Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Убийство в социалната мрежа

Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3  Следваща
 Убийство в социалната мрежа « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Авг 20, 2010 1:34 pm    Заглавие: Убийство в социалната мрежа Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Пролог

Отвори учудено уста, заприлича на дете. Вина изкриви лицето му, смут замени изражението му, после страх. Обясни си го и се почувства нелепо. Филмът току – що беше свършил, но не помнеше какво е гледал. Макар да беше класика, а напрегнатия драматичен сюжет и виртуозното изпълнение, за около два часа го бяха погълнали в друг свят, където беше избавен и от себе си и от това в което беше въвлечен. Преди това прави любов с момичето. Да, по-скоро момиче, отколкото жена. Нищо, че беше на тридесет. Нищо, че поведението й не напомняше това на съвременните тийнейджърки и дълбочината в иначе фриволно синьо-зеления цвят на очите, откриваше един свят на страдание и превъзмогването му в едно състояние на мъдростта, действително само в комбинация на съзряването на ферментите на плътта и натрупването на достатъчно житейски опит към поносимост на онова, което не могат да променят и с което е редно да се примирят. От далече и от пръв поглед дори некрасива, някак странна. Създаваше фалшивото впечатление на неподдържана външност с разпиляната къса коса, никакъв грим. Лицето й като опръскано с кал от луничките. Доста слаба. Малко кривокрака, но омагьосваща с едно трудно обяснимо очарование. Първично естество, което магнетично привличаше. С привидните си дефекти, които всъщност бяха част от съвършени черти на природата, с които не е свикнал съвременният вкус. Не са узаконени от модното зрение, форми изглеждащи по-скоро неправилни, създаващи заблуждаващо чувство за несъразмерност, но като тези на дърветата и голите пътеки сред горите. Свободни, дишащи, сами за себе си със своето развитие. А и това което напомняше пръски кал – луничките. Като, че ли току – що беше излязла изпод дланите на Господа Бога, завършена, но все още неизчистена от остатъците материал. Имаше нещо и в ума й. Не можеше да разбере все още недостатък ли е или напротив: надвишаващ значително средния интелект.

Най-важно. Не я беше ухажвал. Нито изглеждаше агресивна жена, по принцип. Всичко се случи от само себе си. Нещо повече. Не стана в интернет, а във влак. Не приличаше на истина, а беше.

Дойде му като шепа успокоителни, като бутилка уиски. Като едното и другото в комбинация, която не го убива, а за кратко го откъсва към една друга реалност. Тази която ясно съзнаваше, че вече е изгубил. По-глупавата, по-посредствената. Трудно подвижната, с много забрани и ограничения. По-истинската: все още реалността на хората. Смееше се, но не се присмиваше. От години освен присмехулно не беше се смял. Ей тъй, от сърце. Галеха се крадливо. Ласки не му липсваха и никога не са му липсвали, но тези нямаха начало интернет. Някак по-импулсивно и ненадейно, без да се различават по същество от останалите, носеха някакво различие.

Трябваше да я изпрати до вкъщи. Тя забрави, че се налага.

-Може би си омъжена? – задавайки въпроса му се стори, че е стъпил прав на лодка, навътре в морето /а не можеше да плува/ и разклаща лодката с крака.

-Ъхъм. Може би. – отвърна му и избухна в смях.

Прегърнаха се и зацелуваха из улицата. Без страх, че могат да бъдат видени. След туй в един бар. Той на чай, тя на коняк.

-Не бива да пиеш ли?

-Може би. – отвърна, но не успя да се засмее както беше решил.

Нито пък тя.

-Съпругът ми беше ужасен. Не биваше да пие...Хей, спокойно – засмя се лекичко и стисна дланта му в своите две – Не казвам с минало свършеното, че съпруга ми е бивш, а че вече не пие. И не е ужасен. Нямаш никакъв ангажимент...Освен...но да не го мислим.

За пръв път от години забеляза залеза. Само с очи, без желание да го заснеме и публикува в социалната мрежа. Някога точно тези снимки му помагаха да забелязва в повече красивото, сега не беше способен да го забележи без тях. Освен в изключително редки моменти като този.

Краят на август е. 2010. След недъгава пролет, лятото е изключително горещо. Някои от вечерите неземно красиви. Напук на предвижданията на Артър Кларк, втора космическа одисея в космоса, няма. За сметка на това вече има много хора – кибер – паяци. Един от тях беше и този объркан мъж, но дори като такъв в редки случаи като в тези кратки часове, той все още беше способен да се отдаде и без мрежата на красивото. Все още надежди имаше.

Целунаха се бързо.

-Наистина ли не трябва да пиеш? – с въпроса си само гонеше мълчанието.

-Някой ден ще направя сравнителна таблица на пороците. Има по-тежки от алкохола.

-Тъжен си.

-А доколкото разбрах съпруга ти вече не е ужасен.

Тя се нацупи леко и артистично виновно наклони глава, а думите които му се изплъзнаха от устата не бяха негови, нито за случая. Това бяха откъслечни паяжини в съзнанието и по езика му, ехо от многобройните дискусии из мрежата, от празни по-празни: за любовта, изневярата, за порока, правото ни или липсата ни на такова да осъждаме, за бита, съзнанието, вселената, 42 и всичко останало, опити за размишления и симулации на такива, по милиард различни начини издаден просто крясъка: “Има ме!”. Упрек на който не му беше нито времето, нито мястото, а освен всичко останало не му беше типичен и напълно чужд като душевност. Случайно озовал се върху устните му, като слюнка остатък на кисела целувка от безполово създание. Едва не развали вечерта си. Но точно с тази неволна провокация й доказа, колко го желае.

-Аз...няма да ми повярваш, не ми вярвай, но да си кажа, никога не съм му изневерявала. И сега не знам какво правя.

-Аз също! Случва се.

-Не говори.

Целунаха се. Забравиха да платят сметката и сервитьора ги догони до вратата. Продължиха в друго заведение. Разхождаха се по една пътека край реката. Отдавна се беше стъмнило. Признаха си много. Нищо не запомниха. Останаха си непознати.

Правиха любов в квартирата му. После гледаха по цифровата “Усещане за жена”. След филма задрямаха на канапето. Главата й беше на рамото му, а той не смееше да помръдне.

Пъстър скрийнсъвър играеше на монитора на метър в ляво от телевизора.

“Трябва да го изключа!”

Ледени тръпки го сковаха. Представи си как се доближава и ръката му обвива мишката. При споменът за докосването го обля топла вълна. Тръпчива. Захапаха го милион по-малки от рибени, но човешки устни. Запъплиха по вътрешностите му. Изпълни го ненадейно чудовищна сила. Пръстите му трепереха. Нещо по-силно и от сексуално го влечеше към компютъра.

“Трябва да изключа. Да натисна бутона “старт”, “излез от компютъра” и повторно за потвърждение “излез от компютъра!”

Вече не трепереше, вече се тресеше. Знаеше какво ще се случи. При докосване на мишката “скрийнсъвъра” щеше да изчезне, като спомените за тази вечер, като спомените му за целия живот и под тях да се открие главната страница на социалната мрежа. Нямаше да издържи. Щеше да погледне кой е надниквал в профила му, щеше да върне глас на гласувалите. Щеше да си каже: “само минутка”. Паякът беше гладен. Чувстваше го. Паякът искаше душата му. Дърпаше я с невидими нишки, а тя се съпротивяваше, доколкото е способна. После се отдаваше на сладостното безсилие и упоена разрешаваше да бъде насилена и разкъсана.

Напоследък социалната мрежа започна и да убива. Физически. Най-страшно му се стори, че не чувстваше страх, а любопитство. Като повечето редовни юзъри вече гадаеше кой ще е следващия. А Тангра му беше приятел. Жалко за Тангра. Липсваше на много хора, включително и на него. Като повечето и той се съмняваше, че убиеца му ще бъде открит, а дори и да се случеше, че истината ще излезе такава каквато е. В тази страна не се случват такива неща. Безсмислено е даже, че има блогове. Тангра затова тролираше. Опитваше се да го докаже – този странен донкихот. Но със смъртта му жестоката игра се беше пренесла на друго ниво.

“Имаш сили! Ти имаш сили! Просто стани и тръгни към компютъра, а за да не видиш шибания сайт дръпни щепсела от контакта...”

Дланите му бяха потни, сладостна слюнка изпълни устната му кухина. Преди часове далеч по-слабо усети подаването си на подобно изкушение. Спеше толкова мило и крехко сега на рамото му.

“Колко е просто щастието. Малко случайно, малко забранено, необяснимо и достатъчно прекрасно като факт, за да се нуждае от размишления или дискусии струва ли си или не.”

Улови се, че не помни, отново му заприлича на приливащите се цветове на скрийнсъвъра. Повърхностна игра, лишена от всякакъв смисъл, освен да запази апарата: монитора и съзнанието му, под която е всичко съществено.

“Любов като скрийнсъвър, живот като скрийнсъвър, под които е само сайта, само сайта. Остана ли ми нещо в дълбини.”

Изправи се, приличаше на зомби. Направи крачка, после втора. Замая му се свят.

“Когато разбрах, че трябва спрях алкохола. Един компютър ли не мога...”

Връхчетата на пръстите му изгаряха от желание да заиграят по клавишите. Все по-оплетен се чувстваше.

“Този сайт убива! Всички са се побъркали, разбрах даже, че има залагания за следваща жертва, поставят и мен сред евентуалните. Трябва да спра шибания компютър.”

Сви устни.

И тъй като този герой повече няма да се появи в повествованието ни, за което сметнах за ненужно да споменавам никнейма му, преди да приключа с него, нека да кажа какво му се случи.

Той прецени, че ще намери воля и ще издържи няколко секунди, за да изпълни необходимите команди по изключване на компютъра, но му скрои лош номер вирстопа. За моментът маркерът му заби и сайта се отвори. Забавянето не беше значително, но достатъчно.

Каза си: само минутка. И остана пред компютъра до сутринта. Момичето го намери потънал и увлечен в заниманието си към 08. 30. Целуна го, на няколко пъти се опита да го заговори, а той й отвръщаше механично. Жена като нея, която наистина си нямаше опит с любовници, зле изтълкува поведението му. Помисли си, че причината е тя. Повече не се видяха.

Спомни си за нея след години. Когато “паякът” – както сам се изразяваше – “изяде душата му” и захвърли ненужната му черупка навън. Почти нищо реално не помнеше от това време, освен суха фактология. Отдавна не живееше в онази скъпа квартира, загубил беше работата си и живееше в подземна дупка. В интернет не влизаше, защото нямаше какво да каже. Мислеше си само, колко го мразят всички. Понякога съжаляваше, че не беше една от жертвите в онази криминална драма. Понякога си спомняше за момичето, но не беше сигурен дали е истински спомена му или една от безбройните фантазии.

Истинска беше, при това би била любовта му.

Когато три лета по-късно, в близост до онова заведение, в което тя пи коняк, а той чай тя видя онова прегърбено, брадясало пияно създание в което той се беше превърнал, разбира се, не го позна.

Нещастникът ръсеше пари за поредната водка. Изля му стотинките от чисто съжаление и побърза да се отдалечи.

Още три години по-късно животът му свърши в една лудница.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Авг 20, 2010 4:12 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

1. Убийството на Тангра

Преди десет и половина сайта много се развоня. Разголиха зъби дори някои нови, посетени до този момент двадесетина пъти за месеци, а малцината им читатели ги имаха за уравновесени хора, с широки разбирания, изискан език и кротък нрав. Впечатление, което в тази знойна сутрин напълно беше разбито, но точно това бяха звездният миг, на тези горепосочени блогъри, който ги прати директно из челните места на класациите, разбира се, след виртуално разпъвания, пребиван с камъни, на кол набиван, наричан “негодник” и “абсолютен гъз” вече и реално мъртъв блогър. Тролите бяха в стихията си. В някои апартаменти родителите изключиха интернет, за да скрият картинката от децата си, в други това направиха децата, за да не се червят от срам, докато гледат зачервения си от страст, родител пред компютъра. Две поетеси, независимо една от друга, написаха реквиеми за трагично загиналия свой приятел и в следващите месеци, независимо една от друга получиха неврозите си, в следствие на враждата, която предизвикаха заради римите си в любимата си социална мрежа. Трябва да признаем, че колкото даровита беше едната, толкова бездарна беше другата. Трябва също да признаем, че колкото даровита беше даровитата, толкова бездарен стих написа, а колкото бездарна да беше бездарната, толкова даровит беше стиха й – може би, най-силния и единствено истински стих, написан през целия й живот. След, който наистина много, много страдаше и остана с впечатление, че това е най-слабата й и най-пошла творба. Приятелите на Тангра, всички като него, любители на теории за световната конспирация се разделиха на две. Едните го упрекваха в лош вкус и цинизъм, другите държаха, че “чифутите са убили един от последните истински българи”. Преди дванадесет за минути цъфна постинг на мъртвеца, които за известно време разсея всякакви съмнения, че “задникът е жив и се мъчи да привлече внимание”, после според административна бележка към развълнуван от скандала блогър се разбра, че постингът е излязъл автоматично, а покойният /с тази бележка администрацията потвърди трагедията/ е използвал опцията за по-късно публикуване на материала. Екипът на социалната мрежа е деактивирал постинга за да не се пречи на разследването. От този момент гнева се изля върху тях, макар мнозина още не бяха запознати с тази последна новина и предизвикваха Тангра, да си “покаже страхливата физиономия” и да престане да се подиграва с чувствата на читателите си.
Двама меломани в знак на прискърбие пуснаха два кавъра на “Дете на времето”. Познатият и обичан от много в мрежата, изпълнението на Ингви Маустейн. Непопулярният на “Грегориан”. Под постингът на популярният за броени минути се натрупаха сто четиридесет и четири прочувствени отзива в които анонимни и неанонимни, познати и непознати, съчувстваха на болката по изгубения приятел. Под постингът на непопулярният за двадесет и четири часа се натрупаха дванадесет обидни коментара, в които го упрекваха във вампиризъм, мършоядство и гавра с паметта на един истински достоен човек.
До вечерта имаше около тридесет различни материала за нови доказателства за консперативните теории, като във всяка една ставаше въпрос, че социалната мрежа е в съучастие с тайното общество, което иска да срине устоите на обществото ни.
В този ден администраторите се наложи да действат нетипично за политиката на мрежата, твърдо. Имаше единадесет бана и сто четиридесет и две предупреждения. Цял екип беше на линия за да се справи с модерирането на изпуснатия от бутилка дух. В следствие на напрежението, имаше конфликт, дълго натрупваната с малки събития неприязън между двама от модераторите избухна, в последствие, седмици по-късно, това струва работата на единия, чиято съдба продължи оттук – насетне далеч от социалната мрежа. Случката го накара да вземе решението над което дълго време се колебаеше. Емигрира зад океана, приятелите му, които уж го очакваха там си имаха своите проблеми, но благодарение на тях се запозна с други свои сънародници, а компютърните му умения, помогнаха за източване на чужди кредитни карти. Близо четири година живя почти царски, а на петата групата им беше разбита. Той осъден на осемстотин години затвор и четири хилядолетия да не доближава по-сложен механизъм от часовник на пружина. Още е някъде там зад решетките.
Но да се върнем в най-кризисния ден на социална мрежа weblog.bg. Малко преди 17, специалните части предотвратиха доста голяма беля. В четири жилища и две квартири бяха натръшкани по подовете следени от дълго юзъри на възраст от 16 до 34 години. Двете групи леви и десни ултраси, влязоха първо във вербална война, с която модерацията не успя да се справи или волно изпусна. Няколко часа момчетата съсредоточиха вниманието изцяло върху себе си, упреквайки се взаимно, че поръчката за убийството на блогъра е на “израелски агенти – леви боклуци” и на “американски агенти – десни боклуци”.
Трагедията на един от системата се превръщаше в жалка пародия, докато увлечените в битката не си уговориха место за реална среща. И щеше да се случи, но беше предотвратена, а арестуваните до другия ден освободени, защото не можаха да им бъдат повдигнати обвинения.
Най-странно е, че повечето от участниците точно в този конфликт, изобщо още не вярваха, а някои не вярват и до днес в действителната смърт на Тангра. За повечето от тях той си остана един лигав негодник, самозванец и “педерасче което не е успяло да пробие в театъра”.
Въпреки, че преди изтичането на деня беше потвърдено официално, че блогъра Тангра е умишлено умъртвен, а на другият ден информацията заемаше първа страница на почти всички ежедневници, много от разгорещените в препирнята не са убедени и до днес, че нещо подобно се е случило.
То и започна на шега. На 31.08. в 00.45. минути излиза кратък материал от мъртвия вече:
“Уби ме глупака”
Дотук са му стигнали силите. За още една думичка са се оказали недостатъчни. Както и по-късно се изясни той е познавал добре убиеца.
“Ти пък уби мен! Ще ми кажеш ли какво имаш впредвид)))» - беше първият отзив от една позитивна към всички останали блогърки. Никой не прие думите му буквално.
Взеха думите му за забавна идиотия, която нямаше общо с обикновено злъчното му чувство за хумор.
Блогърът Гълток Дълбоков, един от десните ултраси арестувани на другия ден не е можел да спи. Понеже нямал с кого да си допие бирата и понеже не живеел далече от Тангра, решил да изтърпи бътвежите на «задръстения ентелектуалец» както наричаше Тангра, сред приближените си, вместо да си говори сам. По постингът решил, че Тангра също скучае и без да направи опит да се свърже с него, тръгнал да го намери у дома и дори да не иска, да го извади навън. Полицейските коли доста го стреснали, малко след туй видял да качват тялото на Тангра в линейката и отрезнял напълно.
Тичешком се прибрал в дома си и написал първия от нелепите си отзиви:
«Що не каза, кой те уби, глупак!»
Дори почакал малко за отговор, а после изсипал тринадесет постинга с език, който ми се струва неуместно да цитирам тук, въпреки, че много повече хора вече му се насладиха, отколкото може би, книгата ми ще има честта. Знам за случая, в който една наскоро заченала жена, претърпяла докато ги чете, спонтанен аборт. Самият аз докато ги препрочитам, не знам дали да се смея или да плача, макар те да бяха само кратка прелюдия, към това което настъпи в weblog.bg с настъпването на деня. При всички цинизми същественото беше, че той фактически първи откри, че убийство има, макар това убягна на много хора и всички имаха, за виновника пуснал вестта, самия покойник. Малко по-късно седемте w – та, топ-тролът, който напоследък смятаха за мъртъв, също се включи с потвърждение, че Тангра е убит, но на седемте w – та, никой не би се доверил. Минавал случайно пред дома на старото си приятелче и видял стълкновението.
Точно неговата поява, като че ли придаде на новината вкус на лоша шега.
“Лека му пръст!”-писа една от леличките, които публикуваха лирики на стари песни и честитки по всички възможни празници.
“Светла му памет!” – писаха няколко фенки и фенове.
“Истина ли е това?” – запита наистина притеснен блогър.
“Абе бъзикат ви бе, идиоти! Шпиндели такива! Ако бяхте един бастун с шаран щях да ви хвана или обратното. Всички сте убити! Ама много, много убити! По рождение убити!”
“Как смееш бе, галофон!” – първи обиден анонимен.
“Пък аз да знаеш съм твоя читателка, но от днес нататък, няма да те погледна, защото се отнасяш така с читателите си!” – втори анонимен, който би трябвало да е обиден, но това изречение се срещаше с повод и без повод в още много постинги и на различни юзъри.
“Какво, вече никой не те чете и искаш да привлечеш внимание! Но да знаеш, вече не ти вярваме, всички ти се подиграваме, виждаме те какво си перде, педерунгел забит!”
“Господи! Ами, ако е истина! Как смеете, представете си, че е истина.” – между този и предният постинг времето беше толкова кратко, че все още имам съмнение, че един анонимен си е говорил сам.
Следваха загрижени и любопитни. Личеше, че на част от взелите отношение, смъртта по-би им се харесала, защото би била нещо истинско. Малко, по-късно последваха лозунгите:
“Започнаха да ни убиват, защото е 1984 година. Свободата ни ги плаши. Войната е мир, мира е война. Блогърите са враговете, враговете са ни приятели.”
“Теб пък кой ще убие, анонимен безличник!”- обидата “анонимен безличник” също беше написана анонимно, но това са подробности.
“Този стил ми е познат!” – намеси се едно досадно старче – “Как не го беше срам, да се нарече Тангра. Сега ще ми мре. Крие се от собственият си резил. Богохулник с претенции, интелектуален онанист, няма никакъв талант, квинтесенцията на едно погубено поколение, което не отваря книжки, а за всичко търси Гугъл, освен това си умира от завист, че аз общувам с млади и засукани дами, а той заспива с мишка ли, пишка ли в ръка!”
Появата на този емблематичен блогър обърна темата в опит да се уязви “виртуален противник” и основния въпрос: мъртъв ли е или не Тангра, отстъпи на по-задна позиция.
Това накара малко по-сдържан блогър, но интересуващ се от истината за новината да пусне свой постинг и стоически да изтърпи нападките, че иска да привлече внимание и посещения, но имаше и такива каквито наистина искаха точно това и скоро темите за смъртта на Тангра бяха над тридесет.
Имаше и отвратително безвкусни шеги. Неприятели на Тангра, решиха да го поругаят за последно и пуснаха подробности, които по-късно се опровергаха. Бил е убит от свой интимен приятел – хомосексуалист, по време на групова оргия със садо-мазо елементи. Убил го е жестоко бащата на изнасилено от Тангра, малолетно момиче преди години. Цигани с които имал спор за пари от обща далавера, която вършили, а и той бил циганин и комплексите му го карали да се прави на големия националист. Жената на мъжа, който изнудвал с общи хомоснимки го удушила с голи ръце и т.н.
За по-малко от двадесет и четири часа се изписаха стотици страници, от които единствено вярно беше, че Антоан Шишманов - авторът на “Сионският код”, “Челото на Голиат” и предстоящата за издаване “Дванадесетте камъка в короната на Давид”, човека познат в weblog.bg като неуморимия и противоречив блогър Тангра е убит.
-Ecce Homo! – кисело се усмихна главният менажер на weblog.bg на един от доверените си админи, докато препрочитаха последните безобразни отзиви– Как мислиш?
-Нещата са в контрол. Очакваше се.
-В контрол?
-Все още. Имам вариант.
-Не знам как е живял, но за по-печална смърт все още не знам. А ти, погрижи се.
Админът кимна и започна да трие, онова което не биваше да се чете.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 21, 2010 4:39 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

2. Блоговест и админите

2. Блоговест и админите

От време – навреме пускаше по някоя пикантерия за звезда от средна или ниска величина, просто за да си припомни кой е. Материалите му нямаха злобния характер на тези от жълтата преса и ако блога му беше от популярните, по-скоро би рекламирал отколкото дискредитирал обектите. Понякога по-изявени блогъри или пресата си го крадяха. Забелязвал беше и това го караше да се усмихва с онзи неговия си, тъжен израз. Макар вътре в себе си се веселеше от сърце. Рядко му се случваше, а напоследък все по-рядко, почти никак не влизаше в блога. Предложението на админите беше престояло три дни в пощата му. Въздъхна и си изпя на ум: “Ти закъсня, ужасно закъсня”. Пак изписа усмивката, промърмори си:
“Навик” и все пак набра изпратения телефонен номер.
Чуруликащ женски глас изрисува във въображението му, почти точно образа на лудетината от другата страна. Сбърка само, че не е накъдрила косата си. Учуди се, предложението още важеше. Налагаше се жива среща. Час и половина му се стори достатъчно, но съжаляваше, че не е поискал да е по-късно.
Съвсем изключи за синината под окото. Поне да беше слънчев ден и оправдателен за очилата, а то облаци. Тъмните очила на делова среща, за него беше проява на лош вкус.
-...не, че от години проявявам в нещо добър. – промърмори си.
Изведнъж му стана толкова смешно, че му текнаха сълзи, както от десетина години, че и повече не беше му се случвало.
-Каква делова среща, братче! Момчетата и момичетата от weblog.bg съвсем са се бъгнали. Сбъркали са страни и епохи, ама ти...
Нелепо изглеждаше. Търсиха го в качеството на частен детектив, във връзка с убийството на Тангра. Компютърът му забиваше и не можа да прочете всичко, но и без друго не му беше в компетенцията.
Блоговест, както се подписваше в блога си, а от месеци насам се наричаше и в живота изпълняваше “дискретни поръчки”, да снима жена в кръшкане и да предаде снимките на мъжа й, да запише деликатен разговор на шеф със секретарката и да го предаде на съдружничката му, понякога продаваше информация на таблоиди или вършеше срещу заплащане работата на разследващ светски хроникьор. Веднъж преди пет години, при това не заради парите, предаде на един от сериозните ежедневници разпечатки, които доказваха връзките на подземен бос с тогавашен прокурор. С месеци се чувстваше виновен, че се бърка заради идеята или по-скоро нарцисизма си, в неща, които не са му работата. Положението на герой от тихия фронт, никак не му се хареса. “Направих го само за да си докажа, че имам топки! Е, не ми липсват, но тъпо беше.”
Сега имаше сива коса, която се харесваше на художника – фотограф. Беше в тон със сивите му очи и сивото му излъчване. Би му харесала и синината под окото, дори снощи преди да легне му хареса, но сега беше станала морава и разваляше впечатлението, изглеждаше по-глупава и от начина по който беше получена. Имаше от месеци, най-сетне и чакания с години развод, малко скучаеше без досадата и лъжите, но с всичко се свиква, дори и с това, но с времето. Сега трябваше да се прибори със себе си и с гъдела, да не прибира аванса за който му намекваха, а да обясни на пустите му админи, че дейността “частен детектив” в България не е съвсем законна, по-точно напълно незаконна е, това с което се занимава е само нещо, което малко и напомня, но няма никакво отношение към престъпленията, че убийството на един човек, па било то и на блогър е работа на полицията, но ако толкова настояват може да им посочи имена на поне петима по-кадърни от него, своеволно разследващи.
Трябваха му парите. И нещо повече. Харесваше му да ги вземе, но се чувстваше нелепо. Нелепо като дъждовен ден в който се налага да носи слънчеви очила. Застана пред огледалото. Приличаше на хъски. Остри, равни зъби. Почти прозрачни очи от които надничаше и приятел и хищник. Дива природа от която сам се смущаваше и не беше сигурен дали владее, макар да беше живял единствено с нея и в нея.
-Хъски помиар. – промърмори си, натисна леко оттока, още болеше – Хъски помиар – мъж неудачник.
Сложи тъмните очила. Отказа се от вратовръзка, защото и без друго си изглеждаше прекален. Повдигна му се от “Деним” – а, който си сложи съзнателно. Не обичаше “Деним”, когато го ползваше имаше чувството, че нахлузва друг мъж върху себе си. Такъв какъвто харесват, но сам не харесва. Все си казваше, че го слага за да се скрие, а в този ден изпитваше необходимост от това.
И без друго рядко получаваше поръчки, но напоследък нямаше никакви. Излезе, обаче от дома си, твърдо убеден, че ще откаже тази. Админът се оказа голям артист, разубеди го набързо.
-Два бона сега и можеш да си чоплиш носа или каквото ти се отдава. Няма да ги потърсим, удавени сме с глупости, че да се занимаваме с още. Два бона, ако ни насочиш, повтарям: насочиш.
-Дядо Коледа подрани при мен. – засмя се – Къде е уловката?
-Искаме да е наш блогър. Нищо повече. Отговаряш на условията.
-Не разследвам убийства.
-За това си има полиция. Искаме да разберем нещо за интимния му живот. Фата Моргана е жива отрова, но...
-Имате предвид тролесата!
-Да, едно изчадие, което не бяхме наясно дали не е клонинг на някой от топ-тролите от мъжки пол, но от взривоопасния й постинг можем да съдим със сигурност, че е жена. При това познаваща интимно близко убития блогър. Някои от нещата, които пише в последния постинг не изглеждат лишени от здрав разум. Изглежда й е бил скъп, а ти...Ти, ако можеш открий коя е.
-Не можете ли да го направите по-бързо. Ай – пи?
-Откакто узакониха следенето по интернет всичко ползва проксита, а тролите винаги са ползвали. Никой не следи вече ай-пи-та-та, излишно е.
-А арестуваните леви и десни момчета?
-Нямаме общо. Само алармирахме, че е възможен сблъсък. Истината е много печална. На тридесет човека, десет са били полицейски информатори. И от двете групи. Потресен ли си?
-Все си мислех, че идеализма ми е много чужд, но това ми дойде в повечко.
-Прочети внимателно какво е писала Фата Моргана, а натам: мисля, че ще се справиш.
-Преди да дойда търсих под дърво и камък книгите на убития. Вече ги няма дори на “Славейков”.
-Малък подарък от мен. В тази торба са. Дано издържиш, макар да ми се струва чиста загуба на време. Най-бездарната компилация на вече написани теории на конспирацията. Не струват, но ирония, човека със смъртта постигна целта на живота си. Стана героя, какъвто му е било гъдела да бъде. Жалко, че няма да го почувства. Не ми ги връщай, нека са за спомен от краткото ни партньорство. И успех. Сега имам неотложна работа, но колежката ще те посвети във всичко в случая за което знаем.
Хубавицата беше същата с която Блогослав говори по телефона преди часове. Без да я пита я позна веднага, макар гласа й на живо да звучеше различно, а и сега поведението й беше враждебно и се опитваше да изглежда като кучка. Отдаваше й се до някъде. Естествено руса и с отровно зелени очи. Висока и стройна – фигура на тийнейджърка, а навярно беше над четиридесет. Биеше на очи връзката която има с далеч по-младия си колега и която явно с нещо не й беше достатъчна. Властна, макар и нелишена от чисто момчешка, симпатична избухливост. Много различно се държеше от онази която беше говорила по телефона. Нещо я беше притеснило в часовете от уговорката на срещата до самата среща.
-Това е аванса, а това: пий го: ранитидин. И да нямаш проблеми със стомаха, ще имаш докато прочетеш всичко което пише по случая в мрежата. Лично аз напоследък повръщам постоянно, но така си спестявам усилия за диета.
-Прочетох доста, но все още не знам нищо за убийството.
-Според съдебният експерт смъртта е настъпила в периода между 11.30. – 00. 00.
-Значи последният постинг на Тангра, който излиза от 00.45. най-вероятно е пуснат от убиеца.
-Не бих заложила на това. Точно тогава сме подновявали базата данни. Това създава известни проблеми при публикацията, а когато нещата тръгнат наопаки вървят наопаки. Обикновено в тези часове активността не е особено голяма, но в този ден, като че ли са се надпреварвали спамъри и поети, да публикуват, а това допълнително е натоварило трафика. Възможно е материала да е пуснат преди отлитането на душата му, а да е излязъл доста след пристигането й там където е, колкото и далече да е онова място.
-Не бих се изразил толкова остроумно.
-А аз също бих носила тъмни очила, ако грима не ми отива. Сега по същество, ударен е със старинният си телефон, в задната част на главата. Травмата е причината за смъртта му. Отпечатъците са размазани. Информация от ДНК експертизата нямаме. Мисля, че и полицията не е доволна от това с което разполага, а също тъй мисля, че потрошихме излишни пари с теб. Забавлявай се.
-По телефона звучеше различно.
-Приличаш на вълк.
-Не, на хъски.
-Все едно за нас. Теглиш шейни, не ти е работа да хващаш следа.
-Понеже си по-откровена от колегата си...
-От шефа ми.
-Йерархията ви малко ме интересува. Искам да те питам, защо е целия този цирк с мен?
-Налага се вътрешно разследване в самата социална мрежа. След убийството на този клоун, почти нямаме контрол над това което създадохме...
-Франкенщайн се бунтува.
-Точно! Не знам с какво може да ни бъде полезна информацията до която се добереш, не знам дали изобщо ще можем да я използваме, но всички сме наясно, че е по-добре да разполагаме с нея и ако не ни е от полза, то поне няма да ни е от вреда.
-Това следене няма да се хареса на потребителите.
-А на теб?
-Работа ми е, но като потребител: не, не го харесвам.
-А аз още по-малко, защото е и против концепцията на това, което работя. До последният момент се борих да не прибягваме до тази мярка, но с постингът на Фата Моргана, чашата преля. Какво ти е на окото? Изкуството иска жертви?
-По-скоро за здраве.
-Виж – очите й станаха по-големи, а изписаната неприязън по лицето й отстъпи на по-откровения и не толкова зложелателен израз – не го приемай присърце. Не искаме много от теб, само проучи реалните му контакти. Казвам ти го, за да не се увличаш.
-А откъде знаеш, че имам подобно желание? – рязко я попита Блоговест.
-Приличаш на вълк. Или на хъски. Все едно в случая. Виждам доста възбуден хищник. Играе ти се. Но си сред хора. Не си най-правилния избор, но не ти желая злото. Тази синина ме плаши.
Блоговест дръпна очилата.
-Беше битов скандал. Стана в кръчмата. Влязох само за да си купя цигари и дори не се намесих в боя. Лицето ми случайно се оказа по пътя на траекторията на една летяща чиния.
-Сладур. – засмя се админката – Моля те, помисли над думите ми. И пий ранитидина.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 21, 2010 8:27 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

3. Постингът на Фата Моргана – тролесата

Слушай, кучко, аз не знам коя си! Знам какво си! Уродлива форма на живот и ще вриш в ада. Антоан не беше принца, ни твоя, ни моя, но аз не го убих.
Болен ум беше, не казвам нищо лошо за мъртвеца. Страдаше, много страдаше. Съмняваше се, че сянката му е агент под прикритие в дома му, но пък не се съмняваше, че е най-обаятелния мъж, на чието очарование и талибанска съпруга не би устояла. Съсухрен, злъчен и параноичен. Кашля повече отколкото говори. Пуши по сто и единадесет цигари. Инвалид по болест, реститутка отстранена от роднините си, срещу печално ниска рента, човек неспособен да се бори с бита си, а въобразил си, че може да прибори цял свят. На всичкото отгоре, нека си го признаем – пълен бездарник. Скъсай по няколко страници от други подобни, залепи ги в объркан ред и ще получиш следващата книга на Антоан – вашият колос идиоти, който наричате Тангра. Имаше жълти зъби и с тонове парфюм, пак на жълто лъхаше. Хартиено едно. Не истински. Но не с вас социални полуфабрикати, а с кучката, която го уби говоря. Мислиш си, че не зная за теб!
Знам обаче, че нещастника е убит седнал на креслото си. Онова дървеното, дето като скръцне все едно пърди, краката му са цели в дупки и са пълни с какви ли не пълзящи същества. Пишел е на компютъра, когато онази напълно ненужна вещ, дето струвала по думите му не знам колко си хиляди евро и била бутиков телефон от началото на миналия век се е стоварила върху тила му. Знам също, кучко, че това е бил смъртоносния удар. Той е знаел, че ще го убиеш, защото се е написал да го напише. Въпросът е защо е стоял с гръб към теб и е позволил. Защото си го заплашвала с друго. Пистолет, нали? Казала си да не мърда, докато си му чела присъдата. Какво е сторил – е, не се е оказал колоритния любовник, който си очаквала от самия Тангра. Най-вероятно те е и лъгал, най-вероятно си научила, че има и други. Възможно е да си му услужила с пари, уж те не означават нищо за теб, а после си се почувствала, като стара пачавра, каквато си, която си плаща за да я е@ат, нали! Тъпа битова драма, а! Що си мисля, че е станало така ли, що си мисля за теб ли! Ами защото си куха, за това си мисля така. Куха си, като всички нас лейките, които сме се потели на чаршафите му. Но ти освен куха се оказа и зла, защото нас има кой да ни такова, а ти вероятно си толкова грозна и задръстена, че освен един жалък Антоан, няма кой да те клати. Никак не мога да си обясня тази злоба. Иначе, за телефона ми е ясно. Той е очаквал да стреляш, но ти си предпочела да не се чуе шум, защото и от оръжие разбираш толкова колкото мъже и не знаеш, че дори едно празно шишенце от шампоан – пъхнат в дулото, може да послужи за нелош заглушител. За сметка на това, обаче имаш здрави ръце. И как няма да имаш, като цял живот си тренирала с онзи рецидивист – бившия ти тъпкач, който също може да не е между живите. Трепали сте се като животни, нали. Или си копала на село, а сега бачкаш някъде като кранистка. Не допускам за природна слабост като теб, да е развила физическата си сила, каквато без съмнение има във фитнес – зали. Но това няма значение. Знам само, че те има и че ще вриш в ада. Параноикът Антоан не плащаше на СОТ само защото си мислеше, че те са дребни служители в агентурния апарат на враговете, но сам си беше направил сложна система от алармени сигнализации, ключалките му са точно пет. Това, че е било отключено у тях, а системите неактивирани ми е достатъчно за да съм сигурна. Без да е полов атлет, изобщо беше си мижав любовник, но поне имаше малко щастие в живота на нещастника, че се имаше за велик сексуалник. Истината, че никоя жена не би свързала живота си с такъв, но точно това правеше нещата да изглеждат прости и ясни с него, а и в началото буди интерес. С белите си коси прилича на мъдрец, стила му на живот ретро-фантазии, лек гъдел за бягство от този свят, малко съжаление, лесни преструвки пред такъв тотален наивник, никакво чувство за ангажираност. Сладко е, макар после киселее. Вървеше му, няма какво да се лъжем. Това го държеше изобщо жив. Иначе отдавна да се беше праснал сам с телефона. Само когато беше с кучка приличаше на човек. Трябва да съм епохално тъпа, за да не се досетя, какво е можело да се намира по това време в дома му. Намирала си се ти. Незадоволена пачавра такава! Извратена самородна убийца! Ти дето имаш пет парника с краставици за лична употреба! Космата стероидна извънземна! Мачкано кълбо лой, вонящо на чесън! Буре от прогнили дъски пълно с екскременти! Ти която имаш вместо мозъчни клетки богомолки! Ти която не си повтаряна от мъж! Ти която не си го вдигнала и на половината с които е лягала! Четеш ли ме, зло създание такова, никакво! Право черво за еднократна употреба! Четеш ли ме, изгорели газове под налягане! Антоан ставаше в девет и тридесет. От петнадесет години насам е ставал все в девет и тридесет. От петнадесет години насам все в девет е бил обръснат и е облечен в някой от бозовите си костюми, с които прилича на изпуснат от карнавал. Дори когато пред дома си е можел да кара кънки, а температурата е била минус двадесет все в девет и петнадесет си е купувал вестниците от будката на ъгъла. Все до десет е пиел кафето си в «Паяжината» или отсрещната «Коняра», пазарувал е до единадесет, освен в дните в които е трябвало някога да си тегли пенсията от пощата, само в тях режима малко му се е разбърквал. След обяда му е отивал в писане и четене. Най-вече сърфиране. Само в случаите в които не е имал среща с такава като теб или като мен, не се е намирал и във вечерните часове, почти до заспиване пред компютъра. Птички не кацаха на корниза му. Кокошинки даже не оставяха. Зловещо направо. Само такива като мен и като теб носихме различен дъх освен неговия в това мъртвешко убежище.
А вие, уважаеми админи, знаете! Знаете много добре и си траете! Ако сега не може да се намери нищо в личните бележки на това същество, защото всичко е изтрито, в случай, че е изтрито, то преди сте влизали, най-вече от любопитство. Хващала съм ви хиляди пъти, оставям си знаци аз. Няма да ви обяснявам какви, но си оставям знаци и знам много добре кога ме четете. Гледате на нас като на риалити, като на сапунена опера. В началото: нищо лично, знам си аз. Но толкова сме увлекателни, че се побърквате. Престрастявате се да гледате тази траги-комедия на живота. За разлика от нас, разполагате с повече данни, за разлика от нас имате достъп и там където нямаме. Защо криете кучката, мога само да гадая. Хрумват ми хиляди възможни обяснение, а едно от тях е, че онова жалко същество от женски пол, което е посегнало на живота на един неудачник е една от вас. Админ е. Каква драма, какъв романс, Холивуд, Боливуд, Голивуд/тъй, де, галактическия Холивуд/, трябва да ви платят права за филмиране. Голямо парче ще излезе от това. В ролята на Антоан, избирам Ал Пачино. Смех, смех, смех на кутийки. В ролята на кучката, нека е, коя не понасям, аз никоя от силиконовите цици не понасям. За предпочитане обаче да е родна фолк – звезда, но няма да се получи правдоподобно, защото тя има повече ум от наша админка. Самата драматичност на сюжета обаче ще компенсира известните слабости на актьорите. Представяте ли си го: връзка между админката на топ-социалните мрежи и топ – блогърите в България. Любов, страст и накрая: смърт. Страхотно. Тривиално, но като за нас, защото сме тривиални копелета и пички. Толкова сме тривиални, че макар носа ни да е в лайната, не намираме нищо нередно в миризмата. Та, пак да си попитам за по-голяма яснота. Уважаеми и неуважаеми, анонимници админи, защо криете, което знаете? Да не би сред вас да е убийцата, а? Нека да допуснем, че не е сред вас, защото е възможно да не е сред вас, но е невъзможно да не е сред нас. При животът, който описах и който водеше убитият друго обяснение просто няма. И за да не ме попита някой трол: «Невъзможно ли е човека да си е поръчал проститутка?» ще отговоря преди неизбежния, глупав въпрос: «Не е било проститука. Стиснат беше, а и това противоречеше на разбиранията му за любов, пък що му е да си плаща, като може и без пари. Поне тук, където е пълно с гладни кучки» Като теб, убийце. Поради една или друга причина админите те крият, но ние...всъщност нека засега съм само аз...настоявам пред всички блогъри, да разбера това което знаете. И ако не получа отговор до месец, ще направя сайта ви световно известен, тъй да знаете. Троленето до този момент ще ви се стори Яворова поезия пред онова което ще последва.
Към всички останали: знам, че съм била за повечето кошмар. Не знам дали да ви искам прошка за всичките отровени нерви, съсипани вечери и безсънни нощи или да ви напомня, че ако не ми се връзвахте нямаше да страдате, че в игра на котка и мишка винаги участниците са двама, че като излизаш в гората е хубаво да носиш пушка, че живота и мрежата не са манастир и единен морал, когато иде дума за човешка свобода, няма.
Разфилософствах се, като дърт миризлив галфон, който се опитва да впечатлява лелички и ученички, а не ми отива.
Исках само да ви кажа: изисквайте своето. Вие трябва да знаете истината за това, което се случва с нас и е сполетяло един от нас.
И седем w – та, от сега знай, че твои коментари ще трия.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Нед Авг 22, 2010 3:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

4. Арестът на блогъра блоговест

За два дни прочете над хиляда материала по случая, като в числото включваме и отзивите, десетки от които имаха изключително ценното за разследването, а и философията на живота съдържание: “Пълен гъз!” или “х*сплескан». Десетки след тях, като лайпцигски герои размятаха пръст и обясняваха на интелектуалците изписали горепосочените фрази, че не е естетично и възпитателно за подрастващите да се говори така. Значително по-малко бяха рекламните съобщения под темите, но не липсваха любовни стихове и стихове които поети и поетеси са посветили на майките си под темите за убийството на Тангра и какъв човек беше Тангра.
Оказа се, че напук на твърденията на Фата Моргана, доста мъже си бяха пили бирата и водката с убития. Много твърдяха, че са му заемали пари, а един радиоекстензист, разказа трогателната история, как гонейки злите духове от обсебения Тангра, го е излекувал от рак, но понеже блогъра не го послушал и не сменил никнейма си, гнева на божеството се стоварило върху него. Специалистът по паранормалното беше публикувал телефон, адрес и приемни часове, а един от анонимните го попита, онова стовареното по главата на Тангра, не е ли било телефон.
Като цяло Блогослав се забавляваше, но на втората сутрин ранитидина подарен му от админката наистина му потрябва. Не разбра кога му дойде в повече. Въпреки лекарството обаче, преди пладне все пак не можа да овладее повдигането и спазмите и повърна.
Тресеше се и се потеше. Отвори шкафа, останали бяха две малки бутилки водка. Мисли около минута, после отвъртя едната капачка. Пи само глътка и както никога преди забрави бутилката. Блестеше до монитора, невинна като монахиня в милосърден лагер.
Набързо пробягаха очите му по няколко постинга. Четеше, но вече и мозъка му повръщаше съдържанието. Не възприемаше нищо, чувстваше задушаване. Горчилка сви гърдите му.
Някога на онази улица, в онзи краен квартал. Миризмата беше същата. Думите миришеха и я носиха. Режеха като хладен вятър, а мачкаха със задуха. Ограничения и омраза. Безсилни, почти истерични, за тези които са вън от квартала. За тези, които живота е по-широк, а света няма няколкото посоки към няколкото кръчми и ъгли в които се събират дилъри, а момичетата не проституират, просто дават най-доброто от себе си на онзи който е бил достатъчно щедър с тях, за да ги почерпи с няколко водки.
Колко отдавна беше? Трябва да е било в тази епоха, компютри имаше, имаше и интернет, имаше и мобилни телефони, макар да бяха достъпни само за тузарите. Само един в онзи квартал все още си беше позволил. Не бяха минали и двадесет години, а му изглеждаха като минала карма от преди двадесет и повече века, доста преди падането на римската империя.
Не му се повръщаше тогава, а човешката низост не му беше непозната. По-късно като разследващ деликатни лични проблеми, разбра, че не е запазена марка на квартала и наивно се беше надявал, че отскубвайки се от него, ще се отскубне и от нея.
«А може проблема да е в мен, да е пуснала коренчета и избива при всяко поливане като кофти мисли»
С подобни въпроси по-скоро се забавляваше, иначе беше достатъчно зает с живота за да разсъждава по тях.
Стори му се, че лепи. Кожата му лепи, миризмата му лепи, мислите му лепят и се заплитат. Стори му се, че още тогава се е оплел в социалната мрежа, а електронната й проекция е симулатор на живот. Като онези симулатори, за шофиране, за пилотиране. В които имаш шанс да научиш нещо, но до този се стига само ако си научил достатъчно, за да се справяш и без него.
Все беше имал някакви илюзии, че има и друг живот освен този който познава, но чезнеха и последните. Цяла мрежа му разгръщаше същите нрави и обърканост.
Тръгна пак към тоалетната. Дълго кашля и точи слюнка над чинията. Потече и жълта струйка, повече нямаше какво да повръща. И когато бившата му съпруга позвъни, му заприлича на хвърлен спасителен пояс в океана фекалии в който беше претърпял крушение. Посегна и нещо по-силно от волята му му попречи да натисне бутона.
Знаеше, че тя ще пожелае да се срещнат. Знаеше, че той няма да успее да откаже. Знаеше, че ще прекарат хубава нощ. Знаеше, че сутринта ще е грозна. Знаеше, че и двамата ще съжаляват. Знаеше, че вечерта пак някой ще потърси другия. Знаеше, че ще продължат. Знаеше, че изобщо не са скъсали. Въпреки дългите месеци разделени и най-сетне развода на който успя да я убеди след дълга борба и беше факт едва преди седмици.
Липсваше му, всъщност без нея нищо не му беше останало. Само мрежата, а тя като квартала.
Направи си една голяма чаша кафе и си помисли да изхвърли водката, но му се стори много излишни усилия. Зачете се, когато като от нискобюджетен, супербрутален екшън загърмяха ударите по вратата обвити в почти истерично високи крясъци:
«Отворяй! Полиция!»
Преди да е успял да мръдне, вратата изхвърча и нахлуха униформени в качулки. Даже се усмихна, толкова объркан беше. Блъснаха го от стола, някой го ритна в ръката на която се подпря неволно.
-Лягай! Лягай на земята! Ти си абсолютен престъпник!
Човече без качулка, но с очила, във ветхо, но официално сако приличащо по-скоро на погребален агент отколкото служител на закона. Току що, превиши правата си с тези думи. Но кой го е грижа.
-Големи сме герой, а? – клекна до него – Ти си абсолютен престъпник.
-Май, имате грешка. – спокойно каза Блоговест, а един от качулатите посегна с пушката – помпа, но като прецени пораженията, каквито ще нанесе на човек с физика като на Блоговест, го удари със задната част на дланта.
-А ти – рече очилатия – имаш право да мълчиш, защото всяка дума може и ще бъде използвана в съда срещу теб. Имаш право на адвокат, а ако не можеш да си позволиш такъв, ще ти бъде назначен служебно. Но да си кажем между нас, по това, което си обвинен, не правиш впечатление на чистичък, а наклепа много хора в онази статия в «24 часа»
Пак старата история за корупция. Името му не беше цитирано никъде, откъде знаеха.
-Виж, онези ги ненавиждах. Няма защо да гоня реванш. Някой трябваше да открие истината, добре. Но ти си компютърен престъпник. Приличаш на лайно, знаеш ли!
Хайде, изнасяйте го, че не мога да го понасям. И тази заповед за обиск си я прошнуровай. Арестуван си, в операция «Паяжина» във връзка с притежаване на незаконен софтуоер.
-Моля? – засмя се Блоговест, а ченгето което го плясна по врата, също се засмя под качулката на обвинението. – Ама то, наистина смешно.
-Дано запазиш чувството си за хумор.
И да го беше изгубил отдавна щеше да го възвърне в ареста. Там го посрещнаха четири кръвожадни погледа, четири сплескани носа, осем голи, вонящи на остра пот, яки рамене, по които имаше навярно толкова художествени произведения, колкото в Ермитажа и седем уши, понеже на единия едното липсваше.
-Я, мишка! – възкликна мощно единия от арестуваните – Мен ме арестуваха по акция: «Интелектуалците»
-Мен по «Казаците»! – обади се седналия на пода до нара.
-Мен «Михлюзите»! – добави и третия, посочи дремещият на нара двуметров звяр – Този не иска да каже. А теб?
-«Паяжината» - отвърна Блоговест.
-Щото си категория «Паяк» ли?
-Не, храни се с паяци.
-Че кога е забранено от закона. Този по-скоро има на гъза си паяжина.
-И какво му е нарушението на закона?
-Ами, явно не яде, не плаща данъци, с което мами държавата.
-Ай, стига, бе. Ей, мъжки, казвай сериозно. Що за акция е това.
-За незаконен софтуоер. – тримата се засмяха, само мълчаливия на нара изръмжа, обърна се и се изпърдя.
-Не е смешно, моето обвинение е по-тъпо. – обади се арестувания по «Интелектуалците»-Кръстих си цехчето «Прекрасният, нов свят» кълна се, не знам, че имало такава книга. Аз не чета, нямам време за глупости, откъде да знам, че съм нарушил интелектуалните права на някакъв си Олгъз Хъски.
-Олдъс Хъксли. – поправи го Блоговест.
-ШШШТ, да не те изкарат и теб от «Интелектуалците» и при толкова обвинения, не те мисля, брато.
-Да си кажа честно, ти си си за арест! – обърна се арестувания при «Казаците» към «интелектуалеца», как можа да кръстиш цех, който шие затворнически дрехи: «Прекрасния, нов свят»
Разсмя се дори Блоговест, само мълчаливия на нара изръмжа, но този път поне не направи другото.
-А ти?
-Че клиентите ми пият като казаци, пият. Какво толкова? Хванали ме, че произвеждам фалшив алкохол, хванали ме.
-Това добре – разсмя се интелектуалеца – Ама, защо е трябвало да произвеждаш фалшив етикет, че и да наричаш ракията си «казашка гроздова»
-Е, тъпо беше. – съгласи се казака.
-Аз не съм михлюз! – крякна преди да са го попитали мъжа с едното ухо – Кръстили са акцията «Михлюзите» само защото вече е имало «Медузите», в последния момент са се сетили. Иначе и тази щеше да се казва «Медузите», но като трябвало да се смени името, това на някого прозвучало близко...И така!
-И какво правиш? Кажи, де.
-Ами впиваме се като медузи в краката на засуканите курортистки. Като се разписка някоя и всичко тръгне към водата да й помага, съучастника минава покрай чадърите и каквото ценно намери, нали се сещате.
-Кокошкар! – с презрение рече казака.
-Всички трябваше да ви кръстят кокошкарите! – обади се зловещият от нара.
-А ти защо не кажеш при каква акция те прибраха!
Точно в този момент вратата се отвори за да изведат за разпит Блоговест, но последното на което стана свидетел беше достатъчно за да предположи за развоя на събитията в килията.
Лежащият на нара се изправи. Колкото и силни физически да бяха останалите стърчеше с цяла глава над тях и приличаха пред него на деца.
-Мен – изгледа ги с психопатичен поглед – ме арестуваха при акция «Манафите»
Това беше последното, което видя Блоговест, преди полицая да затвори зад него вратата на ареста. Тръгнаха по тесния коридор, точно пред стълбището полицая, явно със заучено движение го препъна и блъсна в гърба. Така, че да падне по лице на стълбите.
-Охо, опит за съпротива.
Тогава изкочиха като, че от пода и от тавана още трима. Не можа да види много, фланелката му беше заметната над главата докато се стоварваха ударите. Проблясваше само лилава, набраздена с венички светлина. Закопчаха ръцете му зад гърба и го вдигнаха.
-А аз ти се доверих и не ти сложих белезници! Болят ли, а? – блъсна го и дори не го препъна, нямаше смисъл. Блоговест отново падна върху стълбите, но с ръце зад гърба се удари още по-зле. – Опит за бягство в ареста. Много рисковано от твоя страна и не се учудвам, че се случи. Ако още веднъж си опитал ще те върна в ареста.
Блъснаха го в един кабинет където чака сам може би час, стори му се, че е дни. Когато очилатия влезе, Блоговест, вече дремеше.
-Имаш право, но не и нужда от адвокат. Ще те пуснем след малко. Събрахме необходимите улики. Абсолютен престъпник си. Незаконен софтуоер и използване на специални разузнавателни средства, нарушение на правата на непрекосновеност и личен живот на десетки хора, порноматериали включително и с твое участие. Съжаляваме, но част от апаратурата ти, за твой късмет се повреди при обиска. Все се мъча да ги науча да не действат като мечки, но не мога да бъда подобаващо строг към момчетата, като знам при какви условия работят и понякога вършат малки грешки, като това да счупят чуждо имущество или...да повредят улика. Знам, че вършат всичко в старанието си. Но ти...Ти трябва да им бъдеш благодерен! Приеми го, като приятелска услуга от тяхна страна, защото ти спестиха доста обвинения, каквито не можех да не ти отправя, ако в мен се намираше съответния доказателствен материал. За предпочитане е Благовесте или да те наричам Блоговест, да прецениш добре, да пресееш приятели от неприятели. Имаш много и от едните, и от другите. Бъди добър с тези, които ти мислят доброто. Като човек нямам нищо против да хванеш някоя курва, че мами човека до себе си, който си хвърля здравето, тя, да е засукана. Има й едно метросексуално хлапе, което се върти около дъщеря ми, опитва се да използва връзките, които тя с труд си е създала. Не бих прибегнал до услугите ти, мога да се справя и сам, ако се наложи, но мисля, че дъщеря ми е достатъчно разумна за да се нуждае от това. Знам обаче как се чувстват много родители и че от нищожества като теб, все още «прекрасния ни, нов свят» има нужда. При това голяма. Ти имаш много, много работа. Не знам, защо се захващаш с убийства! Ето това не знам!
-Но аз, не разследвам убийството.
-И така трябва. Имам ти доверие. Исках просто да се запознаем, лично. И да ти го кажа, лично. Убийствата не са твоя бизнес, ясно! Хубаво е, че си умно момче и го съзнаваш. Сигурно ти минава през главицата, че уликите срещу теб не бяха повредени случайно. Знаеш ли, може и в това да не грешиш. Но преди всичко не грешиш, като не разследваш убийството. Разследването срещу теб е започнато, но засега, а това «засега» ще е много дълго, ако решиш, няма да се работи по него. И без друго сме претрупани. От разни «интелектуалци», «казаци», «михлюзи»...
-И «манафи»!
-Свободен си.
Таксиметровият шофьор първо се стресна от вида на Блоговест, после му се стори забавно. Първо с импулсивно висок глас попита:
«Към «Пирогов», ли?», а когато Блоговест му рече:
-Там вече ще ни бият.
Момчето се засмя:
-Че що?
-Отидем ли с такива драскотини. Карай към...
-Супер, единствената свястна поръчка днес. Ама здраво са те наредили. Ако знаех, че не бият по лицето, щях да си помисля, че е било в полицията. Не знам как са обаче как са останалите кости.
-Страдат, че пропуснаха почивката на Лазурния бряг.
-И моите. Пази се. – завъртя волан и паркира виртуозно пред дома му.
Гледката в апартамента успя да го разстрои. До сега всичко му изглеждаше сън, но счупената апаратура, някои ценни дреболии със сантиментална стойност от етажерката, разпилените книги и снимки от детските албуми по пода, макар да приличаха на кошмар изглеждаха толкова истинско.
Върху онази на която беше с плетена фланела с качулка, край реката в село, пет или шест годишен и имаше руси букли. Личеше калния отпечатък от кубинката. На снимката се усмихваше и приличаше на...дете, всъщност на ангелче. Снимката беше със «Смяна» 8, в главата му беше фотографирана усмивката на майка му, която я направи. Трябва да е била красиво момиче. Като «Сиамската котка», сега, в този момент, като видя настъпаната снимка, откри приликата, която до този момент му се беше губила. Защото и записа на известната из други социални мрежи като Сиамската котка, трябваше да е сред повредените от полицаите. Всичко беше обърнато. Взе детската си снимка. Да можеше, щеше да се разплаче. И както беше стъпчена, смачка я и я захвърли в кошчето. Но не успя другата, от съзнанието си, усмихнатата двадесет и няколко годишна хубавица, която държеше стария съветски апарат. Къде е сега? Добре ли е? Последният път не успя да го познае. Остави на сестрите доста повече пари, отколкото други близки на боледуващите оставят. Помоли ги, тя да има винаги вафлички и цигари. Казаха му, че понякога буйства. Лекарят го увери, че каквото и да е, заболяването й се лекува, но тя сама предпочита да е болна. Не може да понесе живота. Приличаше на осемдесетгодишна. Хубава беше тогава, а май усмивката му, която беше снимала беше последното му детско изражение. После стана зле. Тя заради онзи тип продаде всичко и се приместиха да живеят там където прекара остатъка от детството си, а тя заболя.
«Как не ми е направило впечатление! Много си приличала млада на Сиамката!»
Замисли се.
«Но само външно! Или просто ми се ще!»
Колкото смачкана и кротка, типична «жена – изтривалка» любимка на мъже с кални обувки беше майка му, толкова дива и непридвидима беше сиамката. Жалко за «голата й изповед», останалите...хубавици бяха и мръсници, харесваше такива, но че филмите им вече ги няма беше загуба, която можеше бързо да преглътне. За Сиамката, съжаляваше.
А май някога дори я обичаше.
Да й се обади, ли! Не, пет години минаха, а и той избра съпругата си.
Сам обезцени онова, което му беше ценно.
Изобщо пази ли номера й? Същият ли е. И след пет години? Смешен ще е.
Пак погледна разфасования си хардуоер, поне отворената бутилка водка до монитора, не беше докосната. Грабна я, просна се на останалото по чудо здраво кресло и я пресуши на един дъх.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Нед Авг 22, 2010 6:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

5. Деси – Сиамската котка

Имаше вече десет имена на блогъри с които трябваше да се срещне на живо и леката си апатия. Тази която му идваше добре, с която до толкова беше свикнал, че се чувстваше в себе си, в свои води, когато действаше, без да се старае, без да вижда някакъв смисъл в това, просто се отпускаше и оставяше една невидима опашка да пляска и да го носи в посока, която природата й, за разлика от обременения му разум, не грешеше, че трябва да се движи. В подобни дни приличаше на стара мелодия: трогателна, по-скоро сантиментална, изпълнен с тъжна красота, по сив в усещанията си и от сивата си визия. Дори да беше слънчево винаги си спомняше за тях, като дъждовни.
Сега и двете му очи бяха насинени, но поне срещата не беше делова. Поне, не напълно. А и Деси – Сиамската котка, едва ли щеше да повярва, ако й каже истината.
Зарадва се, импулсивно извика от другата страна на линията, че го целува и по двете бузки. Дъхът й внезапно спря. Вдъхна тежко, изкикоти се и добави:
-Е, и на други места, не само бузките.
Държеше се като тийнейджърка, наближаваше тридесет. Дребна й къдрава, с игрива усмивка. Почти без гърди. Само фините бръчки под очите й, издаваха истинската й възраст. Преди да е разполовил своята водка, тя си викна втора. От нещо й стана внезапно кофти. Всъщност държеше се удивително ведро и чистосърдечно, след раздяла подобна на тази, която бяха преживели и дългите години в които не бяха разменили и думичка.
-Жалко, че ме изгуби. Имам предвид записа. Не мога да го повторя. Тогава...нека да кажем, че нещо по-силно от котката ми те искаше.
-Знам, че не може. Беше уникален.
-Какво пък толкова. Едно от многото съблечени доброволно пред камерата ти момичета, които разказват интимните тайни на живота си.
-Уж, нищо, а не съвсем.
-Да, бе.
-По-хубава си.
-Знам. А “Ноемврийски дъжд” ми иде лигава. Пред “Гънс” винаги съм си предпочитала “Металика”.
-Ще пуснат и тях след малко. Макар тази “Металика” не е “Металика”
-Остана само да ми кажеш, че си болен от рак.
-Какво ти става, защо!
-Такъв един носталгичен вид си изписал, а и защо изобщо ме потърси? Не е заради записа, нали!
-Понякога си го пусках.
-Когато те мислих, че си толкова перверзен, колкото се опитваш да минеш, ми харесваше.
-Наистина си го пусках.
-А сега, след като го нямаш реши да ме видиш на живо.
-Имах нужда да те видя и ако не бяха съсипали записа ми...
-Не говориш истината, нали...
-Липсваш ми.
-Моля те, не губи ниво. – сърдито го изгледа, а гласа й беше остър.
“Добре. Всъщност: трябваш ми. Служебно.” – не можа да й го каже, не искаше да я лъже, но толкова искаше тя, че не му позволи да е искрен. От една страна не му вярваше, от друга правеше всичко възможно да бъде убедена. Както много често се случваше и тя го постави в ролята на пасивен мошеник, който няма куража да спре заблудата за себе си, когато е харесвана от ответната страна.
-Заблуди се – рече му с отнесена усмивка.
-Не те разбрах.
-Това е “Един” все още “Металика” са си “Металика”, искаш ли...
-Не, тук не се танцува.
-А и баладичната част ще свърши. Хайде на другаде.
-Заваля.
-Имам нужда от нова прическа.
Хванати за ръце, като тийнейджъри излязоха навън. Тя отметна глава назад, струйките дъжд започнаха да се стичат по шията. Опита се да я прегърне, мина му под мишницата със смях и му рече:
-Май не е достатъчно да те разхлади.
Побягна по улицата, той се втурна да я гони през локвите. Пресякоха на червено. Пиха в едно открито бистро бира. После потърсиха някакъв стар приятел, а като се подаде очилатата му съпруга, прихнаха да се смеят. После й се скъса каишката на обувката. Хвърли след нейните своите от моста. Неусетно, случайно или не бяха стигнали до дома му, а се здрачаваше.
-Е? – попита го.
-Освен водка имам чай.
Прегърна го.
-Честно да ти кажа, не си ми липсвал. Но сега...искам повече.
С всичките му записи бяха унищожили и музикалните, но дъжда отпред миксираше в приемлив за слушане кавър, звук който идеше от недалечна кръчма.
Нямаше нищо под коженото яке. Очаквала е, а той беше забравил колко са големи зърната й и колко шоколадови. Имаше бяло петно от долнището на банския което е носила на плажа. Не изглеждаше състарена, стори му се малко наляла. На нея й се стори, че е малко отслабнал. Стана толкова естествено, все едно не бяха се разделяли, а в малките часове той осъзна, че не я е подвеждал, а е подвеждал себе си, че я търси заради разследването си. Винаги си беше търсил поводи, за да стори нещо, което желае. Липсваше му наистина. И сега, когато лежеше притисната и спокойна в прегръдката му го разбра.
-Дори не ме попита омъжена ли съм.
-Омъжена ли си?
-Да.
-А често ли го правиш?
-Секс със стари приятели ли?
-Няма значение.
-Кажи, де!
-Тъпо беше. Прилича да ти държа сметка.
-Ако искаш да знаеш, да, спя и с други мъже освен със съпруга си. Сега обаче...
-Не губи класа.
-Нямам намерение. А ти нали няма да искаш да се разведа.
-Разбира се, че няма.
-Квит сме.
-Щом казваш, макар винаги ще се чувствам длъжник.
-Щом казваш – засмя му се и го целуна.
-Търсих те и за друго.
-Нима. – изкриви иронично изражение.
-Можеш да ми помогнеш.
-Цяла съм в слух.
-Влизаш ли още в netlog.bg.
-Що за въпрос? Разбира се. Не съм много активна, защото съвсем заприлича на тропическо тресавище. Зверове, зарази всякакви, всевъзможни хапещи и жилещи гадинки и гнусотии, които още не са си намерили име в нито един научен учебник, но мяркам се.
-Имат една доста симпатична админка. И доста проблеми.
-Заради Тангра, ли?
-Основно.
-Познавам хора, които имат общо с него.
-Точно за тях исках да те попитам.
-Правилната жена вкара в леглото си.
-Добре, да забравим.
-Глупчо. Шегувам се. Каквото знам ще ти кажа. Вярвам ти и знам, че си способен. Не ти върви обаче. Най-после си се захванал с нещо. Подушила те е обаче, как я нарече: “симпатичната”.
-Имам чувството, че тя е говорила с полицията.
-Логиката?
-Решението да ме наемат е на целия екип, но лично не изглеждаше много ентусиазирана. Но това са само догадки.
-Тангра беше един от най-опасните троли. Не двойни, а десеторни игри разиграваше. Материалите от собствените книги, които препечатваше в блога си, бяха камуфлаж за подлите му игрички.
-Какви точно?
-Забавляваше се, като насочваше усилия върху конкретен блогър, докато направи обстановката непоносима за него и го отстрани.
-Логиката?
-Няма такава. Просто беше съсипан човек. За него това беше някакъв ритуал. Да постъпи с някого в мрежата така, както е постъпил живота на всичките му житейски поприща.
-Колега – неудачник.
-О, моля те, не се сравнявай с него. Ти си душица. А последното, което имаш е омразата му.
-Познаваш ли го лично?
-Нямам честта, но познавам методите му. Повръща ми се, като се сетя.
-Имам ранитидин.
-Говоря ти сериозно.
-И аз.
-Виж, не бих стиснала онази ръка, която го е убила, но бих я уловила, ако човека се дави.
-Много си му сърдита.
-Нямала съм лични търкания. Но което не ми харесва, не ми харесва. Виж, толкова кратък е живота. Една прегръдка е, като тази, в тази нощ. Не разбирам хората, готови да провалят и този кратък шанс...
Последните думи изрече заваляно, не успя да довърши изречението, изтощението е погълна в дълбок сън. Сгушена на рамото му спеше, сънуваше, а изражението й продължаваше да разказва. Беше изчезнала жената, сега едно дете се учудваше и не се съгласяваше със света. Впечатлено беше от нещо огромно, пред пропаст или великан и тропаше с невидимо краче, че не е мястото там на това толкова нахално препятствие. Живееше си в някаква приказка.
-А исках само да те попитам навик ли ти е да обличаш коженото яке на голо. – засмя й се тихичко и топло, после я целуна по слепоочията и внимателно, за да не я събуди отмести рамото си.
Изправи се бавно и намери измачкания пакет цигари. Седна до прозореца и се отдаде на хаоса на мислите, който приличаше на съня, който в тази нощ нямаше да има. Дали трябваше да я въвлича? И как така: омъжена? Боляха го ужасно и удряните места, а не смееше да пие болкоуспокояващо, защото и без него повръщаше често.
Малко подремна с лице опряно на прозореца, след което се разсъни напълно и се чувстваше бодър. Изпуши последните две цигари и забеляза, че магазинчето пред блока е вече отворено.
Мислеше дори да излезе по чехли. Добре, че не го направи.
Случи се на входа. Много бързо стана. Веднъж го удариха в тила. После зашеметен го блъснаха в бусчето. Позна единият от похитителите. И онзи го позна. Огромният психопат, който лежеше на нара в ареста.
-Отдавна не сме се виждали паяк! – изръмжа му, стовари огромния си песник и това беше края на безсънната нощ, за Благовест.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 24, 2010 10:56 am    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

6. Похитен

Има мигове в които изключваш, един безразличен зрител е надникнал през очите ти и очаква филма да свърши, а тялото е добиче, претъпило животинските си инстинкти до безволева материя. Някаква луда, безсилна боязън, гони надеждата си за спасение, защото останала ли е и частица такава – ужаса ще настъпи.
Дъждът ту се усилваше, ту едва капеше. Бусчето спря на няколко пъти. Едрият тип стоварваше юмрук в бъбреците на Блогослав и изръмжаваше:
-Да не си мръднал!
Нямаше и да стигне далеч с ръце завързани с рибарска корда зад гърба. Отдавна не чувстваше пръстите си. Нямаше. Похитителите се връщаха след двадесетина – тридесет минути дъхащи на бира и скара, с видимо приповдигнато настроение. По крайпътните бистра, знаеше къде се намират. Никак не се смущаваха от това което научава. Посланието беше ясно: “няма да му послужи”
Загуби представа накъде се движат, когато тръгнаха по третокласният път. Колата на няколко пъти поднася и боксува, веднъж засегна и великана трябваше да слиза да бута. Това особено го раздразни, замахна, но беше толкова ядосан, че предпочете да не удря Блогослав, понеже му било още малко рано.
По някое време Блогослав се унесе. Не беше точно сън, а витание между реалност и спомени. Беше малък, колата друга, мутрата до него – баща му. Онзи, който не помнеше, а сега виждаше. Пътят и този и другаде. Возилото живо същество, всъщност самия живот с волята на по-едрия и физически силен от лявата страна. Задушаваше се в колата, но пък вън беше проекция до която не можеше да достигне.
Спряха сред горите и му дадоха лопата. Шофьорът се прибра с колата, а инквизитора му остана до него под дъжда.
-Знаеш как се използва този апарат? Нали Паяк! Хайде, плюй си на пръстите, че прогизнах.
-Защо? – попита Блогослав.
-Вълнува ли те наистина?
Блогослав вдигна рамене, обърна гръб и започна да копае.
-Попитах те нещо, отговори! – кресна му мутрата.
-Просто не разбирам.
Онзи се затресе в гръмък смях.
-Свикнал си да разбираш, ли? Виж, каква си кокошка. Що ти е да разбираш. Това не прави хората щастливи.
Щеше му се да го попита, ти щастлив ли си, но вместо това реши да използва енергията да копае, нямаше сили, всичко го болеше, а струйките на дъжда по ударените места, боляха като нови удари.
Деси се е събудила. Какво ли си мисли? Трогателна беше лъжата й, че спи и с други мъже освен съпруга си. Твърде преигра с това яке на голо. Не е пораснала. Като тогава е. Вече на тридесет, а винаги на петнадесет. Кофти, ще изтълкува изчезването му. После ще се разбере, изчезването му ще й подскаже, че нещата не са толкова прости.
-Защото си нищо! – изръмжа мутрата. – И защото онзи който го поиска може да си го позволи. Хайде, по-бързо, че ще хвана ревматизъм.
И Блогослав искаше всичко да свърши.
“Така и нищо не разбрах!”
Земята беше прогизнала и постоянно рова се пълнеше с кал, освен това имаше много камъни и коренища. Лопатата по някое време се счупи и мутрата го ритна в гърба, накара го да доиздълбае рова само със сап. Най-сетне падна изтощен в рова, който побираше тялото му и чакаше по-бързо всичко да свърши.
-Хайде, вдигай задник! Три часа! Гати! Ти си бил голям работар, ве.
Грабна го за дрехата и без усилие го изправи.
-Към колата! Оставяме това тук, да те чака.
Пътуваха още десетина минути до вилата. Мутрите останаха в колата, а Блогослав по тяхна заповед се качи. Там го очакваше човек, в който за миг, Блогослав се припозна, че е разпитващия го в полицията. Същата прегърбена фигура и тънко вратле. Същите очила и глава на костенурка. Но този беше значително по-мургав и с плътни устни. Когато се усмихна златния зъб, който блесна разкара и последните съмнения. Добре интегрирал се циганин. Иначе приличаше като брат – близнак на полицейския служител.
-Добре дошъл, ромите сме гостоприемни хора. Сядай. Този стол е оригинална барокова мебел. Ще ти подхожда. Уиски, руска водка, кубински ром, аз съм си на нашата. Правим еликсир за боговете, но на този свят се цени етикета, не истината.
Сядай, де!
Блогослав го послуша.
-Не разбрах уиски ли?
-Водка, нека да е от вашата.
-Защо “вашата” нашата е и вашата. – тузът лукаво като дявол се изсмя и продължи сериозно – Но виж вашата не и на нашата...
Насочи показалеца си с остър маникюр към Блогослав и продължи:
-Циганин с който си лежал като брат в ареста, не би те наредил така. Момчетата, които те докара...ескортираха, са пълни боклуци. За това и не ги пускам в дома си. Около мен са само синовете ми. Ти не ги виждаш, но те теб виждат. Можеш да им се довериш, не са завършили Харвард, даже Симеоново, но имат вроден интелект, а и класа. Могат да извършат и ужасяващи неща, сравнени с които, онова което правят онези глупаци отвън е направо детинщина, но за разлика от тях, синовете ми са мъже на честта. Имаш ли нещо да ми кажеш?
-Не знам защо съм тук.
-Задържах заради дългове една издателска къща. Но я задържах заедно с другите й дългове. Обидно е, все едно не е работа за мен писменото слово. Каквото друго да съм захванал: печеля. Официалният й собственик е отвлечен интелектуалец, за нищо не става. Не мога да убия този парцал, защото кукла като него си ми трябва. Да си стои на мястото и да заема кабинета си. Сума пари е потрошил за закупуване на авторски права, без никаква, че даже и търговска стойност, но напоследък нещата тръгват. Скоро ще излезе и “Дванадесетте камъка в Давидовата корона”. С авторът бих спорил, ако беше жив. Книгите са му ксенофобски. И ако не бяха му виновни евреите, щяхме да му сме виновни циганите, че просто си е роден да мрази и...да се самосъжалява. Умните хора отдавна го разбраха, а вече писнаха такива и на тълпата, но напоследък има оживление. Имаш честната дума на един истински барон, че нямам общо със смъртта му, която се превърна в изключителна реклама. Лунатичните му приказки не ми харесват, но няма да направят света по-лош. Нямам и нищо против евреите. Против омразата срещу тях, имам. Защото е същата като към нас. Имам обаче интерес, някой да допуска, че израелското разузнаване е убило този, нека да го наречем, нещастен човек.
-Какво общо имам аз?
-Засега нищо. И ще е по-добре за теб, да нямаш. Нещата бързо се разнасят. Полицията има свои хора в weblog.bg, ние свои хора в полицията, при нас сигурно има свои хора някой друг, а при него: друг. Като съдя по физиономията ти, никой не е очарован от хрумването на администрацията. Не, че има нещо против теб, лично. Искаш ли още водка, хайде пък и аз, само болен човек се пита, наздраве.
Сигурно ще ти се стори учудващо, но знам за много убийства и убийци. Самият аз, не съм чист пред Господа – Бога. Имам Кайнов печат на челото си. Война е живота, какво да се прави. Врял и кипял съм, не че съм искал да е така. Познавам почерци. Това не е направено от професионалист. Хладнокръвен човек: да. Уверен в себе си: да. Знаел е как да умъртви – повече от сигурно. Лесно не се отнема живот. Особено човешки. Човекът е като куче, оцелява и при големи травми. Най-крехкото животно си остава прасето, а дори прасе не всеки може да убие. Коледни комедии, колкото си щеш. Този е знаел и е можел, но не е професионалист. Много далеч е професионалиста. Това е битово престъпление. Стара любовница или съпруг на стара любовница. Отхвърлено гадже на някоя която е радвала нощите му или комшийски спор. Разбрах, че е имал и дял от върнати от реституцията имоти. Получавал е някакви си трохички, но може и да го е оспорил. Някой негов братовчед, не е искал пък да се откаже да го краде. Или някой оскърбен от weblog.bg. Мотиви колкото си щеш, за жалост. Все едно ми е кой е извършил това битово престъпление. Важно е то да не се разкрие. Защото това ще е края на издателската ми къща.
-Аз нямам голяма власт над разкриването на случая. Да беше поканил на гости някой полицейски шеф.
-Полицията е моя грижа, при това голяма, но за теб имам друго. Стигнеш ли до нещо, най-добре е първо аз да го науча. Иначе си гледай работата, доколкото разбрах, разследваш връзките на убития, не смъртта му.
Блоговест кимна.
-Моля те, не крий нищо интересно от мен.
След тези думи циганският барон наля още по чаша на себе си и на Блоговест, интонацията му се промени и не каза нищо съществено:
-Weblog.bg – сънят на най-будната част от едно общество. Зависимостта на най-независимите. Събуждане и заспиване в системата, с чувството, че си над системата, че думите ти са над цензурата, а ти си думите. Имам профил. Най-злобните анонимни, антицигански коментари са мои. Надничам като онзи свят – насочи глава към небесата – а съм в своя, където проблемите са истински и от сблъсъка боли. Където разрешаваш бита си, а после тръгваш да оправяш света, стига да имаш гъзинка да го направиш. Удивява ме страстта която пише, понякога виждам кръвоносни съдове и нервни окончания. Издути вени и пяна, стичаща се като от уста на младо, черно жребче. “Свобода, свобода, свобода!” – толкова често се среща тази дума, колкото в затворите, а тялото влиза в затвор след присъда. Духът сам се навира в своя. Като, че да си докаже с ограниченията си, че изобщо го има. Не разбирам. Честно и аз съм се увличал, а после...Смутен не мога да отворя сайта. Нито този, нито кой да е било друг, а понякога интернет ми трябва за работа. Отдавна предпочитам канцеларските ми мишки да се тровят с компютъра, а аз влизам само когато искам да се посмея над човешката и своята глупост...
Знаеш ли по какво прилича weblog.bg на циганската махала от детството ми? Всеки се припира с всеки. Знаеш ли по какво се различава weblog.bg от циганската махала в детството ми? В weblog.bg циганията е доста в повече.
Понечи да сипе следваща чаша, но погледна часовника си, не пропусна да каже, че “Ролекса” е оригинален, после с пресилено тъжен тон:
-Напреднало времето. Момчетата ще те отведат до някъде. И не забравяй, че някъде в планината има отворен ров.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 24, 2010 10:59 am    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

7. Значи не се отказваш?

Изхвърлиха го от бусчето някъде, по-скоро никъде. Далеч от населено място и ориентир. Стъмняваше се и пак валеше, а болките от получените травми бяха толкова силни, че едва се държеше на крака. Сто метра му се струваха километри, минутка задържаше вдигната ръката си за стоп, за повече нямаше сили. Очакваше всеки момент да падне в канавката, в страни и се молеше силите му да свършат, за да може да си го позволи. Но не можеше да се престори пред себе си, престъпяше, макар сега да се чувстваше далеч по-зле отколкото сутринта, когато очакваше смъртта си в рова. Дъждът го биеше в лицето, стичаше се по врата му. Блъскаше го в платното, прилитащи коли изливаха вълни върху него. Никой и никъде. Носеше се без посока. Изгуби представа за тяло и остана мъждукаща частица съзнание плаваща над платното, натоварена от болки, идещи сякаш от друг неразбираем свят. Светлините на стоповете примигваха, като червени светофари, ясно предупреждение за неясна опасност. Живот без ориентир, нарече го в един момент, с кисела усмивка: “стар навик”, за миг възвърна дух, даже се засмя. Прави бяха момчетата, като казаха:
“ЯкЪ гърбина си, ще се оправиш.”
Няма що, показаха мускули. С изхвърлянето му насред път, като че ли демонстрираха уважение, като че ли му казаха с усмивка: “Черен гологан не се губи!”. Не само не се губи, ами напоследък притежава даже издателски къщи, че и има по-богат речник от мнозина зализани бели парцалковци.
Някакъв джип прелетя и го блъсна толкова силно вълната от локвата под гумите, че го хвърли в канавката. Трудно беше изправянето, на два пъти се подхлъзна, светкавиците които видя не бяха дъждовни, а от болката в удряното коляно, което сега се изви.
Накрая улицата угасна в пътека. Така поне му се стори, иначе си беше на шосето. Щеше да падне в канавката, но спря колата.
-Хайде влизай, де! – изкрещя от вътре Деси.-Да се надявам това по лицето ти е кетчуп.
Опита се да се разсмее, на това което му хрумна в отговор, но го заболяха ребрата и излезе като хрип.
-Какво толкова смешно? – попита го.
-Дано нямам и горчица по гащите.
-Това беше гадно! – нацупи се, но се засмя – Ама стига, де, такъв.
-Как ме намери?
-Не питай, ужас. На какво ли не съм способна когато съм уплашена. Сега обаче не съм, просто съм много разстроена и разтревожена. Така, както си я подкарал до пенсия няма да изкараш, а не знам заслужава ли си.
-Как ме намери?
-И аз не знам. Събудих се, с чувството, че сънувах объркването ти. Сама, а те чувствах до себе си. И те нямаше, дълго те нямаше. Мъжът ми звъни, не вдигам.
-Сигурно се тревожи.
-Сигурно, но не толкова, колкото ме разтревожи ти. Не ми харесва, вече цялата тази история не ми харесва. И ако имах власт, бих заповядала тя никога да не се случва, нищо, че отново ни срещна. Искам пак да ти позирам.
-Ще се получи, ли?
-Друго ще е, но ще се получи. Ще разказвам само за тази сутрин. Облякох се, но се чувствах гола в стаята ти. Доста чаках, доста. И не можех да изляза, защото имах чувството, че ще изляза гола. Не беше си тръгнал, без “довиждане”. Не се връзваше.
-Да, мъжете, които си тръгват не оставят в своите апартаменти жените, които не искат да срещат.
-Тъй си мислиш, ама на мен ми се е случвало. Както и да е, не беше. Усещах го. Забелязах смачкания пакет цигари. Като те знам, пушило ти се е. Хей, ама ти как не попита за цигара, имам в жабката...Слязох направо в магазинчето. Момичето всичко е видяло. Бозаво рено – бус. Тези са пълни глупаци. Защо точно бозаво. Бие на очи. В този цвят няма много.
-Не им е пукало, а ти не се ли обади на полицията.
-Да те бият и те ли? Нямам им никакво доверие. После, изстрел на посоки. На какво ли не е способна една уплашена жена, на какво ли не е способна...Много се надявах, имах късмет...Имам един приятел от мрежата. Високопоставен служител е в “Петрол”. Лензим се виртуално, нищо сериозно, даже не се знаем как изглеждаме, но вече знам, че може да му се има доверие. Страхотен е.
-Страхотен. – ревниво повтори Блоговест и тя му отвърна с мила муцунка.
-Имаше късмет, че са спрели да зареждат в една от бензиностанциите им. На това разчитах.
-Трябва да пусна тото – фиш.
-Винаги си имал добър късмет.
-И визията ми е на човек с добър късмет.
-Добър в лошия, де. Една от служителките е познала колата и едрия гигант. Само по едно шосе можеше да сте.
-И тръгна сама?
-И аз не знам с каква идея, щях да импровизирам, ако се наложи, но когато видях буса, вече те качваха в него за връщане. Едва намерих място в страни от пътя където да отбия колата и да се скрия, даже си помислих, че ме видяха, но явно не са. После излизането ми обаче беше трудно. В тази кал...Ужас, мислих си, че ще остана там. И вече няма за разказване. Радвам се, че си жив. Хайде, ще спрем тук да напазаруваме, че едва ли имаш нещо за ядене у дома.
-Трябва да се прибираш, чакат те.
Рязко извърна глава към него, простреля го с поглед, а после хладно се засмя.
-Не го искаш. Не и за себе си, а за мен не ти е работа да се грижиш в такъв момент, след като ти си едно достатъчно голямо дете, че да имаш нужда от грижа.
-Чака те съпруг.
-Ще го преживее. Ще говоря с него, успокой се. Няма да ти тежи и разбитото ми семейство на съвестта. Сега стой тук в колата, заключи се и внимавай докато ме няма пак да не те набият.
Целуна го бързо, засмя се и излезе. След десетина минути се върна с два големи пакета и ги хвърли на задната седалка.
-Изкушавах се да взема нещо което иска готвене, но едва ли в къщи имаш престилка, че да я сложа на голо и да има някакъв ефект.
Искаше да развесели обстановката, мъчеше се да й помогне, но не се получаваше.
Хапнаха мълчаливо пилето. От ябълките яде само тя. На него му се клатеха всички зъби. После той почти изгуби съзнание пред телевизора. Сгушила се беше гола в него, без да очаква или да прави опити да потърси любов.
-Не разбирам – тихо говореше – Въвличат те в нещо, като добре са преценили, че с него не можеш да се справиш. Нека да си признаем, ти си неудачник. Най-сладкият, нелишен от способностите си, но си неудачник. Един художник – фотограф, маниакален в търсенето на забранени прелести. Телата за теб са Божии откровения, които се опитваш чрез страстите им да разкодираш. На друго място или в друг век, ти си признат артист, но никъде, никъде, никъде човека, способен да разплете кълбо гнусотии.
-Снощи говори друго.
-Не предполагах, че нещата са толкова сериозни, колкото явно са.
-Имам вече десетина имена на блогъри с видима връзка или конфликт с Тангра.
-Значи не се отказваш?
-Само така ще си отговоря самия на въпросите, които тревожат и теб.
-Толкова ли държиш? Да имаш отговор не означава да си щастлив.
-Днес за втори път го чувам. Да ти кажа ли кой ми го каза първи?
-Не държа, но...
-Какво?
-И аз като теб си имам десетина имена. Мисля, че ще е добре да ги сравним и ако има съвпадащи, да започнем от тях.
-Да започнем?
-През цялото време физически ми е невъзможно да съм с теб, все пак имам и работа, която не искам да изгубя, а все още държа и на съпруга си. Не мисля, обаче да те оставям сам през цялото време. Вече съм в играта, искам и аз да получа отговорите, дори да не ме направят никак щастлива.
Тъй нежно лъкатушеше с пръсти по пребитото му тяло, а последните думи изрече с толкова сладка мимика, че дори в това състояние не можа да остане безразличен към прелестната сексуалност на дребната лудетина.
Не беше толкова диво като предишната вечер, но правиха любов. Този път той заспа първи, а на следващата сутрин, той се събуди сам.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Авг 25, 2010 4:26 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

8. Цигански барон

Циганският барон постоя малко сам до прозореца. Проследи с поглед как куцащ Благовест измина разстоянието от вилата до буса. На два пъти се подхлъзна в калта и щеше да падне в локвата. Приличаше на парцал под дъжда.
От към гърба му се приближи сина му. Беше висок, строен и изискан тип със светла кожа и само особено наблюдателен човек би се усъмнил в ромския му произход. Когато сложеше изработените специално за целта контактни лещи, които правеха очите му светлокафяви, на никой не би му хрумнало. Имаше интелигентно, макар и малко холерично излъчване. Движенията му също издаваха, че не винаги е в състояние да овладее избухливата си природа. Изглеждаше на около тридесет, но му оставаха месеци да навърши двадесет.
-Не прекалихме ли малко? Човекът не е в състояние да ни направи лошо.
Тузът се засмя тихо.
-Това е послание към шефчетата в weblog.bg. Писна ми от тях, честно. Като видят домашния си любимец ще им се смразят карантиите. Ще се позамислят, в състояние ли са да водят война, ако не дай Боже, за тях, се стигне до такава. Писах им на няколко пъти, лично. Със своите пръсти. Разбира се, не от свое име, а от името на нещастника, който минава за истинския шеф на издателската ни къща. Знаеш много добре, колко мразя да пиша, да се навирам в интернет и да споря с деца. Но нали са босове, показах им уважението си. Настоях да махнат само онези текстове на техния Тангра, които той ни е продал. Законът може да поспори имаме ли право на подобни искания, но въпроса си има и човешката страна. Не проявиха разбиране, защото не разбират още много, много неща. Но аз ще им помогна да разберат поне тези, които ме засягат.
-Мислих по въпроса за публикациите на Тангра. Не знам дали губим, че четири или пет текста от книгата ги има в блога му. По-скоро печелим, защото зарибява.
-Може да си прав, но отново не ме разбираш. Въпросът е, че Тангра е наш, аз пожелах, а те се опитаха да ми покажат, че нямам власт. Крайно време е да им покажа. Животът не е крясъците и писанията им, а те са се главозамаяли, съвсем са се главозамаяли. И честно, никак, никак не ми се хареса, тогава, когато кой знае кое копеле, скрито зад измислен прякор, извади наяве неща, които малко хора знаят за издателството ни. И ме нарече “мангал”, не че не съм свикнал, но случая не беше уместен, защото най-малко мангалите не издават българска литература.
Младежът весело се засмя, сложи ръка на рамото на баща си и му каза:
-Ай, стига, тате. Не се коси!
-Да, който и да е бил онзи глупак, никой не му обърна сериозно внимание, но стана сеир. Над две хиляди прочита за няма и двадесет и четири часа. Те можеха да бръкнат в брояча му и да не позволят материала да е толкова популярен. Защото имаше засегнати лица, които нищо лошо не са им сторили. Сега дано се замислят и разберат, че това, което правят не им е електронна игра. Иначе срещу нещастника – нищо лично.
Младият се съгласи, а после рече:
-Между впрочем, вече намерих хакерите, които са в състояние да нанесат ударите, когато и ако ни потрябва.
-Мисля, че няма да се наложи. Онези другите троловете вършат идеална работа. Още не съм те питал, как изобщо се справяш с тях?
-Лесно. – усмихна се младежа – Като в махалата е. Достатъчно е да тръгнат двама за да се втурне всичко през глава. Имам си доверени хора на които плащам, при това не много. Всеки от тях си има доверени хора на които не ме интересува дали хвърля или не хвърля някоя огризка, те от своя страна могат да си имат...но май под тях е дъното, паплачта която никога не знае за какво се бори, но го прави кръвнишки.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Авг 25, 2010 4:27 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

9. Голи изповеди

Не помнеше да се е събуждал толкова щастлив, а тя си беше тръгнала и нямаше место по тялото му, което да не го боли. Наболяваше го и главата, но усещането за тялото й още присъстваше и го галеше, крадливо целуваше. Усмихваше му се призрачна от всички кътчета на стаята. Като, че ли беше нова и за първи път бяха прекарали нощта заедно, а не жената, която вече добре бе опознал и веднъж забравил. Като, че ли беше първа, такова усещане имаше, а през тези негови четиридесет години имаше десетки. Взе цигарите от нощното шкафче, а в пакета намери бележката й. Пишеше кратко: “Трябва да вървя!”, а след това бяха имената от социалната мрежа на които според нея, трябваше да се обърне внимание. Някои от тях съвпадаха със списъка на Блоговест. Съкращаваше му много работа и пак се чудеше откъде да започне. Отпусна клепачи, остави се да витае в аромата й.
Вълшебницата Деси, изкусителната Сиамска котка. Не вярваше, че ще се запознаят, странно се случи. Четеше откровенията й, приличаха на поезия, по-скоро на стриптийз. Разсъбличаше душа, така както малко жени, умееха и пред най-близките. От думите й сякаш надничаха удивените й очи, смутени от собствената й голота, от дръзката постъпка извършена в екзалтираното желание, когато разума се е върнал тутакси, но не се е избистрила напълно мисълта. Пишеше, а сякаш танцуваше на пилон. Характера й рисуваше десетки образи, като че ли не беше една, а загърнала и едва владееща множество сладостни и противоречиви стихии. Усещаше се лъх и докосване от компютъра. Караше го понякога да затвори очи, да мечтае за нещо си, нямащо общо със запознаването им или изобщо с интимност. А това бяха усещания, които тя създаваше у още стотици мъже, нещо което Блоговест, като трезв разум съзнаваше добре и не само, че не таеше големи надежди, а компресира и малкото които имаше в директорията на подсъзнателните си блянове. Харесваше му това, че просто я има, като украшение в храма на мечтите му, там някъде високо под купола, сред ангелите и нимфите, тежкия разкош на отдавна отминали епохи, сред приказните герои и още милиони неща от реалното, които краткостта на живота не ни позволява да имаме в цялото им разнообразие.
По същото време си пишеше и се срещаше с едно истинско чудо на природата. Светът му беше кръчмите. В които пееше и разголваше крака и гърди. Рядка комбинация между най-романтичните и сантиментални думи за любовта и най-каруцарския изказ и отношение към секса. Гърдите й бяха истински, а се колебаеше да прибегне до скалпел, само за да ги намали, защото наистина й идваха в повечко. Простоватите рими и се струваха божествена поезия, която обича, в която живее и в която се чувства по-истинска отколкото в тялото си. Сексът за нея беше нещо като религиозен ритуал и изглежда наистина откриваше в първичните и различни мъже на които се отдаваше, някаква връзка с божественото. Или поне си вярваше. Вярваше си, че е и принцеса. Вярваше си, че си има фея. Вярваше, че няма нищо нередно “продуцента да я тъпче”, но изглежда дори в тази сфера няма толкова коравосърдечни създания, че да вкарат същество като нея, в онези кръгове, където интересите са големи, конкуренцията хищна, борбата за територия животинска. Останалите фолк – фурии щяха да я разкъсат за часове. Тя си живееше в своите приказки и беше твърде щастлива, дори там където е, за да има енергия за амбициите си и те да я изведат от кръчмите нагоре. Иначе способности и визия имаше. При това откровено глупавите текстове, което си пишеше сама и не се различаваха много от произвежданите индустриално хитове в стила, при нея носиха магията на искреността. По-късно, той разбра, че това е защото са писани от недъга й. А в началото видя същият този недъг, като очарование. Беше изписан по лицето й, като израз, който същото това лице изключваше. То беше лице на фаталната, хищна красавица. Лице на котка и жена, своенравна и жестока в своята божественост. Би била съвършена, ако го нямаше онова. То създаваше друго чувство, прекрасното се свиваше в очарование, тържественото съвършенство в миловидност, богинята в животинче. Изразът, всъщност беше отпечатъка на леката й олигофрения. Дарбите на тялото й бяха избили над умствените й ограничения, за да се получи този уникален образ, на тази невероятна душа.
Влюбен ли беше в нея? Не, по-скоро за кратко зависим. Тя от него, също. И когато й предложи онзи сеанс, тя веднага прие. Дори заръкопляска импулсивно като дете и набързо го нацелува стотина пъти.
Блоговест събираше “Голите изповеди” за лична употреба. За него това беше поезията на жени, които не пишат поезия. Поезия на тялото. Всяка разказваше за себе си, в банята, в гората, в хотелска, в неговата или нейната стая, по плажа, с голо тяло, разголваше с думи повече от тяло. Не редактираше записите, нито се бъркаше в позите. Само дълго говориха, дълго говориха преди да се съблекат, така че да разкрият напълно себе си. Трупаше материал, за някакъв пърформанс, който дори сам нямаше представа как ще изглежда и ще направи ли някога. Сексуалността беше последното, което искаше да види в тези записи. Унищожаваше тези записи в които агресивно избиваше полово желание. Някои от тях си беше пускал само веднъж, а други изобщо не изтърпя да изгледа до край, просто защото посланието им беше прекалено ясно, но сърце не му даваше да унищожи. С други го стори по настояване на момичетата. Още преди да са намерили думите с които да го помолят, той вече знаеше какво ще поискат от него и отвръщаше: “няма проблем”.
След, което обикновено го наричаха “чудесен”, защото никоя не се и усъмни, че е искрен.
Тази обаче го помоли точно обратното. В началото беше много смутен, каза й, че идеята не е добра, но тя започна да го убеждава, както си може. С нейният беден речник, със силната емоция, натоварила до разкъсване всяка дума. Малко объркано, много наивно. Искаше той да публикува клипа в профила си.
-Това може да ти причини много неприятности! – каза й десетки пъти.
-Този мъж иска да е с мен до края на дните си, аз искам да съм с него до края на дните си. Нека ме види толкова истинска, колкото съм само на този клип.
-Ти не можеш да бъдеш неистинска, колкото и да го искаш.
-Моля те.
-Няма смисъл, разбери ме.
-Ти ме разбери, държа на това.
-Ще ти дам клипа, защо трябва да те видят хиляди хора.
-Защото такава трябва да ме приеме. Открита пред света, както пред него. За да мога да открия в себе си друго, което да види само той. Моля те.
Накрая го склони. Просто не успя да откаже. Клипът му беше свален на втората минута от админите, а той получи строго предупреждение и бан за две седмици.
Две минути обаче се оказаха достатъчни за да променят живота му. В тях клипа е бил изгледан и от Сиамската котка. Получи много бързо след това лична бележка от нея:
“Това, което беше пуснал...Малко е да се каже прекрасно, малко е...Ще ти пиша пак, много съм впечатлена.”
Отговори ли и веднага, не помнеше. Толкова неочаквано дойде бележката му, че остана дълго стъписан. Скоро дойде и втората бележка.
“Гледах я и не вярвах на очите си. Просто една съблечена хубавица, нищо повече, а виждах в нейната голота своята. Изобщо не си приличаме, а виждах себе си. Защото ти си снимал божеството й, а то е във всяка, която го познава. Е, не може да се познае напълно, аз самата слабо го познавам, но ме изпълва понякога. Сега го видях. Но освен божеството й, ти си и позволил да бъде себе си. Трябва някой да ти позволи за да бъдеш. Сами за себе си, нямаме сила да го направим. Искам и аз! Искам го!”
Мина му набързо мисълта, че е изблик от страна на Сиамската котка и ще й мине, но бързо осъзна, че не е така.
“Приятно ми е, Блоговест, чета те.” – само това посмя да й пише след умуване около десет минути.
“Знам, че ме четеш, нали те виждам в статистиките, но аз не съм знаела що за артист си. Невероятен. Искам клипчето си, чуваш ли!”
Прати й мейл, стори му се непредпазлив разговор за лични бележки. По мейлите се разбраха да изтрият краткия разговор, който са водили. Ако Сиамската котка се беше опитала да флиртува, нищо нямаше да се получи, но тя се държеше естествено и държеше на думите си, че не е очаквала от едно голо тяло толкова.
“Обичам актовата фотография и живопис, но все си мисля, че голотата на тялото е казала всичко от себе си в античните скулптури, а оттогава – насам, играе еротични танци. Дискретни, красиви, но еротични. Заблуждавала съм се, тази вечер го видях.”
Тези думи му дойдоха като признание за дългогодишен труд, но още не знаеше дали нейният клип ще се получи, това че тя разбираше добре какво прави той, не значеше, че ще й помогне.
После съжали, че не е снимал сценката със събличането. Да, в нея щеше да има сексуалност и щеше да я отдели от записа, но сами за себе си, простите движения с които го направи бяха шедьовър. Не пожела гора или градина, звездна нощ или пищна зала. Внесе ги в стаята му, с цялото пространство на дъха си. Тя не играеше, нейната игра я живееше. Ако е имало изкуство, направи го сама.
Накара го да забрави къде се намира. И в края на сеанса, погледна крадливо към ръката си, за да не закъснее да се прибере, а бяха в неговата квартира. Тогава мансарда, нямаше и четиридесет квадрата. Дълго остана впечатлението му, че е в дворцов салон. Как това дребно, слабичко създание направи магията, изтънчения естет, не посмя да се опита да си обясни. Нямаше и да успее.
Мислеше, че няма да я докосне никога, но след дни, когато я видя в друга светлина, изпита слабост към нея.
Показа се едно чаровно глупаче.
След клипа й е хрумнало. Желанието да се снима беше истинско, но после си помислила, че има за какво да го употреби. Напоследък сядала на чашка с един провинциален големец. Говорили за изкуство и за политика, хвърляла му мигачи и му се усмихвала малко “по така”, онзи дишал тежко като хипопотам, но нещо не се и опитвал да направи стъпка, защото тя и без друго щяла да си го отреже. Защо ненавиждаше този човек, Блоговест, не разбра. Май самата тя не беше наясно. Просто й беше противен и успяващ. Според нея: пълен мошеник и кретен. Хрумнало й да го изнудва. За тази цел, Блоговест, вече в ролята си на частен детектив трябваше да направи снимки, в които са седнали, а тя шепти нещо в ухото му. Речено – сторено. Нищо сложно. Искаше му се да й каже още тогава, че е глупаво, че така не се изнудва, освен това не се прави само заради идеята, ей тъй, че някой не ти е симпатичен, но предпочете сам да каже на себе си, че не му е работа да я разубеждава. Освен това не му изглеждаше толкова глупава, а по-глупав мотив за изнудване не беше виждал. Обясни си го, че е влюбена тайно от себе си, в онова земноводно. Както и очакваше, тя нищо не постигна. Показала снимките и клипа на онзи свой приятел, обяснила му, че това може да цъфне в пресата и в интернет и всичките му избиратели да разберат с какви жени си има работа. Онзи прихнал да се смее. Ами разбира се, това което е компромат за голям държавник за един селски тарикат е реклама.
Беше ядосана и сладка, а Блоговест не издържа и също се разсмя. Удари го с юмруче по рамото и го попита, какво толкова е смешното, след което също прихна да се смее. Още не му е обяснила на какво се дължеше най-глупавата й проява в живота.
Но тя ги сближи. Зае, уж, празното място на фолкпевицата, но нямаха нищо общо. По Сиамската котка, той наистина се увлече. И тя по него, наистина. И не разбра никога на какво се дължи очарованието й. Просто не беше способен.
Месеци бяха минали, когато му мина за пръв път през главата и си направи сметка за нещо очевидно, което приятно погъделичка суетата му: че има реална връзка с една от най-желаните жени във виртуалното пространство.
Странно усещане. Странен гъдел. Засмя се на глупостта си и си промърмори:
“Ecce Homo”, после нещата се объркаха.
За него тръгнаха надолу. Нямаше поръчки. Натрупал беше и доста врагове и изгубил всичките си стари приятели. За нея имаше шанс да продължи прекъснатото си обучение в Канада. Помисли си, че той може да бъде единствената й пречка. Не искаше да я изгуби, не искаше и да я спира. В един момент стана почти враждебен, после остави нещата да текат. Тя не замина, не заради него. Знаеше, но пак дълбоко се упрекваше, че е един неудачник. Вече се беше запознал и с тази, която скоро му стана съпруга. Новата му връзка го караше да изглежда по-улегнал сам в своите очи. Тогава не искаше и друго освен спокойствие, а изглеждаше, че с тази жена ще е гарантирано.
Буйният, неразбираем, леко налудничав на моменти нрав на Сиамската котка, вече не му изглеждаше толкова очарователен, а му идваха и малко в повечко флиртовете й по мрежата. Не ревнуваше от мъжете, а от самата мрежа. Сам покрай нея се увличаше, но оставаше чувството, че това не е неговия живот.
Сега лежеше, препрочиташе бележката и беше наясно колко зле познава тази жена. Не беше наясно обаче, как е успял да скъса с нея и почти да я забрави.
Изправи се, загради с химикал едно от имената, което съвпадаше и в нейният и в неговия списък. Щеше да започне от него. Разследването.
А живота си: май от начало.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Авг 25, 2010 4:28 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

10. Озверен

Трудно можеше да бъде разпознат симпатичния мъж от снимката в профила, под реалното чудовище, което беше останало от него. Впечатляващите големи очи изпълнени със смесица от загадъчност и любопитство, в които блестеше детски смях и едновременно с това надникваше и се усмихваше мъдър и стар човек, познал много истини в живота без да го убият, готов да разказва дълго и благо за тях, сега бяха още по-големи, но вместо всичко останало в тях имаше един разголил зъби звяр. Косата му беше оредяла, посивяла по начин, който я правеше да изглежда нечистоплътна. Плътта му като стопена и оставила само череп – толкова беше отслабнал. Връхчетата на долната устна издължени и изострени, стояха като вампирски зъби. Вените му избили. Не грозен, а чудовищен, но необяснимо силно харизматичен. Някаква сила, някакъв бяс едновременно трептеше и в същото време владееше пространството около него. Дрехите макар и малък номер, висяха като палатка над разпарцаленото тяло. Приличаше на последен оцелял във катастрофически сюжет с ядрени експлозии, а е бил един от харесваните и на живо мъже от weblog.bg. Това беше останало от Медиума, а външността отговаряше на поведението му. Кучетата му първо едва не разкъсаха Блоговест. Някакви злобни смески, черни и зъбати. Имаха нещо от доберман, нещо от ротвайлер. Пяна хвърчеше от устата им и изглежда щяха да съборят бараката за която бяха вързани и в която живееха диаболичните остатъци от някога популярния блогър. Погледът му беше по-зверски и от този на песовете му. Блоговест беше сигурен, че в началото посегна към синджирите за да ги пусне, но в последния момент, изглежда го надбори, любопитство, каквото явно от дълго не беше проявявал.
Махна с ръка на Блоговест и го въведе през нишата която се беше получила между бараката му и тухлена съседска ограда, в нещо като вътрешен двор, около пет квадратни метра, с лятна маса изхвърлена от някое заведение и столове явно събирани от контейнерите. Влезе за кратко в убежището си, а докато го нямаше кучетата пак започнаха да пръскат пяна и да се давят в собствения си лай. Появи се бързо с преполовена бутилка домашна ракия и две картонени чаши. В един момент се стресна и погледна учудено Блоговест, все едно го попита:
“Ти пък кой си и какво търсиш тук!” – после се сети, че сам го е поканил.
-Тук мирише на кочина, но все още не си ме вбесил, че да храня с теб плъховете си. Малко, по-големи са от кучетата и само мен не закачат. Защото съм отровен. – говореше сериозно. – Пазят ме, а аз съм нечестен с тях, защото можех да ги нахраня. С теб!
Гласът му кънтящ и скърцащ, не приличаше на човешки.
-Има една празна барака, но като те гледам какво си ми отгледано, то и аз бях, но помисли си, не можеш ли да си позволиш да живееш другаде.
-Аз всъщност не ви търся за квартира.
Демонът го изгледа злобно. Нима това беше един от най-лиричните блогъри.
-Слушай, я не ме разигравай, не продавам и не купувам нищо. Не дължа пари, нито обяснение на когото и да е било. Постройките са законни, живея под наем, макар да имам двадесет и четири часова връзка със собственика. Не вземам никакви решения.
-Ти ли си Медиума?
Подскочи. Кучетата се озъбиха, щеше да ги отвърже. Несъзнателна реакция спаси Блоговест:
-Тангра е мъртъв! – изкрещя като жрец заклинание.
Изчадието го погледна объркано.
-Тангра?
-Някой го е убил. Счупил му е черепа с ръба на старинен телефон. Мъртъв е.
-И аз какво общо имам? – тези думи прозвучаха по-човешко, имаше някаква плахост, силна болка, но не и злобата, която лъхаше от него през цялото време – Слушай, не знам кой си. Не искам повече да ме месите. Писна ми от интригите. Отдавна вече съм мъртъв. За блога и свободата ви на словото, не е моята там, не успях да бъда от зализаните ви лицемери...
-Слушай, ти за мен си оставаш един от най-добрите автори, които съм чел в мрежата. Съжалявам за всичко което ти се е случило. Не знам какво е, но не ти е било леко. Не съм ти враг.
Медиумът се изсмя горчиво. После с презрение, от което надникваше познатия звяр, но не беше самия звяр рече:
-Не повтаряй тези думи. Нито ми говори с добро, защото не знаеш какво е добро за мен.
-Какво се е случило?
-Представи си, че се събудиш една сутрин, а разбереш, че всички които говорят български са изчезнали. Останал си само ти. Не говориш чужди езици. Знаеш само родният. Представи си го, дори да си полиглот.
-Не съм.
-Тогава ще ти е по-лесно. Няма един българин по планетата. И нещо повече, чужденците, които по една или друга причина са научили български, също са изчезнали или измрели. Сам си. Остава ти да заговориш на който и да е било жив език. Оттук – нататък да научиш някой на своя или да го забравиш сам. По-вероятно ще се случи второто. Борбата просто ще е безсмислена, но ще ти даде ли сърце да не я водиш?
-Сигурно имаш такъв разказ, не съм го чел.
-Не. Нямам. Всяка сутрин се стараех да се събуждам с мисълта, че това се е случило. След минутки осъзнавах какво съкровище имам, колко съм щастлив, че не съм натоварен с тежката мисия, а мога да се наслаждавам на езика си. И да се споделям, така както иска сърцето ми. Не пишех, изливах се.
-Имал си успешни книги.
-Докато Тангра и приятели не ме оплетоха в мрежата си. Чуй ме, мисля, че говориш глупости. Не знаеш даже какво говориш. Не е толкова лесно Тангра да умре. Тангра е все пак едно езическо божество, върнало се да вземе своето. Да накаже някого и да докаже така, че го има.
-Имали сте конфликти.
-В началото приличаше на пълен нещастник. Бъркаше се в собствените си думи, нищо съществено не казваше. Гола агресия и поведение на лайпцигски герой, който сочи с пръст и обвинява. Подцених го или надцених себе си, надцених живота или мрежата. До един момент го владеех, надсмивах му се, дори исках да говори така, а после...После ми се изплъзна. Колкото и абсурдни да бяха обвиненията и клеветите с които ме засипа, намериха почва. Хората имат нужда от изчадието което ме описваше, в което се и превърнах. От мен истинският нямаше нужда.
-Глупости.
-Не и такава каквато от това нещо, което се получи. Знаеш ли, че с ушите ми се е случвало да чувам коментари по мой адрес, че съм правил жертвоприношения с животни, хранил съм се с екскременти, измъчвал съм малолетни партньорки, имал съм увлечения по некрофилия. Хора, които не са знаели, че съм присъствал на разговорите разпитваха уж невярващи други, вярно ли е това, което се пише по личните бележки. И това бяха приказки, просто хорски приказки на върха, а натиска върху мен и това да изчезна беше все по-силен.
-А ти?
-Не, не се предавах. Борих се, защото имаше смисъл, борих се. Защото се събуждах с мисълта, че съм последния се борих. Заспивах пред компютъра, защото се борих. Не се бръснех и не винаги се храних, защото се борих. Изгубих съпругата си, защото се борих. Не с живота, а онова, което виждах като живота си. Когато не пиша, не съм жив, облазен съм от демони, изпълнен съм с тях. Иска ми се да крещя, лошо е да ти отрежат езика. Когато е възбуден, когато му се танцува, когато е неспокойно животинче и иска да подскача, лекичко да хапе – всъщност да целува. Не мечтая за лаврови венци, но за този от тръни съм още по-малко достоен. Изгубих и работа, дори не разбрах, защото се борих. С мелници ли или истински духове? Борих се, защото нямаше смисъл да се боря. Спирах ли, виждах как потъвам. Виждах с очите си изнасилената истина. Приличаше на любима, беззащитна, която исках, а не можех да спася. И бях прикован с прангите на собственото си безсилие, на стената на глупостта, а на клепачите ми клечки. За да гледам какво вършат с нея. Исках да спра компютъра и да забравя всичко, но дори когато успявах, машината ми се струваше включена и виждах все това. Как изнасилват истината. Трябваше да се махна, трябваше. Сторих го. Не, не полудях, аз заспах. Заспах завинаги, за да се пробудя в своята печал. Огризките от живота, които съм заслужил. Оставете ме. Трудно ми беше, а понякога още ми се иска да пиша. Много ми костваше да спра.
-Нима успя.
-Виж...Без мен. Не пиша вече. Не бива. Сега искам да се събудя и да разбера, че съм последния човек, който говори български. Знаеш ли какво ще направя тогава?
-Какво?
-Ще изгоря езика си. Или ще се промуша. Не, по скоро...-започна да се тресе - ...по-скоро ще си отрежа вените, така че да кървят и ще легна между плъховете си. Те знаят, че ще погълнат отровата с кръвта ми, но тя прясна...Ще ги изкушава...Както словото ме изкушаваше...И аз...
Крещеше.
-Нека мрат като мен плъховете! – от устата му се стичаше пяна, като кучетата, а сега дори те не лаеха, а легнали тихо скимтяха. – Нека мрат плъховете, както мрях аз. Месеци, години. Когато вярвах, че красотата има силата, да спаси...А словото, като кръвта ми, която ще пият жадно плъховете ми, за да се отровят. В последната си оргия, която им е коствала жалкия живот, да се опият...
Блоговест се изправи. Трябваше да се маха. Нямаше какво да търси тук, нямаше какво да научи повече.
-Имах само душата си и думите си, а по-тежко престъпление от това, изглежда нямало, защото то ме осъди на безчестието...Изгубих...Какво правиш още тук! – крещеше. – Малко ли е това, което сторихте с мен. Не искам да съм жив, но не мога да изчезна. Все още дишам, но не преча на никого.
Толкова се бяха издули вените му, че Блоговест, очакваше да се пръсне и разпилее на парцали и слуз, като в третокласен филм на ужасите. Престъпваше присвит като хищник готвещ се за скок.
-Ти си много тъпо парче! И искаш да повярвам, че Тангра е мъртъв. Та аз създадох Тангра. И докато остана аз, ще го има и него. Тангра щеше да е едно склеротично старче, на който никой не обръща внимание и на което всички гледат със снизхождение, ако ме нямаше мен и битките му с мен. Които го направиха герой в жадната за кръвни зрелища, тълпа. Изчезвай!
-Добре. Искам да си тръгвам.
-Тръгвай си!
Кучетата лаеха. Щракнаха със зъби близко до дрехата на Блоговест.
От наплива на адреналин вървеше като пиян, залитайки по улицата. Но опасността не беше отминала. Не беше стигнал до края, когато се обърна и видя, че кучетата са свободни и бягат след него.
Скъсали ли бяха или това озлобено човече ги беше пуснало. Така и не разбра. Качи се в таксито, буквално секунди преди да се хвърлят на врата му. Успя да чуе изстрела и да види как едното със скимтене се преобърна и тупна близо до колата. Медиума беше застрелял единия от зверовете си.
Напълно лишен от самоконтрол. Пусна ги да го разкъсат, а после в напълно излишен опит да го спаси, от своята заповед, уби собствения си домашен любимец.
-Както е сторил с таланта си. – промърмори Блоговест.
-Моля? – попита таксиметровия шофьор.
-Нищо.
-На всякъде ли си толкова обичан? – сега го позна, беше момчето, което го откара пребит, малко след като го пуснаха от полицията.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Авг 25, 2010 4:28 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

11. Първата жрица на Тангра

Познаваше този ефект, за втори път го виждаше и не го впечатли толкова. И все пак беше очарователен. Буйна къдрава коса и котешки очи – стъклени и светли, въртяха се във вътрешността им бездушни планети, отразяваха една в друга учудващи и учудени действителности. Стройна и добре сложена, като изчислена. От глава до пети изрисувана от идеали. Не приличаше на истинска и би била божествена, ако го нямаше онзи израз, който я приземяваше, който от една страна я правеше по-близка, а от друга по-неразбираема. Изключеният от цялата й хармония, противоречащият й. Би бил дори отблъскващ, но тук представляваше една слаба опозиция на природното желание. Леката олигофрения. Жена на която по улиците подсвиркват, която впечатлява, обект е на завист от страна на чувстващи се ощетени от природната несправедливост, която дава все на другите, като нея: подобна външност, внушителна по своему жена, която цял живот щеше да остане недоразвито дете, което малко забелязват. Едно от любовните завоевания на убитият блогър – Тангра, едно от лицата и в двата списъка: в този на Сиамската котка и в този на Блоговест.
Той не изгуби много време за да уреди срещата. Писа й лична в която поиска скайпа й. Тя веднага му го прати. Набързо скалъпи един стих, компилирайки чужди строфи. После й каза, но тя държи на своето:
“Твой си е! За мен си е!”
Помисли си, че просто й харесва да се глези. Почти се увлече сам във флирта. Тя пък си призна, че е омъжена. После пък, че си обича виртуалните лудурии, но само виртуално. Попита го правил ли е групов секс. Призна й, че веднъж е снимал. Попита го, според него: интересно ли е? Отговори й: “нищо повече от интересно”, не каза точно което мисли. В случая нямаше мнение. “А защо снимал тогава?”.
Чистосърдечен беше: “Платиха ми! Съпругата на жребеца.”
“Но това е отвратително” – писа му.
“Отвратително е, а в “Нейшънъл Геотрафик” все пропускат да направят епизод за частния детектив, в онази си поредица за най-мръсните професии на света.”
“Прав си, всичко е за хората.” – понякога олигофрените са по-прозорливи от нормално развит разум –“А с мен плащат ли ти, че разговаряш?”
“Да.”
“Не е мъжът ми, нали?”
“Не”
“А кой?”, преди да е отговорил пристигна следващото й съобщение-“Не ми казвай. Все тая е, а ти си едно много дръзко копеле. И ми харесваш! Знаеш ли, много ме обиди преди малко, като си призна. Но като се позамисля: постави ме на мястото ми. Не ме питай защо! Трябва ли да се срещнем?”
“Ако желаеш...”
“Искам да ми видиш лицето, че да видиш какво си изпуснал.”
Като се срещнаха, а той й напомни фразата, тя избухна в смях.
-Ама страхотна съм, нали?
-Страхотна си. – съгласи се, а после се учуди как в думите й не пролича това, което беше изписано като израз по лицето й.
-Не съжалявам, че дойдох аз. Бях забравила какво е да пътуваш с влак. Чувствам се като графиня, която инкогнито се среща със своя любим. Малко съм пътувала...сама. От дете, много малко. А другото не е пътуване. Там си, при другите които те знаят. В малкият град, в малката махала. Където си точно на мястото си.
-А в интернет не е така.
-Да. В интернет е пътуването, което не мога да си позволявам. Инкогнито, което е усещане за любов. Където си своето непознато. Неразкрито. Същото което не забелязват.
-Тръпка е за теб.
-Към която постепенно претръпвам, трябва ми повече.
-Като това пътуване.
-Като него. Възбудено ми е от него, да знаеш. И можеш да се възползваш, като...
-Като?
-Аз бъркам фрази.
-Но в случая не сбърка.
-Добре, не сбърках.
-Като с кого?
-Наистина, май ти плащат.
-Аз знам като с кого. Като с Тангра.
-Наричаше ме: “Моя жрица!”. Приличаше на луд и мислих, че ще ме удуши, за да ме пренесе в своя жертва. Както в “Хан Аспарух” удушиха Пагане. Страх ме беше, исках да хвана обратния влак и да се върна, но нали бях избягала от себе си, а онази непознатата. Тя беше възбудена като сега. От самото пътуване, от чувството за инкогнито. Струваше ми се, че съм героиня за която чета. Усещах дълги бедрата си и криле гърдите си. Исках се цялата, в нечии прегръдки се исках. За да си докажа, че съм истинска. Следвах се с поглед. И бях по-откачена от него. И колкото ме беше страх, толкова възбудена бях. Отдадох му се като за последно, защото очаквах смъртта, а той...
Започна да се кикоти и със сълзи на очите продължи:
-Печална картинка. И като се почувства виновен, този овехтял тип, съвсем заприлича на малко сополиво момченце. Хвана ме жал и го прегърнах майчински да го теша, това изглежда му се хареса и този път се получи нещо.
-Беше ли груб?
-Не, не. Не се държа после много приятно, но не и грубо.
-А обвиняваше ли те?
-Защо да ме обвинява?
-Някои мъже го правят, когато не могат да се справят.
-Не, не, не...А и той се справи горе – долу, само, че от това пътуване, при мен нещата искаха повече и продължих сама.
-Наблюдаваше ли те?
-Напротив, опитваше се да се скрие, че забелязва. Ама ти задаваш едни въпроси, съвсем охладнях.
-Но ти се искаше да разкажеш?
Усмихна се объркано и странното й очарование се прояви с пълна сила.
-Да ти призная, май да. Тежало ми е.
-Писа ли в интернет за срещата ви.
-От клонинг.
-Тоест твой друг профил.
-Напълно анонимен. Повторно не го използвах. Нарекоха ме сто и единадесет пъти “курва”, пратиха ме десетина пъти на кладата и в пъкала, получих около четиридесет свалки на лични. Двама много верни приятели се скараха. Дори не споменах, че срещата ми е с Тангра. Остана си наша тайна.
-Личи в много твои отзиви, че сте се срещали на живо.
-Тъй ли? – учуди се.
-Как те свали?
-Както и ти почти успя. Имах си нужда от пътуването и възможност да го направя. Но после имаше нещо като връзка между нас. Доста емоционална, не се срещахме повторно, но в някои нощи съм го чувствала по-силно при себе си, отколкото в онези вечерни часове.
-Ревнуваше ли те?
-Не е показал, а и той няма причини. Не му бях единствената.
-А ти?
-Какво да ти кажа. Не знам. Аз не, че го искам, но не съм от трудните жени. Заслужавам да си живея така, Господ ме е опазил, понеже аз самата не мога. Добре, че са всички онези очи от които сега се крия, че те ме контролират. И да ревнувам нямам право, а и мразя когато са ме ревнували. А и Тангра би бил сам, ако си нямаше жриците. Аз си имам съпруг, имам си и страхотен любовник. Проблемът ми с него е, само, че не се крием. И не съм потайната. Не, нямаше да е честно да ревнувам Тангра.
-А в социалната мрежа, проявявали ли са ревност към теб или към него заради връзката ви?
-Дори не знаех до преди малко, че е забелязана от някой. Принципно я осъдиха в постинга за който стана въпрос, но в него не се казва, че сме ние.
-Пазиш ли кореспонденцията?
-Не! – отсече – Имам предвид, че я пазя, но тя си е наша и колкото и симпатичен да си, не мога да я споделя. Виж, аз нищо, нищо не скрих. И сетя ли се още ще се свържа с теб, но в бележките ни няма какво да откриеш. Повярвай ми, няма. Вярваш ми, нали. Няма.
-Вярвам ти.
-Не ми вярваш. – развълнувана се смаляваше, превръщаше се в детето каквото е. Него не владееше и нямаше общо с жената, която разкриваше преди малко. Тангра се е възползвал от тези моменти, когато недъга й е взимал превес, но тя едва ли го е осъзнавала. Каквото и да е, едва ли щеше да научи от нея повече. Поиска той да плати сметката, но тя не му разреши. После впи ръчичка в неговата и настоя да я разходи по магазините.
Дължеше й го, но само в началото беше досадно. Застиваше пред някоя играчка или пред някоя дреха, съзерцаваше я дълго, бъркаше чантата, после се отказваше. Такава особнячка беше, че в един момент му върна старото вдъхновение и му се прииска да й направи “Гола изповед” – знаеше, че не само няма да му откаже, а и подобно предложение ще й хареса. След унищожаването на останалите обаче, нещо в него се беше прекършило. Струваше му се невъзможно да започне от начало. Имаше неща, които не могат да се възстановят.
Дали и с Медиума не се е случило нещо подобно, за да спре и да се озлоби до такава степен.
“Що за болка, що за озлобение трябва да има човек, че да насъска срещу някого кучето си и когато е невъзможно да го спре сам да отнеме живота му – живота може би на единственото си близко същество. При това невинно!”
-Какво ти е? – попита го тя.
-Мисля за играчките от които се отказваш.
-Нали ти казвам, всяка е такава към която ще се привържа, а после ще трябва да крия, но понеже не мога да крия, преди да стигна в дома си, ще трябва да унищожа.
-Има опасни играчки.
-Жените сме опасни играчки. – засмя се.
-Преди теб го е казал Ницше.
-А в същият цитат, че мъжете обичате опасните играчки.
-Четеш Ницше?
-Невероятно ли ти се струва – захихика му се – Ще ти призная, две страници не успявам, но нали съм в интернет. В интернет всички четем всичко или поне създаваме такова впечатление. С няколко ключови фрази и вече можеш да създадеш впечатление, че познаваш нещо непознато.
-Май и жените си обичате опасните играчки.
-И игрички, но ако под опасна играчка имаш предвид мрежата, няма как да го отрека.
-Искам да те питам познаваш ли Медиума?
Тя избухна в смях. Рязко спря и помръкна.
-Не трябваше ли да питам?
Сълзи избиха по очите й. Опита се да се разсмее, а болка сви цялото й лице.
-Някой ден само ангела ще ми задава въпроси за него. Ще ти кажа нещо, аз не мисля като теб. Аз ще си остана дете. Аз...децата сме жестоки понякога. Със себеподобните. Със себеподобните, които се държат различно. То е просто игра, но някои не могат да я понесат. И мен в училище...Аз не бях хубавица. После като станах, още по-зле.
-Няма да питам.
-Пишех от шест различни профила, понякога се карах сама със себе си. С един го подкрепях, с пет го плюех. Това се харесваше на Тангра. И на останалите деца, които искахме този “психар” да изчезне. Не, наистина, де. Като се връзваше обаче ставаше забавно. Има хора, които се пречупват. Тангра ми пращаше постоянно целувки. Киселееше ми от тях, то слюнката си му беше кисела, но подобно внимание, при това духовно, към момиче, което е имал сексуално. Точно, че ме навря в тази интрига ме накара да го намразя.
-Пропусна да ми кажеш, че си го мразила.
-Имаш ли някаква представа как е Медиума?
-Не. – много щеше да й дойде истината.
-Защо попита за него?
-Просто ми се наби в очите, че цялата мрежа го мрази.
-Цялата мрежа! – тя се засмя – Четирима, петима бяхме. Успяхме да създадем обаче чувството. Изглеждаше ми твърде умен, че да се върже. Хайде да не говорим за него. Добре ли е?
-Нямам представа, но и причини да мисля, че е зле.
-Сигурно си има страхотна жена и деца. Семейни грижи и не му остава време за мрежа. Книгите му може да имат успех, знам ли. Може и да е превеждан на език, на който по-добре ще го разберат и да е в чужбина и да печели.
-Възможно е.
-Кажи ми, че е така.
-Най-вероятно.
-И аз си мисля, че е най-вероятно. На село умните минават за мунчовци. Ако селото ги съжали, цял живот ще живеят от съжаление. Но ако е жестоко с тях, може би ще ги боли, но ще си поемат пътя и някъде ще оценят това, което никога не биха открили. Не беше мястото му в мрежата. Хубаво направихме, колкото и зле да ми изглежда.
Търсеше си оправдание и се мъчеше да изкаже жена, които бяха невероятно тежки за умствените й способности и все пак успяваше.
-Добре е нали? – пак попита.
-Наистина не знам.
-Аз знам. Трябва да е добре. Кадърните хора успяват.
-Знаеш ли защо го мразеше Тангра?
-Той не го е мразил. Той си правеше купон. Понеже Медиума му откриваше възможност. Оттам идва. Мрежата е опасна играчка. Ще си купя това въртящо се кълбо. Ще го изхвърля малко преди влака да спре на гарата ми.
Не купи кълбото, но влака изпусна.
Не му даде сърце да я остави на хотел, а това, което смяташе, че неизбежно ще се случи, въпреки, че беше наясно със себе си, че ще съжалява, все пак се размина.
Жрицата още щом видя компютъра, седна пред него и сърфира до сутринта. В един момент, дявола му се опита да го изкуши, но като си помисли, че трябва да поспи и че ще има доста работа на следващият ден, реши че положението го устройва.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Авг 26, 2010 4:09 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

12. Втората жрица на Тангра

Поразителен стил, събираше остатъците красота, в една творба, превъзхождаща значително онази, когато е имало всичко женско и женствено по себе си, с поразителната сила на умението да бъдеш красота, дори когато губиш красотата си. Иначе беше значително над петдесет. Дама, истинска дама. Изискана дори в проявите си на цинизъм. Добре дозиран, умело трениран. Достигнал висотата, която рядко се среща днес: лекичък, закачлив, напълно лишен от пошлост. Уникален като подпис. Ръкописен подпис със завъртулките и естеството, а не електронен, изчислен според необходимостта на системата.
-Жалко, помислих, че си жигуло.
-Не ти е необходимо да си купуваш секс.
-Не говоря за необходимост, а за желание продиктувано от чиста любознателност. Е, и от нещичко друго, но то само за пикантерия.
-Мога да ти уредя.
-Значи се включва и сводничеството сред частно детективските услуги. – засмя се преди да й е отговорил и хвана в две ръце ръката му на масата – Не се сърди сладък, хумора ми си е такъв, а твоите очи наивни. Къде си тръгнал с такива да изследваш порочните нрави, живо изкушение са си, за дяволите сред които се вреш.
-А ти как така, защо си се нарекла Мойра?
-Просто тъй, автоматично. Първото което ми дойде под пръстите. Отказвам да гадая, какво би казал татко Фройд.
-А иначе коя от мойрите би предпочела да бъдеш?
-Как коя? – зададе въпроса за да спечели време.
-Клото, която, която плете нишките на съдбата, Лахезис която уловила ги превежда човек с тях или Атропос, която ги прерязва.
Засмя се хладно.
-Нахален си, но ти отива. Добре, ще ти кажа. В животът на един мъж има една богиня на съдбата, а аз не съм била такава в живота на мъж. Учудващо нали, на моята възраст да говоря като тийнейджърка и да вярвам в това, което и тийнейджърките вече не вярват, но наивницата отдавна не ми пречи. От време на време даже ме и забавлява. И не отказва да легне с току що срещнатия, когато аз реша. Поне в социалната мрежа мога да бъда тази единствена мойра, която пропуснах да бъда, понеже нямах време. Имах за какво да се боря, но успявах, по дяволите: успявах.
Погледна е, сигурно с хонорара който получи от администрацията на социалната мрежа не можеше да плати орнаментите по маникюра на кутрето й, а като останалите бижута и тоалета й, носиха само най-капризните му клиенти сред звездите, такива каквито отдавна не беше имал, но така ги беше комбинирала, че за разлика от тях не приличаше на претруфена коледна елха.
-Не е за вярване, че е имал нещо общо с жена като теб.
-Кое не му е за вярване? – усмихна се тъжно – Бих легнала и с теб, ако чуех или видех под маската ти, онзи тъжен мъж, който свири в пустинята и вая образа й. Кратък бал е живота, скоро ще сваля с дрънкулките си и ролята си, ще легна гола при Вечния си любовник, пред него всички мъже и всеки мъж е момченце, пробуждащо само майчини чувства. Мъничко време имаме, за кратката прищявка да му припишем на някого божеството, да го сътворим в божество и направим щастлив. Той беше клоунска маска и един стон по споделено. Търсеше си партньорка на карнавала, а привличаше само масовото внимание. Когато ме нарече жрица на Тангра, плаках, плаках за да не се пръсна от смях. Всичко беше старческо в него: стила му, миризмата на къщата му, цвета на очите му, вкуса му. По-млад с цели единадесет години от мен, ми приличаше на старец. С този лаф, автоматично се превърна в хлапе на седемнадесет. Посредствено самоуверено хлапе, като някои мои съученици от времето...Когато не си се бил родил. Имаше някакво привличане, да. Но по-скоро беше желанието да спра да чувам тази негова жална песен.
-Колко пъти се срещнахте?
-Броях ги: единадесет и половина. – засмя се. – Няколко седмици продължи. Не си правих илюзии, а и с него се състарявах. Добре, че сам реши да охладнее, иначе щеше да ме гризе съвестта.
-Писала ли си нещо за срещите ви.
-Чудех се къде да се скрия, когато описа една той. Добре, че го направи уж на разказ, но той е толкова слаб в художествените средства, че всеки се е досетил, че е имал среща с жена.
-Разбра ли се коя е?
-Явно да, щом имаме среща.
-Беше догадка.
-Каквато навярно много са направили. Ако искаш да знаеш дали някой ми е показал с нещо, че знае: не. Нямаше такъв.
-Познаваш ли Медиума?
-Едно жалко същество, ли? Този пък къде изчезна? Жив ли е?
-Да, жив е, жив е.
-Нямам добро мнение за него, но никога не сме били близки. Заподозрян ли е?
-Не търся убиеца на Тангра. Интересни са ми контактите му.
-И за това weblog.bg си пръскат парите. Сигурна съм, че поне двама от админите са отворили бутилка шампанско, когато са получили потвърждение за смъртта му. Световната икономическа криза не може да опъне толкова нерви, колкото един лентяй в мрежата, а ако трябва да назовем нещата с истинските им имена, Тангра си беше точно такъв. Не им е голяма скръб за него. Той си беше един досаден интернет трол.
-Четох, писал е интересни неща.
-Само не казвай, че си падаш по конспиративните теории.
-Нямах предвид тях.
-Пълна боза. Противоречеше си постоянно. Като, че ли сондираше, какъв ще е най-впечатляващ, само и само да се надсмее над чисто човешкия интерес който някой или някоя е проявила към него, а и всички знаем, че има поне още двадесет профила.
-Ще ме насочиш ли към тях?
-Аз знам само за два, нямаш проблем, ще ти ги дам. Даже...Виж, тук напече, кожата ми не понася слънцето както някога, иначе е пълна глупост, че състарявало, обичах го, много го обичах на времето. Не живея далеч и не се храня с млади детективи, колкото и сладки да са. Не помня профилите му, мога и да сбъркам, ако се опитам да ги вадя от паметта си, но видя ли ги на компа веднага ще се сетя. Идваш ли с мен у дома?
Усети предупредителния гъдел, но му се стори, че си въобразява. Рече си, че си въобразява и когато тя се опита да свали една “досадна фиба”. Не успя. Помоли го да й помогне. Притисна се в него. Струваше му се, че си въобразява и когато импулсивно, по тийнейджърски впи устни в неговите. Приличаше на фриволна фантазия. Все едно не се случваше и нямаше логика да се случи. Някак нелепо беше, трудно за мисълта да го допусне преди да се е случило и това беше малка част от причината да не е способен да мисли в този момент. В мигът в който се притисна в него, престана да я вижда. Виждаше дъхът й, толкова силен, желаещ, като стихия го изпълни. Дланите му се плъзнаха по дупето й. Все още тя имаше фигура на момиче.
Отлепиха се за миг. Играеше зад цветни петна пред очите му, мъглявия й образ. Стори му се, че вижда говорещо червило над призрачно усещане за жена:
-Извинявай...-рече му – Просто не издържах.
И преди да е разбрал думите му, отново се впи в него. Цялата. Като целувка с безкрайно разтворени устни, която го поглъщаше в свой свят.
После въпреки, че не пушеше го помоли за цигара. Дръпна два или три пъти, разкашля се и я загаси в чашата до себе си.
-Сега ме разбра, нали? – едва прошепна.
Кожата й приличаше узряла праскова, сякаш всеки момент щеше да се пръсне и потече от нея златиста фруктоза.
-Не съм била винаги такава акула, но чаках, изчаках се, понякога ми се иска и да се изчукам. При това никога не е имало мъж, който да е способен да ми устои. Никога не съм имала затруднения да имам всеки който си поискам, но затруднение с въпроси “струва ли си”, “бива ли”, “имам ли право”...Е, в тях изгубих единственото, което не мога да си върна, но с него платих малкото свобода която имам. Към онази животинка, обаче се привързах. Тангра имам предвид. Точно животинче. Зло, зъбато, неразумно кибер – животинче. Ако разбереш нещо...Моля те...Искам да бъда приятелка на жената, която го е направила...Какво говоря. Няма да се понесем, защото тя толкова ще прилича на мен, а аз толкова на нея, че си издерем очите, озверени от собственото си себеподобие. Не ставаше за любовник, но беше кученце за галене. Само, че вече болно и страдащо. Където и да се намира сега, ако има другаде е по-добре отколкото тук, а ако няма другаде: избавил се е от това което го болеше.
-Болен ли е бил?
-Зомби. Той беше мъртъв. Нямаше душа, а терзаещо се тяло. Искам, много искам да ме държиш в течение. В името на този следобед. Това беше летен дъжд. Откраднат от всички останали и всичко останало спомен. Ти ще се върнеш при младата си приятелка, ще се любете, ще си живеете. Ценете времето, не искам нищо от вашето. Но спомена, този спомен си е наш и само наш. А върху него имаме какво още да споделим. Всичко за това престъпление, защото то, по дяволите ни срещна...И моля те, когато имаш улики или дори подозрения, за онази невероятна жена, която го е извършила, помисли както е мислила тя, опитай се да я разбереш, първо ми кажи на мен, само на мен. Дори аз да съм същата тази жена. Тя му е дарила любов. Най-силната любов.
Тресеше се цялата. Изведнъж сексапилът й беше изчезнал и изглеждаше стара, много стара за възрастта си. Хлад струеше от нея.
-Жалко, че не съм твоята Мойра.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Авг 26, 2010 4:10 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

13. Третата жрица на Тангра

Пепелявата не беше пепелява, но и светла не беше. По-скоро безцветна. Лицето й имаше форма на огромно, деформирано гроздово зърно. Зъбките й криви, устните широки и тънки. Висока, много слаба и обаятелна, в кратките мигове когато не успееше да се удържи и се държеше естествено. Тогава говореше звънко, все едно се смееше или припяваше, но бързо пак се стягаше в контрола си. Изглеждаше притеснена, очите й шареха, сякаш внимаваха за дебнещи хищници.
-Още не мога да повярвам. Жалко, жалко за човека. – личеше, че е искрена толкова, колкото, че кафето й е блудкаво. –Странно ми изглежда, всичко ми изглежда много странно.
-Имал е много сигурна алармена система.
Тя кимна.
-И още нещо ме озадачава. Ударен е в гръб, изглежда неочаквано, а е направил опит да напише, че някой го е убил.
-Фата Моргана...Тя написа, че сигурно е било насочено срещу него оръжие...
-Ти си Фата Моргана, нали?
Момичето се сепна.
-Да. – отвърна – Откъде знаеш?
-От вчера, докато говорихме по скайп, ти се искаше да кажеш. Говорих с още две от жриците на Тангра. Никоя от тях не спомена нищо за алармените системи, не са знаели това, което най-вероятно знае само Фата Моргана...и ти. А и имаха различно отношение от това, което май само двете имате за него. Но нямаше да се досетя, никога. Мъчеше се да ми го кажеш.
-Той беше изключителен мъж. Имаше странностите си, но и аз си имам своите. Никой, никой не ме е наричал жрица на Тангра.
-Романтично.
-Повече е. За него бях жрица на Тангра. Толкова галантен, при това му идваше отвътре, не съм срещала. Почиташе тялото ми, като любов, а любовта за него беше единственото, за което заслужаваше да се живее. Никога не го е изричал, говореше друго, но с милувките си доказваше, с поведението си. Преди срещата ни бях пълен идиот.
-Пълнолетна ли беше?
-Все още не.
-Доста голяма разлика във възрастта.
-Не приличаш на селска клюкарка.
-Просто мисля на глас. Всеизвестен блогър, с доста и разнородни интимни партньорки, ти толкова млада.
-Не, не ме е прелъстил, ако се опитваш да биеш натам. Аз го поисках.
-Как стана?
-Дойде ми като спасение. Изглежда и на него. Ученическа работа, бях влюбена в един пъпчив душевно пубертет, иначе с чисто лице. И с големи мускули. Ах, какви рамене. Истински атлет. Сигурно и полов. Зъбите му по конец. Самочувствие за чудо и приказ. Косата му като течен шоколад. Къде и аз, покрай красавиците му. Минала съм наблизо им. Какви страдания, какво безсъние, а той ми обръща внимание, че й пикантно ми шепти. Чукнем ли си среща, обаче, няма го. После извинения, а нали той е върха, аз пълзя по козите пътеки към него, прощавам му. Истински пияна бях от влюбване. Детска му работа. Нищо особено. На последната среща, аз не отидох. Тръгнах, но стигнах до някъде. Лошо ми беше, чувствах, че пак ще остана сама и ще чакам глупаво, глупаво. А докато се приготвях усещах как в мен расте и набъбва жена. Истинска, дива и подготвена за любов. Толкова емоция хвърлих, че изведнъж се опомних без енергия. Всичко ми изглеждаше сиво. Погледът ми случайно попадна на онзи сектантски плакат. Обещаваха ми любов. Божествена. Изкусих се, дали да полудея, да забравя земята и да пея псалми за небесната любов, но отминах плаката. Онзи другият на следващият ъгъл ми изглеждаше от далече същия и се приближих за да го прочета. Само, че беше покана за премиера на книга. Нещо познато имаше в името. Зарових се в паметта си, не можех да се сетя. Не ми даваше мира. Не бях за среща. Ами, ако вземе хубавеца да дойде и да ме види такава скапана. Реших, аз веднъж да не отида. И краката ми ме отведоха право на премиерата, едва преди започването й, свързах името на автора с блога на Тангра. Това беше той! Странният блогър. Десет човека вътре, мирише на старост, погледа му право в мен. Харесах се, през очите му. Видях се такава красива, каквато исках да се докарам пред огледалото, през очите му. Почувствах увлечението му към мен и чрез неговото увлечение към мен се увлякох в него. Съвсем забравих за младия паун, издул разкошния си гръден кош. Имах истински мъж пред себе си. Мъж, който има усещане за жена, дори когато тя е още момиче. Било е спасение и за него. После ми говореше за вечерите след премиерите. За чувството на ограбено, когато си бил център на внимание, а изведнъж се пробудиш сам. И ръката сама търси сред телефоните приятели на които може да позвъни по всяко време на денонощието, независимо колко си надскочил лимита, а с годините подобни номера стават все по-малко и по-малко в указателя ти. Един самотен и красив в самотата си дух. В сумракът на стаята му приличаше на герой от стар филм. Сега имаше стил, въпреки особняшкото му поведение в интернет. Не говорих изобщо за мрежата, не му казах, че съм Фата Моргана. Все още не бях и Пепелявата.
-Защо Пепелявата?
-Малко преди да се срещнем се чувствах страдалката от дълбоката история, която е разкъсала ризата си и си е посипала главата с пепел. Пепелявата за разлика от пълната си противоположност Фата Моргана, се държеше малко глупаво, сантиментално, наричаше емоциите си чувства и се отнасяше с емоциите си като с чувства. Героиня от сапунена опера. Повърхностна и положителна, дори когато не биваше да се държи положително в положението си.
-А между двете, той.
Засмя се късо.
-Да, макар и не разбра, че аз съм Фата Моргана.
-Кой знаеше за връзката ви? Имам предвид за връзката между Пепелявата и Тангра.
-Навярно десетки. Доста открити бяхме.
-И сигурно те ревнуваха.
-Да знаеха коя съм, да ме убият. Много от ухажорите ми, като се почувстваха пренебрегнати тъй злобно ми се нахвърлиха, че трябваше да пускам Фата Моргана да се разправя с тях.
-А тя от своя страна, повлече и седемте w – та.
-Той пък хилядите си профили. Голям купон, накрая всички забравиха, че в началото някой се е опитвал да извади от равновесие блогърката Пепелявата, а тя ни лук яла, ни лук мирисала, се върна си миролюбивата си усмивка и думичките колко обичала всички.
-А докато траеха войните, в интимен план?
-Тангра си остана тъжният мъж. Постъпи джентълменски и самоубийствено. Не приех тогава логиката му, но му се доверих. Той грешен, болен, обречен. Аз млада, тогава и перспективна. Реши, че е застанал като бариера между мен и настоящето ми.
-Защо ли ми звучи толкова познато. – горчиво се усмихна Блоговест.
-Дори когато сте всеотдайни и искате да направите жертва, мъжете сте егоистични. Той, навярно и ти. Прекланяте се пред божеството на разумното обяснение, а в чувствата винаги има двама...Пак оставям да говори Пепелявата.
-А после?
-Омъжих се. Малко време имам и един постоянно дебнещ ме Цербер. Навярно талибан не мрази толкова Буш, колкото аз съпруга си, но съм там където ми е мястото. Фата Моргана, на своето. Когато твърде ми натежи и искам да я освободя от себе си.
Тъжно стана лицето й, а това я направи малко по-красива.
-Познаваш ли лично седемте w – та.
-Че защо ми е? А май и него никой не го познава. Дали се познава сам измежду всичките си профили. Малко е съмнително. “Регистрирай се. Избери си прякор. Измисли себе си. Сега можеш да използваш мрежата, но внимавай да не се изгубиш, че току виж, си се открил. И не забравяй себе си, че е много възможно да откриеш истината за себе си. “ Фата Моргана избухна в смях. Седемте W – та е класическата измислица на човек, който има време да скучае. Интересна е измислицата, човека ще е скучен. Приятел съм с измислицата, а от мъжа, ако изобщо това е мъж, най-вероятно ще бъда разочарована.
-А Медиума?
Тук Фата Моргана прихна и единственото, което успя да каже през смях беше: “за всички идиоти в мрежата ли ще ме разпитваш, не ги познавам”.
Блоговест направи жест пред устата си, все едно я заключва. Пепелявата се засмя. Той си поръча една малка. Тя още едно кафе, колкото да не й харесва. Решиха, че е задушно и се преместиха навън. Попита го сблъсквал ли се е с истински престъпници. Той спомена за комшията си от първи етаж и основното му престъпление: фалшивото пеене в банята. Тя, тъжно каза, че това наистина е смешно. Иначе и тя пеела фалшиво, но поне подбирала жертвите си. Каза, че обича фикусите, а той, че не разбира от домашна зеленина. Увери го, че изсмуквали лошата енергия, но отбеляза, че й трябват далеч повече за да се спаси от лошотията на мъжа й. Почти в този момент дебеличкият мустакат тип се появи. Разкрещя й се, че е курва и я попита: “този ли е новия и тъпкач”. На него нищо, но нея зашлеви през врата. Тогава Блоговест се изправи, всички погледи бяха вперени в тях, при второто замахване хвана ръката му. Разбеснелият се съпруг се завъртя и стовари юмрука си в лицето на Блоговест. Замахна да го удари втори път, но твърде широко. Блоговест мина под ръката му и с пръв удар го улучи малко вляво от брадичката. Мустакатият беше стъписан и с втори по-точен удар Блоговест го повали върху една от масите, която се пръсна на парчета. С периферията на зрението си видя как Фата Моргана, заприличала на чудовище, хвана бутилка от съседната маса и с крясък: “Остави мъжа ми!”, удари Блоговест в тила.
Стори му се, че е в епицентъра на ядрена експлозия. Пламна съзнанието му, а после всичко изчезна.
Опомни се в болницата. За кратко, болеше го ужасно при всяко движение. Болеше го да мисли. И отново заспа. Присъни му се, че бутилката се превръща в масивен, старинен телефон, а удара го запраща далеч по-дълбоко. След часове дойде на себе си и се чувстваше сравнително добре. Чака дълго лекаря, подписа се под документ, че сам настоява да бъда изписан. Обеща на лекаря да си направи прегледите, които му препоръчваше:
-Няколко дни не излизай, не чети, не пий, не прекалявай с телевизията и избягвай светлина. Получил си комоцио, но има и друго. Целият си в травми, нанасяни периодично. – лекарят беше видимо притеснен – Не знам какъв живот водиш и мисля, че това, което се случва с теб е и проблем на други компетенции. Що се отнася до моята: ти трябва да си направиш пълни изследвания, защото има някои неща в тези, които не изглеждат добре. Възможно е, разбира се, резултатите да са част от пораженията от последната травма. И да няма причини за тревоги, но погрижи се за себе си. Уверявам те, налага се!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 28, 2010 2:34 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

14. Марихуана

Този път лекуващият психиатър не се опита да каже нищо успокоително за майка му, а Блоговест не беше заради нея тук. За състоянието на най-скъпото си, Блоговест научи повече от една нейна болна приятелка, някога нелоша поетеса, отколкото от всички иначе добри специалисти, които се грижиха за нея, през последните близо петнадесет години.
-Майка ти е емигрант. – каза онова съсухрено, приличащо на остаряла птица създание – Оставила ни е апартамент, като си е взела ключа. Тропаме на вратата, чуваме мишлета и вятър прокраднал се през пролуките, а тя е някъде в по-доброто за нея.
Лекарят му обясни, че свиждане няма да й дойде добре, но Блоговест искаше да види Тропчо. Тропчо за щастие беше в по-добро състояние, но отново тук. Незабравимо хлапе, което и щеше да си остане хлапе, макар отдавна да беше възрастен мъж. Страдащ от параноидна шизофрения, осакатен от еднократна употреба на марихуана.
Сестрата се върна след малко в кабинета и обясни, че Тропчо ще спи поне още два часа, заради лепонекса. Блоговест помоли да го види тогава, нямаше никакъв проблем.
До тогава трябваше да намери сенчесто кафе, без много шум и възможно по-малко пушек. Отново му се маеше свят и болка пулсираше в лявата плешка и дясното слепоочие. Подкосяваха му се краката и мислите му се пилееха. Пред очите му още играеше прошарената коса и измъченото лице на майката на Тропчо, такава каквато я видя, тук в психиатрията, на свиждане на сина си, преди години. После като печат с плясък се стоварваше върху същото това лице, снимката от аватара на Киберданна. Нямаше ги бръчките, косата беше придобила обем, блестеше в черен като естествен свят. Устните бяха плътни, някаква ирония извиваше края им в полуусмивка. Страст и бяс, на искрици танцуваха в предизвикателния й поглед. Игрива нимфа лееше очарование. Двете жени изглежда нямаха нищо общо, а бяха една и съща. При това в профила в weblog.bg, майката на Тропчо, не беше сложила младежка снимка. Актуална беше, това фотографа можеше веднага да прецени, според техническите характеристики на снимката. Любителска, правена с дигитален апарат, с добри възможности, навярно дванадесет мега пиксела, които са компенсирали слабия опит на снимащия. За последен път видя тази жена на живо преди три години, на снимката правена след това, изглеждаше поне с петнадесет по-млада, при това красотата й имаше такъв характер, какъвто тази на страдащата майка никога не е проявявала. Като, че ли беше претопена и създадена отново. В друг подобен образ, за да се спаси от дълговете на предишния.
Много пъти беше разглеждал профила й, без да направи връзка между двете. Нещо познато го привличаше и го караше да се пита откъде познава греховно – дръзката момичешки фриволна, а с опит на възрастна жена, любителка на фантастика и разкрепостени интимности. Обясняваше си, чувството, че я познава с приликата в поведението й със Сиамската котка.
Когато се върна от “спешно” у дома си, навън печеше, а му се струваше, че гърми и вали. Дори не спусна завесите, а от слънцето му прилошаваше. Спа непробудно няколко часа. Събуди го стационарният телефон, но стана твърде късно за да говори. Мъчеше го жажда, но каквото изпиеше, отново повръщаше. На следващият и по-следващия ден, не мръдна от дома си. Прилошаваше му от стоене пред компютъра, знаеше, че не бива в това състояние да го прави, но когато излезеше от профил му ставаше още по-зле и нещо го дърпаше към социалната мрежа. Искаше му се да пусне постинг по темата: “Що за човек ще насъска злото си куче, а после сам ще го застреля?”, за да се освободи от тягостното чувство и за да проследи реакциите. Имаше подозрения, че Медиума продължава да сърфира. С постингът нищо не се получи. Не можеше две изречение да свърже, без да го заболи главата толкова, че да не може да вижда на педя пред себе си и пак да му се присъни образа на Фата Моргана, която стоварва телефон в тила му. Сега обаче, вместо да изпадне в безсъзнание след удара се връщаше, което беше по-мъчително. Искаше и трябваше да се отлепи от компютъра. Не успяваше, чувстваше се близко до нещо което му се струваше важно и всеки момент щеше да избие на повърхността на съзнанието му.
-А трябваше да отида на прегледи...
Гласът му прозвуча, като от друго измерение. Кликаше върху профилите почти хаотично, когато попадна на онзи материал на Бегесевер, в който Тангра се държеше определено налудничаво, а Киберданна му прегласяше. В някои от отзивите си, твърде пикантно фамилиарничеха един с друг.
Бегесевер беше профил на седмичник, занимаващ се предимно с журналистически разследвания: малко познати криминални случаи, лични драми, частни случаи и тук – там по някоя пикантерия, към която списващите във вестника, проявяваха явна ирония.
В блогът си в социалната мрежа, публикуваха архивни материали, а този позоваващ се на световни и национални статистика, засягаше връзката между употреба на марихуана и шизофренични заболявания. Нещо за което много не се говореше, но за което мнозина жертви вече знаеха. Като истинската, която се криеше зад профила на Киберданна и сега Блоговест я позна, колкото и невероятна да беше връзката между двете и колкото и странна позиция за трагедията си, да имаше в материала.
Тангра изглеждаше в стихията си. Обвиняваше седмичника във всички световни престъпления, нарече ги маша на евреите, пуснали материала, защото сами се занимават с наркотрафик и тровят децата с наркотици. Пишеше, че единственият начин да се справи родината ни с наркомафията е да се легализира тази толкова полезна билка марихуаната. Увлечен написа, че сам е разпространявал на доброволни начала, заради идеята, тази естествена дарба на планетата, имунната й защита срещу пълното промиване на мозъците на чадата й, от железните войни на сатаната черпещи ресурсите й. Няколко анонимни наркоманчета веднага го подкрепиха. Търсещ си препирня мъж, пишейки разсъждаваше, колко по-опасен е алкохола, а Киберданна директно, заедно с Тангра се нахвърли върху писалите по поръчка на наркотрафикантите, статия. Тангра, констатира, колко малко са хората, като нея, запазили чисто съзнанието си, от еврейските внушения. Пишеха един след друг, колко интелигентни хора познавали, които цял живот употребявали в умерени количества марихуана. Накрая само дето не извадиха плакати, но не пропуснаха случай да упрекнат конформизма и еснафството на населението, отдадено на сладостната наркоза на телевизията, вегетиращо в панелката си, затъпяло от ограниченията на бита си. Пращаха си усмивки и пак като две кучета се нахвърляха на блога на седмичника.
Четеше я зяпнал, на няколко пъти се засмя. Сякаш с четка изтри опрашена повърхност и под нея се откри спомена. Когато Киберданна още не е била Киберданна. Двамата чакаха часа за свиждане. Той за да види майка си, тя за да види сина си. Много неща си наговориха. След като часовете изтекоха заедно си тръгнаха. Пиха кафе, пак си говориха. Прегърна я веднъж, но то беше за да я утеши. Цял ден беше държала сълзите си, вече не успя. Затресе се, по-скоро да се скрие, че плачи, зарови глава в гърдите му. На четиридесет и две, тогава изглеждаше на шестдесет.
-Ако знам, кой е бил онзи, ще го убия!
Тропчо е живеел нормално, очаквал е влизането в университета, когато се случило. Говорил налудничаво, спрял да се прибира. После пиел, големи количества алкохол, за да спре гласовете.
-Не ги спираше, тогава ги пущаше да говорят през устата му. Ужасно беше.
Не е криел, че е пушил марихуана. Описваше, че напуснал тялото си, че се виждал от високо, че искал да се върне, а летял нагоре, към космоса. Дни виждал от страни всичките си преживявания и го изпълвал ужас, че ще се нахвърли на себе си. От тогава, нещата надолу. Напуснал фирмата, не можел да се справя със служебните си задължения. За учене и дума не може да става. Понякога с часове стоял и гледал в стената. Рисувал налудничави шаржове, пишел още по-налудничави, според него шедьоври в поезията, после ги късал и се смеел на себе си. Общувал най-вече с душевно болни, разпродал много от имуществото им, почти без пари. Не е било за да си достави наркотици, след преживяването с марихуаната, не смеел да доближи, като се изключат медикаментите: диезипам, ксанакс, паркезан, които пиел без система, без лекарско предписание, всичко което изписвали на болните му приятели. До моментът, когато склонил да си направи прегледите и била констатирана шизофренията му.
-Сигурна съм, че никога нямаше да я прояви. Имал я е, с такива неща човек се ражда, но живееше нормално. Малко по-тихо, по-домашно, без много приятели. Държеше се наивно, но не и налудничаво. Харесваше това, което ще учи. Онзи ще го убия.
Просто думи на една страдаща майка. Ако всички можеха да убиват, тези които са ги направили нещастни, от света нямаше да остане много, ако изобщо имаше свят.
На няколко пъти още се срещнаха по свиждания. После Блоговест идваше по-рядко, разбра от Тропчо, че и майка му идвала по-рядко.
Сега, а това беше без съмнение тя, я виждаше в ново лице. Самата тя е била толкова уверена в промяната си, че не се бе побояла да извърши явната непредпазливост и да сложи снимката си като аватар.
Блоговест прецени, че щом неговото око, свикнало до там със снимките и женските черти трудно е разпознало своята приятелка, наистина рискът от разпознаване беше нищожен.
“Що за сила, за да се превърне една сломена жена в богиня на мъстта! Няма да спра да се удивявам на природата на майката!”
След няколко опита се свърза с редакцията на вестника. Говори със съсобственичката му, тя беше лъчезарна и отзивчива жена. Интересуваше го, трили ли са отзиви под тази статия. Малко беше вероятно да си спомня, а тя дори не си спомняше, кой от екипа им е бил по това време дежурен в блога.
-В блогът ви не влиза един човек, така ли?
-Цялата редакция има достъп и го ползва.
-Невероятно! – възкликна Блоговест, беше свикнал да гледа на блоговете като на нещо лично. И го каза.
-Просто си имаме доверие. А общият профил е най-малкото с което си го гласуваме. Налага се.
-Тонът под тази публикация беше доста агресивен...
-Нормално. – не го изчака да завърши, журналистката. – Под повечето е така. Мила, родна картинка.
-Да, мила родна картинка.
Явно нямаше какво повече да научи от тях. Искаше да се срещне с Киберданна, но не знаеше къде живее, но и без друго искаше да види Тропчо и трябваше да се види с майка си.
Изчака вместо два, три часа и не се излъга. Тропчо още дремеше и току – що се беше събудил. За три години се беше състарил поне с десет и сега изглеждаше по-възрастен от майка си. Напълнял неимоверно, изглежда от медикаментите, във вехтите дрехи, брадясал, със сплъстена коса и с окапали зъби. Беше много отнесен, но от срещата изглежда оживен и весел. Блоговест го изведе в кафето на диспансера. Навън не ги пуснаха, а тук кафето беше рядко и имаше вкус на перилен препарат, за сметка на това беше двойно по-скъпо от това в нормално заведение.
-Мародери. – промърмори Блоговест, а Тропчо се закиска, откривайки единият си оцелял резец. – Поне вафличките са на нормални цени, но за цигари ще изляза пак да ти купя, ще ти ги подам после през решетката.
Момчето грейна.
-Идва ли майка ти?
-Миналата седмица на два пъти.
-Как е тя.
-Гадже и половина. Сваляй я. Няма да изгубиш, а тя май си и пада по теб. След две седмици ме изписват и здраво ще купонясаме. И да ти се похваля, пенсията ми става сто двадесет и пет. Ще ми отпуснат и енергийни и карта за пътуване. Черпя аз.
-Здраво си забогатял. – усмихна се със завист към простодушието му Блоговест.- Видях я онзи ден, но от доста далече. Викнах й, но изглежда не ме чу. Искам наистина да я видя.
-Не знаеше ли къде живеем?
Блоговест поклати глава. Тропчо му поиска листче и надраска с разкривен почерк адреса си. Последните букви едва изписа. Дори това му беше изтощително.
-Прибирай го в джоба и го пази като дупето си.
-А ти пази своето.
-Поне тук е в безопасност.
-Няма ли буйстващи?
-Сега е спокойно. Разбрах, че е намален порциона за лекарствата и най-лудите са навън.
Блоговест беше прочел в пресата тревожни неща по въпроса. Отвърна с гримаса, а момчето постави ръка на рамото му.
-Ти си готин тип, а аз съм Тропче. Нали съм ти разказал какво е да си Тропче.
Не беше.
-Тропче е същество, което се ражда утрин с росата. Толкова ефирно е, че би се разпръснало и за да съществува изпълва човешките гърди. Живее в тях, толкова бързо, толкова екзалтирано щастливо, че до обяд е изживяло пълноценно половин човешки живот, а вечерта остаряло ги е напуснало. Завинаги. Но е оставило в тях спомена за себе си. Човекът – приемник, от този свой единствен ден има впечатление за остатъка на живота си.
Блоговест замислено се усмихна.
-Крий си вафличките и цигарите. Не са за откачалките, а за теб. И наглеждай майка ми.
-А ти ще се срещнеш с моята, нали?
-Обещавам.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница 1, 2, 3  Следваща Страница 1 от 3

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Убийство в социалната мрежа
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com