-Бях забравила. Тежало ми е през всичките тези години. Преди две седмици разбрах колко, колко ми е тежало…



* * *



В кафето на един мол сме, а аз продължавам:

-Повече от сексуалност е имало в докосването на мъжа със скришното лице. Имаме си едни много готини суинг приятели. Та, жената ми разказва, че едно от най-големите удоволствия и доставил някакъв Аполон, който не получил ерекция, а тя се наслаждавала само да му гали мускулите. И било страхотно. Цялата й фантазия изглежда е в ръцете. Моята не разбрах. Веднъж пък „отнехме девствеността” на страхотна двойка, след среща уговорена по интернет. Не ни казаха, че им е за първи път, а когато разбрах, колкото и да ми беше неприятно, защото исках да се срещаме отново, казах им, че дори втора среща е лоша идея. По-късно, чух за тях от двойка на която те отнели девствеността, че не повтаряли. Харесвало им просто да прелъстяват „девствени”. Лова! Ловният инстинкт, преди сексуалността. И те са си открили в какво им е тръпката. Само, аз не разбрах какво друго имаше в онзи със скритото под чорапа лице. И преди две седмици, когато онзи дръвник, натика пистолета в очите ми и ми каза да вадя бижутата от витрината…Първо много се сплаших. Паник – бутона беше под пръста ми. Нямаше смисъл да правя това. Не знам, как не натисна в уплахата спусъка, а пръста му беше обрал мекия. Видях. Беше готов…С един замах скъсах чорапа от лицето. Изобщо не мислех. Крещях и пищях, а бях мокра, мокра…Е, пипнаха го! Вместо да стреля изпусна пистолета и побягна. Още един на мястото си в затвора. Дотук добре, но бях готова, бях готова да посрещна смъртта, само да разкъсам чорапа. И мислех, че умирам, а получих оргазъм. Разбираш ли, разбираш ли, защо се боя за себе си…И знаеш ли, изживях нещо подобно на онова, което тогава, преди двадесет и отгоре години. В най-ужасяващият миг в живота ми, изпитах едно от най-силните си удоволствия. Това ме тревожи, много ме тревожи. И май трябва да променя с нещо живота си.

Млъкнах, а старият ми приятел не успя дълго дума да изрече. Поръча питие и като отпи ми каза:

-Мисля, че е така. Наистина, колкото и да не искам да го кажа: трябва да промениш живота си.

-Е, за сбогуване. И с този живот, който съм водила. Наздраве.

-Дали ще можеш.

-Като, че ли го искам.

-Но дали ще можеш.

-Ще мога.

-Вярвам ти. О, този приятел не съм го виждал от по-дълго отколкото от теб. От училище. Може да го викнем, нали?

-О, да. Вече можеш. Аз и без друго трябва до половин час да тръгвам, че съм свидетел по делото за въоръжения грабеж – съгласих се, а онзи мъж, наистина много симпатичен.

Седна на масата, а когато моят приятел го попита как я карат със съпругата му, онзи заговори за бизнес, за проблеми и добре, че беше прекъснат:

-Какво мислиш, скъпа? – попита ме приятелчето и го посочи.

-Ами стегнат е! – отвърнах искрено, непознатият се стегна още повече.

-Съпругът на мис гимназия, ако знаеш каква жена! – представи го приятелят ми

-Тъй ли? – засмях се.

– Разкошна е. Но сигурно и тя е стегната като съпруга си…Нямах предвид делата ви, а как се забавлявате.

-Пътуване, тенис…

-О, не сте за съжаление. Ние пък със суинг.

-Суинг ли? – непознатият ме изгледа невярващо. Такъв ми хареса. Тръпки ме полазиха. Аз ли обещах преди малко, че ще променя живота си!

-Много е хубаво. – аз ли го изричам, не бива. Трябва да променя живота си, а съм и на дело.

Пусна си леко боята и това ме побърка.

-Пълно отдаване е. Трябва да опитате със съпругата ти. Ако не ви хареса…

Не може да откъсне поглед от мен. Иде ми да го схрускам тук в блъсканицата в мола. И ми се иска наистина да опитат, усеща се, че се изкушава.

-Няма да…-съвсем обезсилено ми отговаря.

-На мъж, като теб, няма да откаже жена. – не искам да говоря така, но говоря.

-Скъпа, - обръща се към мен приятеля ми – би ли опитала с тях?

Подлец. Ама сладък подлец. Казах му, че не бива. И уж ми повярва.

-Бих, разбира се, че бих! – отвърнах и разбрах играта му, но късно.

Трябваше да променя живота си, ала съжалявах, много съжалявах, болезнено…Че съм на дело в този следобед.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Четири истории с групов секс
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com