Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Проклятието Блогър

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Проклятието Блогър « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Юни 22, 2010 5:51 pm    Заглавие: Проклятието Блогър Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Първа глава



Началото за мен



В началото беше Словото.

Хм, не точно. Поне за мен. За мен в началото беше пелтеченето. И смущението, неспособността да се изразя, без да чуя дюдюкане, смях, да предизвикам имитации, тъпи бъзици и всякакви други подобни радости за едно подрастващо.

И исках да освободя Словото, а под него беше безвидно и пусто. Губеше се в мрака и се кондензираше, набъбваше като сълзи, нарязваше отвътре, като стъкла.

Случваше се обаче нещо чудато, започнех ли да разказвам измислени истории, говорих гладко, биваше ме също и по вицовете, но най-вече по измислените приключения. Повечето ми хрумваха тутакси, но други мислех предварително, за да си имам на другия ден, какво да разказвам. И понеже забравях някои, и понеже някой ме поощри, започнах да ги записвам и ме увлече. Още тогава съм блогвал, но не съм го съзнавал. Още тогава съм търсил свободата си, разбивал съм тежките бариери пред думите си, но и това не съм съзнавал. Отдавна говоря гладко, но част от онова пелтечещо хлапе е останала.

Когато живота ми заприлича на някоя от историите ми, почти толкова вълшебна и чудата, започнах да говоря гладко. Първата любовна история и интимен контакт. Сега ще изпелтеча. Ще премълча годините си, за да не ме юрнат моралистите. Престъплението което един спрямо друг с онова момиче извършихме, даде свобода на дъха ми и гласа ми, не вярвах, че ще се случи, но постигнах онази мечта да съм като останалите, да говоря гладко. Но вече бях увлечен в писменото слово.

Благословен да бъде дефекта ми!

Години трябваше да минат, за да разбера, че онова което ми даде първата любов, не е свободата на словото. Писах и пак ще напиша: свобода на дъха ми и на гласа ми, но не и на словото. Тоталитарни времена бяха не можеше да се говори за всичко. По-точно, за повечето неща се мълчеше. И макар да не знаеше точно защо трябва да се мълчи, да мълчи се научаваше всяко хлапе. Имаше и нещо друго, една зловеща ирония. Една бариера пред думите ми падна, само на цената на друга. Чужда воля въздържаше в мен думите, преди тази кратка сладостна история, моята воля трябваше да ги въздържа след това.

Красавицата си имаше официално друг приятел. Най-малкият проблем беше, че ще ме размаже. Не му бях никаква алтернатива. До нея стоях като малкото й братче. Но това изпитание ме направи за седмици по-възрастен и по-зрял душевно и от двамата.

Защото възрастният човек е наясно, че и в мълчанието Словото, може да изяви свободата си. Стига това мълчание да е неговата воля. Защото волята е Слово!

В тази интимна история намирам предобраз на големите промени, които години по-късно настъпиха в България.

Първо не можехме да говорим. После не искахме да говорим.

За някои неща поне. А явната освободителка носеше скритите си забрани.

Едно е ясно, че едни за броени дни “пораснаха” станаха възрастни, защото имаха волята над мълчанието си, оттук и Свободата на Словото си.

Другите си приказвахме. Най-много да заинтересуваш пияницата на своята маса, особено когато го черпиш и за стоте си грама към дозата е готов да кима и да се съгласява и с най-големите глупости.

Аз пък пишех като демон и лекувах кошмари. Присъни ли ми се кошмар: хоп хорър разказ. Някои даже ги публикуваха, но умряла работа. Друг някой има воля над мълчанието и Свободата на Словото ти. С годините изчезват и местата в периодичния печат където по-свободно се публикуват и неизявени автори. Всъщност чезнат изобщо местата за всички.

Ясно! Ясно кой ми е виновен: Световната конспирация, ще да е. Големите и силните които са заинтересувани в България да оскотяваме. Нямаше как да си помисля, че е нещо далеч по-близко. На много по-ниско и ниЗко ниво. Че всъщност е дело на възвисени хора. Нямаше как да прозра, колко може да си навреди човек сам. Само, че изпих този горчив хап на истината след години, но да не изпреварвам събитията. Това го разбрах след дълъг стаж като блогър, а говоря за времето в което още не бях.

Бълвах денонощно. Губех ръкописи. Чупих пишещата машина “Марица”, гръмна двадесет мегабайтовия диск на “Правеца”, после гръмна и двугигабайтовия на “Компрото”, кое публикувах, кое не успях. Не смея даже да се замисля, колко написано съм изгубил, че да не посегна към въжето, че направя ли го няма да мога пък изобщо да пиша.

На всичкото отгоре, толкова самотен, че няма как да не се чувствам велик. Живеех си в свой свят, пишех за да не мисля. И толкова съм се надул, че чак сам не си приказвам.

Смешно ми е сега, бил съм щастлив. Всъщност винаги съм бил много щастлив. Сега обаче трябва да си го повтарям, думите ми сами напират. Тогава даже не съм го съзнавал, но съм го дишал.

Бил съм щастлив и подтиснат. Възможно е. Помня го.

В началото беше Словото. Но мрак се стелеше около него. И не е творчество несподеленото Слово. Защото няма свобода докато е заключено в някого. А без Свобода е немислимо всякакво творчество.

Помня ясно онзи следобед. Все още продавах вестници, чета за един виртуален приятел. Първият човек, който преведе мой разказ на английски. Познавах го от Буквите, името му е Калин Ненов. Ставаше въпрос за протести на природозащитниците и се споменаваше, в един от маститите ни ежедневници, че всичките в групата протестиращи имали блогове. Представяше се като много модерна форма за комуникация. Така, както го бяха обяснили ми се стори достъпно само за специалистите. Сърфирах ежедневно, но още не знаех, що за чудо е блога. Помъчих се да избия мислите от главата си, докато им дойде времето. Много правилна постъпка. Не чаках дълго. Както си говорим по ай-си-кю-то,с Еми: Sowhat, тя ми пише: «Ще надникна в блога, за коментари», чакам я да се върне за да я поразпитам как става, но в това време ме търси бъдещата ми редакторка на «Бяс и рози» Христина, Виолета, Естела, Изворче.../хей, троли, пред нейната многоликост вашата бледнее», та сладураната, без да знае, колко ме интересува ми праща линк, да надникна в един материал, на един много мъдър човек: цитирам я, но не мога да сложа това в кавички, защото наистина е много мъдър. Става въпрос за един от създателите на блога. През неговият материал: хоп, регистрация, хоп три разказа един след друг.

В тази форма има друго. Чувствам го. Задъхвам се от вълнение.

Тук можеш да публикуваш и глупости! Стига да поискаш! Тоест: имаш воля над мълчанието си.

В литературните сайтове не става, не е хубаво, не че и там хора не го правят, но то е защото са си глупави, не защото им е кеф, да пускат глупости.

Можеш да експерементираш. Освен това самата технологична конструкция, дава повече свобода от форумите. Станало ми е задъхано в любимият ми форум. Липсата на свобода го е превърнал в клюкарник и в мерене на...достойнства. Прилича на кръчма и е пълно с полит ултраси.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Юни 23, 2010 10:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Втора глава



Политическите ултраси



Той не е задължително привърженик на крайно политическо формирование, но задължително е краен привърженик на политическо формирование.

Няма да го нарека фанатик, защото едва ли би закрил амбразура с гърдите си, освен може би при масови размирици или събития, когато всички, с малки изключения мислим, че и действаме като ултраси, позволили за добро или зло психозата да ни овладее и мисли вместо разума ни.

Не говоря за човек с ясна гражданска позиция, който ясно съзнава мястото й в определена идеологическа платформа, реализацията й и личната си свобода в нея. Говоря за човек, за който идеологическата платформа е нещо като футболен екип, който “неговия отбор” носи, който трябва да аплодира, да насърчава дори и в грешките, но още по-важно е да освирква противниковия, да показва неприлични жестове на “отсрещната агитка” и ако може да влезе в схватка с нея.

По стадионите, разни незрели типове го правят с вериги, боксове, с бутилки, голи ръце.

Из интернет, подобни го правят с единствено възможното: думите. Ако отстрани се чете мълчаливо една подобна “дискусия” си прилича точно на пердах между футболни фенове.

В нея човек, обаче може да се озове и без да е подозирал. Случайно е изпуснал на неподходящото за него място, че е останал без работа. Нищо повече, интересува го само има ли други в положението му. Веднага като “лошото ченге” се появява агресивен никнейм и започва да му крещи: “Ти какво, ние ли искаш да те храним! Стига си ревал и си упреквал демокрацията и политиците! Все другите ти виновни!” Да подчертая, че упрек към политиците е липсвал, а на човечеца, най-възможно, последното което би му хрумнало е да упрекне “демокрацията”, но веднага се е поява “доброто ченге”, което казва на лошото да не се държи така, че “човек може да остане без работа, но не бива да пише във форумите, а да си потърси щом е толкова притеснено.” Нека вметна, че човека дори не е казал, че е притеснен, а просто, че е останал без работа и го интересува има ли и други. Той прави опит да обясни на втория, но в това време вече се е намесил и трети:

“Да потърси в други грешките, не в демокрацията, а в тези които защитава, че пише такива теми!”

Най-вероятно новака мига объркано пред монитора и стига до заключението, че явно са далеч повече от колкото е подозирал нямащите работа. Докато анализира положението, вече се е раздразнил, че му вмятат думи, които не е написал, зачервил се е и дори да не е имал никога нищо против демокрацията и да е смятал безработицата за тежък социален проблем, сега решава, че е така.

Още е прекалено стреснат и търси думите си, а пръстите му вече го сърбят и всеки миг ще се излеят по клавиатурата, но отново е изпреварен:

“Прав е човека, че безработицата е критична, че ще ни изведе отново на улиците с червени знамена, а вас позорна стена ви чака безумци!”

“Появи се поредният червен пенсионер!”

“Фашист!”

Новакът нищо повече не е успял да каже, темата му е заключена от модератора. Така и не успя да попита дали него нарекоха “червен пенсионер” или “червеният пенсионер”, тъй коварно се възползва от темата, за да изправи пред “позорната стена” политическите си опоненти.

Хем го сърбят пръстите за следваща тема, че тези са събудили боеца в него. Хем е по-добре да влезне в jakobsa, нищо, че разчита на нещо далеч по-сигурно и че ако го нямаше онова изобщо не би изгубил онази ценна минута за да пуска подобна тема. Знае, че скоро пак ще работи, но вече му се струва, че да си без работа и да не си търсиш такава е много левичарски.

Нека да кажем, че тук става въпрос за един практичен човек със светла същност, човек който не му е и минало през ум, наистина да “изплаче”.

Няма как да не се попитам, а няма ли сълзи в България или някой правото да ги изпише. Срамно ли е? Е! И на всичко отгоре: политически натоварено.

Политически натоварен е и секса.

В същият форум, в друга категория, шестнадесетгодишно момиче пише, че не е сигурно дали приятеля й я пази достатъчно.

Следват, възмутени възгласи: “Накъде е тръгнал света!” “Американските филми са виновни!” “Видяхте ли от много свобода!” И веднага срещу действието – противодействие: “Ами преди десети ноември не правиха ли секс малолетните?” “Даже повече, ама повече се криехме и това е резултат на ниската сексуална култура натрупала се през годините в които беше забранено да се говори за секс.”

“Кой пък е забранявал?” и оттук – нататък темата преминава в препирня бил ли е забранен или не секса по “Байтошово”

От по убедителните реторично разбираме, че бил и ние сме се пръкнали от големия взрив. Само, момичето дето не получи отговори на въпросите си, но пък остана с убеждението, че да се говори за секс е обществено – упадъчно, резултат от процесите през последните двадесет години.

Истински бисер:

“Щом е останала девствена до двадесет години, значи служи на някаква идеология, не я знам каква е, но ограничава свободата на моята.”

Това не е написано от фолк – певица, а от жена на средна възраст, с приличен живот отвъд океана, представяща се като десничарка из форума, за който иде реч.

И това е типичният климат на един форум. Откриването на враждебни политически мотиви във всичко споделено, независимо в какъв план от живота.

Няма да се спирам и на формираните групички, на назидателното махане на пръст, на даването на непотърсени съвети, все такива радости, които сполетяват търсещ отговор на съвсем друг въпрос човек е поставил като тема.

Само и аз, подобно американската ми приятелка, която писа, че една непозната й жена, ограничавала свободата й щом не е правила секс до двадесет години, реших, че ако в тези форуми има свобода на словото, то това не е моята свобода.

С какво блоговете превъзхождат форумите? Светлината от прожектора е основно върху поставената лична позиция, а не върху опонирането й. Ясно е, че е дадено на всеки човек правото да си списва дневника, а на който му харесва – да не чете.

Защото човек има правото да заяви себе си. Защото: “Човек, започва оттам където бунтовно заявява своята свобода” И не съм го писал аз, а Достоевски.

Нещо, което мнозина, не само част от политическите ултраси, така и не разбраха.

Лошото: немалко не издържаха на агресивното им поведение. Доброто: вижда се в коментарите от страни, ясно се вижда, че приличат по-скоро на натрапници. Влезли в чужд дом, опитващи се да държат тон на домакина.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Юли 07, 2010 6:10 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Трета глава



Поезията и изобщо художествената литература



Има ли нещо по-досадно от политически ултрас? Разбира се. Това е само творчески запечен, набеден художествен интелектуалец, взел се на сериозно за арбитър на елегантния вкус. Около него рими и сюжети лудуват, танцуват, раждат се, любят се, пърхат като пеперуди, носят се сред небесата като орли, влизат в битки и кипи живот, а той е сам и сериозен, седнал на своя пън, остатък от времето, когато вдъхновението му цъфтеше и връзваше плодове. Не иска да съжалява, иначе това би го убило, за това мъдро си казва, че плодовете бяха кисели. Повтаря си го от години, но не може да си го повярва, защото не е и вярно. Винаги са били сладки, но в голямото си старание, тъй промени рецепторите си, че сега цял свят му е кисел. И това го изпълва със своеобразно вдъхновение, защото по-добре да направи кисел и живота на останалите, отколкото да остане сам със своето нещастие и печал, а толкова сладко чуруликат онези птички, че не може да не го изпълни отвращение. То с още вдъхновение, докато не прегази с крак някоя току – що пробило земята цвете. Дългият живот не го е направил талантлив, но го е лустрирал в словесни битки и колко му е да прегази някой сополанко или сополанка, които едва сега се пробуждат за живот, но имат безсрамието да имат естествения творчески трепет, какъвто на него му липсва. Но критикара ще разгледам, по-подробно в друга глава, защото той е само един от многото проблеми в литературните сайтове, които по някакъв начин толерират живота на подобна напаст.



Проблемът е, че българската литература има тежки комплекси. Българският автор, особено пишещият единствено из литературните сайтове има тежки комплекси. В повечето случаи това, което прави минава за идиоматично хоби. За топла и кървяща мръвка време, което е откъснал от плътта на най-близките си. Част от причината за много други житейски неуспехи е.



Не изключвам и себе си. Даже за мен си важи с пълна сила.



И за да се спасят някои от тежки самообвинения, почти самоубийствени. Приписват всевъзможни, нереални възвисени мотиви, за тази част от живота си. Изпълнени с мания за месианство, изострят погледи, търсят грешки, слабости, разбира се, не в себе си, а в другите. Претенциите са огромни, неотговарящи на реалностите. И не искам, а съм бил на мястото на онзи с по-малкото претенции, но с повече прочити, с по-висок, рейтинг и коментари.



Е, този дръзкият, безсрамният, как може да си позволява. Той гази сериозната българска литература, той убива изкуството. Задушава ни, пошлост е това.



И тъй, като математическата логика не позволява успелите да са повече от неуспелите. Всички трябва да са неуспели, за да са доволни всички. И започват войните, започват интригите. Което е ниЗко, твърде ниЗко, за тези, които трябва да създават красота, трябва да разширяват кръга от възприятие за щастие.



Проблемът също е, че се знае, че в тези “интелектуални кафенца” ходят разгонени жени на всякаква възраст. Проблемът е, че е пълно с нерези, които цял живот са мачкали истинското си лице под маската на интелектуалеца. Проблемът е, че те не могат да се почувстват мъже, че бягат от комплекса си, чрез демонстрация на интелектуална сила, а как по-добре, освен да докажеш на някой от по-харесваните, на някой от по-обожаваните, че онова най-красивото му и за слепите произведения е пошлост и глупост. И тук започват битките, които са толкова грозни, че не им е мястото там където се твори красотата.



Проблемът също е, че българската литература е осакатена от улицата си. Че сега прохождащ автор може да пише на езика на който книгата му ще бъде разбрана и възприета като живот. Проблемът е, че това няма как да мине иначе, освен като субкултура и много от произведенията им дори в “свободният” сайт, ще бъдат спрени като порнография, дори това да е българския Буковски, че и по-добър.



Проблемът е и в това, че няма по-добър начин от това да бъдат спрени подобни произведения, да бъдат спрени още сто, наистина с порнографска насоченост.



Защото ясна принципна граница не може да се постави между най-великото и нищото.



И като се добавят и няколко скици, които са сбъркали литературния сайт с форумите за които стана въпрос в предната глава.



Като се прибавят и пламналите любовни истории, в което няма лошо, ако е само щастие и вдъхновение, но винаги е последвано и от разбити сърца, от интриги и всичко което в този ред можете да си представите, остават само високите претенции за литература и никакво реално покритие.



И за да не се включа и аз, в и без друго опошленото и без мен, реших...Без мен! В блогът мога да си пиша както си искам и каквото си поискам, стига да не нарушавам законите. И го правя.



Дали е изкуство, дали има стойност, това е второстепенен въпрос. По-важно е, че имам свободата да търся стойностите си, а не някой да ми определя какво са те. По-важно е, че имам свободата да пиша, независимо дали е изкуство или не е. Има някакъв шанс да бъде, а без свободата си: не.



Видях с годините какво откриват високите претенции. Високите претенции откриват нисък ръст.



Просто искам да пиша.



И блогът ми дава възможност.



Но тъй, като и в блога се появяват подобни, към евентуалния такъв се обръщам:



Аз съм на мястото си в своя блог! Ти не си на мястото си, щом не ти харесва.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пон Юли 19, 2010 6:51 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Четвърта глава



От свободата да твориш до фарса на псевдоинтелектуализма



Тук имаш мястото си! И на него, онзи който не те харесва, не е на своето!

Ти си островен крал! При това имаш магически способности. Можеш да населиш острова си с чернокожи девици, да въздигнеш над благодатната му пустош приказната младост на древен Рим, да си създадеш орди от себеподобни, да изявиш подтиснатите ти същности, зазиданите ти мъртви лица, заради компромиси към близките. Ти си император. Над свободата на избора ти е твоята абсолютна свобода!

Като “Калигула” на Камю, можеш да поискаш луната, но за разлика от него, дори и да я имаш. Тук си Соломон, ако пожелаеш. Имаш всичко, а то е толкова лесно, че на моменти изглежда безвкусно.

Но опустошително скъпо идва евтиното.

Смазващо трудно, лесното.

Споменах Калигула и Соломон. Абсолютната свобода се е оказала непосилна дори за властелини от калибъра им. Защо ли? Защото им дава правото да бъдат над човешките си съображения, а освен че човек започва от там където бунтовно заявява своята свобода, той е и най-крехкото създание във вселената /прав е Паскал/, човек е трезвата оценка за себе си, съображенията: хиляди, милиони, милиарди, тетралиарди: нулите и единиците в програмата на избора. Свободата на избора е човешката свобода, не абсолютната, която е за Бог.

Можеш да си издигнеш храм на ужаса, в твоят остров, в твоята илюзия. Можеш в него да измъчваш призраците на враговете си, ако нямаш такива: да си създадеш, дори да си ги измислиш. Можеш и имаш правото да си изваеш идол: от злато или от фекалии. С присмех или със сълзи да гледаш как създадени от теб велможи му се прекланят и го целуват. Зарази да създадеш за да бъдеш месия на собствените си измислици. Не можеш едно: там на своя остров да бъдеш в кожата си. В човешките си граници, а в границите ти е истината за самия теб. И разбира се: свободата ти.

Достатъчно е да разтърсиш глава и всичките ти измислици чезнат.

Или почти всички. И най-краткият махмурлук е по-дълъг от най-дългото пиянство.

И най-кратките последици, по-дълги и от най-дългата наслада.

За колко Адам и Ева са изяли ябълката. Ябълка ли казах? Е, не се знае, дали е било ябълка! На кой ли прекалил с ябълкови напитки пишещ върху кожа или папирус блогър, някога много отдавна, когато е било твърде скъпо писменото слово е хрумвало, че било точно ябълка, че дори бивши богослови в потока си от мисли, пишат “ябълка”, вместо плод. Думите са отговорност.

А твоята няма да поемат, онези които назидателно ти махат с пръст и те карат да бъдеш отговорен, дори когато сами не са, а ти страдаш от някакво чувство за вина, което си е изкривеното лице на отговорността. Няма да я поемат нито политическите ултраси, нито самозваните критици, нито аз, както и ти няма да поемеш моята.

И тъй, като на самотния остров, изведнъж си останал без задължителните задръжки, а си поел единствено онези, които си имал желание, най-вероятно си позволил повече волности.

Остава ти или да стиснеш зъби и да понесеш болката от махмурлука, последиците от глупостите си или да продължиш в същият дух.

Второто неизбежно е, че се обричаш на проклятието. И трябва да ти е наясно, че проклятието е само за великите или лудите. Че никога няма да го разбереш, защото ако си луд ще се мислиш за велик, но ще се съмняваш. Защото, ако си велик, ще се мислиш за луд, но ще се съмняваш. И тъй, като времето е относително, а съмнението е последствието, никога не е ясно повече мислиш или повече се съмняваш. Има и трети вариант, но той е най-печален: да не си посредствената имитация, без значение, дали на едното или на другото.



Фарсът на псевдоинтелектуализма, махащият с пръсти, назидателно като мен в момента пишещият. Рискът на абсолютната свобода.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Юли 20, 2010 8:16 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Пета глава



Хейтърите – 1



Той мрази да обича. Обича да мрази. Но понеже второто правило е подчинено на първото, той мрази и да мрази. И все пак мрази.



Погнусен е от красота. Кич е природата с джунглите си, с белите си облачета. Розови слончета, не ще ли! Създала е човечеството, то проблемите си, най-вече проблемите му. Има самочувствие на богат и безпаричните му дишат въздуха, за който все още не се плащат данъци. Или има комплекси, че е беден и му тровят въздуха с лигавите си возила богатите. Някъде по средата е и едните и другите го дразнят ужасно, защото той им плаща гяволъците. Но най-много мрази, тези като себе си. Защото и те точно толкова го мразят, логично е, щом са като него. И изглеждат като него: смазани и объркани. На всичко отгоре са лицемери, изкривили лица в гримаси, уж – усмивки. Тровят слюнките си взаимно, уж се целуват. Показват стандарт, колкото да раздразнят ближния си. Казват, че са щастливи, за да му създадат комплекси.



Как могат тези пък да се хилят, като децата в Сомалия умират от глад! Въобще, знаят ли за какво иде реч, тези коне с капаци. И погледите му преминават през него, все едно, че е сомалийско дете. На това ли им прилича. На нещо, което не заслужава да бъде забелязано.



Ще им даде да се разберат! И без друго много му се е събрало.



Той е много млад или вече възрастен. Ако е млад има усещането, че прекалено много е живял. Ако е възрастен, че ей така са минали годинките, без нищо да усети.



Жените се делят на грозни и мръсници. Мъжете се делят на глупаци и подлеци. Глупаците са измъчвани от грозотиите си. Грозотиите са съсипани от глупаците си. Мръсниците красят с рога подлеците си. Подлеците разиграват мръсниците си. И само омразата му е безполова. Тя е над дребните условности, над греховните нагони. Не е несполучливо съществуването му, като вижда колко жалко е световното. И това на всеки.



За каква любов ми пише този, че и в рими. То цял Вион е вдъхновяван от Дебела Марго, та този галфон ли! Сигурно седалището й е декар и половина, а този понеже не може да го вдигне пише любовни стихове в блога.



Какви депресии споделя тази пикла. Няма кой да я оправи и това е проблема й. Свинка!



Този пък – граждански позиции, знаем ги ние тях. Или има интерес, ако доомаскари някой маскара или си е обикновен ревльо, на който все другите му виновни.



Празник ли? Ей я, поредната позитивна лелка. Какъв ти празник, празна глава, такава! Кой ти няма внуче. Кой от тези, които нямат не може да има. По-важно е в какъв свят ще живеят, а ти какво направи за този свят. Не, че аз съм направил нещо повече, ама не се хиля като ряпа.



Май се разстройват от това, което им пиша. Е, аз само се забавлявам. Грешно ли е. Щом вие можете да се усмихвате, аз нямам ли право. Е, разстройвам ви, вярно е. А вие, не разстройвате ли мен, като се правите на толкова щастливи, колкото не сте, а ако сте толкова щастливи, защо го демонстрирате така, че нещастните да се чувстват още по-нещастни, а! Ще ви дам една свобода! Ето я моята.



Олеле, двадесет постинга по една и съща тема. Гати масовата истерия. Сега и аз ще напиша по нея. Ще напиша, колко глупави са всички, които са писали по нея.



Този тук, май се опитва да мрази! Това да не съм аз. Пълен позьор. Сега ще му покажа, какво е да мразиш, като с тон на гадна позитивна лелка, му кажа, че трябва малко повечко да обича.



Тук било забава!



Чак себе си мразя, че се забавлявам така, когато света е толкова гаден.



Е, ще го направя малко по-гаден, за да го видят всички които имат очи и не го виждат и имат уши, но не го чуват.



Аз съм конник на апокалипсиса...Е, и моите крака миришат, но кой ме знае. Добре, че ми хрумна.



Сега ще кажа на този с философските студии, че му миришат краката и първо да ги измие, а после да ми говори за някакъв си Декарт и някакъв си Спиноза.



Този умопомрачения пак ли е на първа страница. Аз какви стойностни неща пиша, пък него толерират, а мен трият...Е, вярно, че последното което ми изтриха беше интимна снимка между каруцар и козичка, но това е само алегория с която исках да покажа вътрешното състояние на пошлите герои на същият този грозник.



А и с какво са по-ниски тези създания на природата от разните му там художници, които рисуват гърди на чужди жени или по гърдите на чужди жени.



Блогърси срещи! Ала – бала! Бла – бла! И ухилени. Кво искат да кажат, че са много доволни, ли! От кое? От озоновата дупка ли? Взимат се насериозно, май! Що не са по домовете си, където семейството им се нуждае от тях! Аз, ако изглеждах като тях, никога не бих публикувал снимка в публичното пространство. То, не, че съм публикувал, де...

Я, да видим, този грозника, с първата страница, написал нещо за мен:



“По какво си приличат поета, жената и хейтъра? И в трите случая се отнася за сложна система от оксиморони. Но ако поета е воден от изначалната сила на любовта, жената или поне истинската от божествеността, която е високо над понятията за добро и зло, то за хейтъра изначалната сила е омразата!”
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Юли 20, 2010 8:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Шеста глава



Реалът на един от най-четените блогъри в България – 1



При откритието на блога живеех в приземна. Нямах вода в стаята и си купувах двадесет литра бутилки от едно близко магазинче. Водата за миене и тоалетната делях с едно многодетно циганско семейство в съседната стая. Понякога трябваше доста да се чака и често ми се случваше сутрин да не дочакам и да ми простят порядъчните ми читатели, налагаше се да напоя някое храстче по пътя за работа. Трябваше да отворя будката преди шест, когато тръгва първата мотриса към Пловдив, за да не оставя човек без ритуалния му вестник. Това е и времето на най-големия оборот. За минути трябваше да опиша получената стока, като в това време и да обслужвам и клиенти, както и да разкарвам преживелите поредната си безсънна нощ пиянки, витаещи из мини парка зад будката, още с бутилка, по-скоро жадни за компания, отколкото за поредната. Имам чувството, че съм станал преди часовника. Проверил съм си в това време всички публикации във всички форуми и сайтове, в които все още бях активен. Ту тръгвам с усмивка, ту не чак толкова широка. После съвсем съм забравил. Някъде към десет и половина става много умряло. В единадесет от Асеновград към Пловдив не пътува влак. Това е и времето в което имам възможност да напиша нещо. Започнало е да ми става сънено. Недоспивам. Не толкова заради ранният час, колкото заради бълхите. С какво ли не пръсках стаята, боядисах я два пъти, но тези явно произведени и изпуснати от военна лаборатория ГМО не умираха. И една малка подробност: на това място се намирах в следствие на жилищна измама. Това беше единствена достъпна за джоба ми квартира, а и нея намерихме на магия. Просто ме позна един стар колега от предприятието в което работих, малко след като излязох от казармата. Колебаел се е дали да дава и тази стая под наем. Реши се, заради мен.



Сега ясно съзнавам, че в онзи отрязък от време, не съм знаел дори на кой свят се намирам. Спомням си, че по време на преместването, успях да напиша три разказа за един ден. И стихотворението: “Пророкът”, все още единственото по рода си и стила си, написано от мен. Това творческо умопомрачение, просто е спасило душата ми. Но подобни приливи траят дни.



После пишех за да се спася. В този час, който имах едва се преборвах със съня, но след него идваше по-тежкия боец. От далеч усещах как се приближава, как се опита да ме обземе, да ме изкуси. Просто беше и обяснимо: трябваше да намразя, до толкова да намразя, че да отмъстя за положението си. Или да живея с мисъл за отмъщение и да спре дотук пътя ми.



Имах си причини да се поддам на тези чисто човешки чувства. Още повече, че освен аз, загазиха и най-близките ми: майка и брат ми, а той е болен и пенсиониран.



Само, че сега едва ли бих бил тук, ако тогава бях проявил разбираемата слабост.



В онзи критичен отрязък от време, събирах стотинките от бакшишите и ако станеха достатъчни за кафе, че да се поразсъня, беше истинско щастие.



Ако не, сънен започвах да пиша.



Битието не определя съзнанието.



В този период написах разкази като “Маугли от село”, “Бяс и рози”, “Водна лилия”, “Аз съм колата”, “Джебчийката” и още десетки, които по-късно успях да видя как ту предизвикват сълзи, ту разсмиват.



Сега намирам, че и тогава съм бил много, много щастлив.



Още не бях издал никоя от книжките /имам предвид новите/. Четири хиляди посещения на блога за месец ми се струваха разточително много и в сравнение с издадените в един по-млад и неразумен период от живота ми книги, наистина ме караше да се чувствам четен.



В това време звънях и по четиридесет пъти на ден на един приятел за да ме вземе на работа във фурната, която откриваше. Знаех, че злоупотребявам, но когато разбра истинското ми положение, просто се вбеси, че не съм казал всичко. Попита ме, за какво съм мълчал “като п*тка” след като сме достатъчно близки. Аз пък бях останал с впечатление, че знае. Изобщо глупава работа. Все като минеше през мен се хилехме и само му напомнях, че имам нужда от работата, нищо повече. С фурната не стана, но когато разбра какво е всичко с подробностите измисли по-спешен вариант. Във фуражният цех в мелницата му се отвори свободно место, по-зле платено от хлебар, но по-добре от вестникар. А освен това имало стая, която ако си постегна мога да използвам без да плащам наем.



Трябва да се види мястото за да се разбере цената на това предложение. По река Чая, е. Между Бачково и Асеновград. Разкош е слаба дума. Вече започвам обаче да изпреварвам събития, за мелницата ще стане дума по-нататък, а сега да се върна в будката и да завърша тази глава.



След влака в два затварям, обикновено със завършена история. Едва се движа, спи ми се. Разстоянието до квартирата ми се вижда адски голямо. Не е малко, но не е и чак огромно. Някакви си два километра. Едва влача краката си, но не бързам да се мобилизирам. Силите ще ми трябват малко по-късно, за да набера написания на тетрадката, разказ. Все ми се струва, че няма да успея. Чудя се дали да не поспя, а после се отказвам. Това си е част от борбата ми, а едно несъществуващо мълчаливо дете с големи очи върви след мен и ми задава с учуденото си изражение, сложни въпроси: Защо трябва? Струва ли си?



Знам, че слуша внимателно отговорите ми и му обяснявам. Малко налудничаво звуча, като пиян, като странник, подобен на много от героите си.



Обяснявам му, че въпреки всичко трябва. И най-вече, защото го има това “въпреки”.



Често се случва да се връщам, за да проверя дали съм заключил. Случвало ми се е да обират моя будка. Не тази, една друга. Нищо чудно, толкова сънен да забравя. Все се оказваше, че съм заключил, но не можех да не проверя, колкото и да ми тежеше всяка крачка.





Добирах се някак си до бърлогата, посрещнат първо от бълхите, после чезнеше въображаемото хлапе, минутка унес, докато качи Windows XP, а след него, за мен се отвори, един следващ прозорец...на другаде.





* * *



Не беше предвидено да е юбилеен постинг, но в съвпадението има много интересна символика. Преди малко видях брояча. Наближава и до часове ще бъдат 2 000 000 посещения. И това е първият блог в blog.bg достигнал до това число.



Разказах за реалната страна от първите месеци на живота му.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Проклятието Блогър
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com