Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Убийство в социалната мрежа

Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща
 Убийство в социалната мрежа « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 28, 2010 2:36 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

15. Отмъщение

Чакаше около три часа на една сенчеста пейка в близост до блока й. Когато болките в слепоочията му ставаха много силни, заспиваше за минути, отваряше очи ободрен. Стъмни се, а в дома й светеше. После лампата загасна, а когато тя излезе навън, трудно би я познал, ако не знаеше вече коя е. Фината, добре сложена фигура нямаше нищо общо с пухкавата, а тогава и подпухнала жена, която познаваше. Беше в черен клин, на високи токчета. Тиктакаше с тях, като бутиков часовник със скъп механизъм, който подлудява истинските ценители, любители на високото качество. Късата й ефирна рокличка, при всяка стъпка се разтваряше и трептеше като криле на пеперуда. Беше хванала черната си коса на опашка, а тъмното й яке я правеше да прилича на тийнейджърка. Пресрещна я и й рече:
-Познаваме ли се?
-Не мисля. – отвърна му хладно.
-Погледни ме внимателно.
-Припознали сте се.
-Сигурно ще разпознаеш почерка на сина си...
-Благо...виж...-намръщи се и не успя да продължи, обърка се – Имам работа, бързам.
Хвана я за лакътя.
-Ще трябва да ми отделиш малко време, Киберданна.
Тя въздъхна и се отказа да спори.
-У нас или у вас?
-Живея далечко.
-Ти се скъса да ми звъниш днес, нали?
-Не отваряш.
Тя се подсмихна, като че ли й олекна като разбра кой я беше търсил. Направи опит да кокетничи, но не беше във форма и в следващия час отново откри жената, която познаваше. Значително по-хубава външно, но толкова сломено, не се различаваше много.
От начало категорично отричаше, че има нещо общо с Тангра, забавлявала се е в онези постинги. Уж, искала да види до къде стига човешката глупост и искала да си избие мислите, че с нещо може да се промени света и да си докаже, че всичко в интернет е върховно несериозно.
Като видя изписаното недоверие, обърна другата страна. Че трябва да я разбере, като приятел, като човек, който също има близък в психиатричен диспансер. Спря дотук, а после даде пълни самопризнания.
-Погледни книжките му – посочи рафта със заглавия от научната – фантастика – Един красив живот, богат свят подреден на по-малко от два линейни метра. В тях живееше, едно съзерцателно дете...
Очите й се просълзиха.
-Не е бягал от света, все още не е, творял го е. Светът в себе си. Онова богатство и колорит, което тогава не съм разбирала. Честно, плашил ме е със затвореност. Родителите все намираме за какво да се притесняваме. Днес повечето майки, че децата им не четат, а има някои като мен, които се притесняват, че децата им твърде много четат. Книгите са като ковчега на онази душа, която я няма вече у дома. Напусна ме почти толкова неочаквано, колкото и тази на баща му. Исках да ги изхвърля, но ми стана жал. Все едно щях да извърша убийство, а те хващаха прах. И започнах да ги чета, увлякоха ме. Частиците от живата му душица ме изпълваха, развиваха се в мен. Започнатото от него, това което твореше в себе си, продължаваше в мен. Не всичко беше мъртво. Връщах се назад във времето и започнах да разбирам сина си. Този, който беше някога и с който никога нямаше да се срещна. Киберданна! – избухна в смях – Жената от следващо поколение, мадам Утопия, измислицата за идеал. Аз като героинята от фантазиите на сина ми. В началото влязох в мрежата за да търся жени със същия проблем като моя. Майки на пораснали деца със сериозни психически заболявания, а после пуснах Киберданна, без да си и представям докъде ще стигне...Първо пуснах рецензии за книжките, почти всички които прочетох за двете години, непретенциозни, такива каквито би ги написало детето ми, на възрастта когато ги четеше. После се увлякох, измислях се като Киберданна. Не, по-скоро социалната мрежа и беше дала средата в която тя се развиваше. Нямах, нямах представа до къде ще стигне...И, че е издирвала убиеца, защото нека си признаем, този човек е убиец. Убиец на души...Тя знаеше как да действа, тя е героиня от фантастични трилъри. Носи очарованието на юношеската измислица, тя знае как да говори, как да достига целите си. Неусетно започна да избира червилата и храните ми, изправи стойката ми и ме научи да се събуждам с усмивка. Като внедрен шпионин от бъдещето, тя знаеше какво трябва да свърши в настоящето, без да ми е открила всичко, без да ми е открила всичко. Жена, която в името на неясната кауза се държи прелъстително. Която подчинила тялото на мисията си, може да открадне с морално оправдание, някое не толкова приемливо за моралистите, желано преживяване. Изпълни ме с енергията си, чувствах се свръхестествена. И бях, и бях, а когато го срещнах, последните тайни за мен от мисията ми, се разкриха. Нататък знаеш.
-Стана му любовница.
-Свалих го. Не е същото. Но той изгони всичките си любовници, като си мислеше, че идеята е негова. Нещастникът споделяше, че аз съм истинската му, тази която ще промени живота му, която ще го осмисли. Исках, исках да вярва и да се надява, да чувства сладостта като при изначалното въздействие на марихуаната, което е чувствал сина ми. Да живее в тази сладост, да се побърква в тази сладост, докато реша кога и как...Виж, аз ще отида в полицията и ще дам пълни самопризнания. Искам да го сторя, сама.
-Помисли. Не ми беше работата да разкривам убиеца на Тангра.
-Но щом ти стигна до мен, ще стигнат и другите. Които им е работа. Не отива нито на Киберданна, нито на мен. Изпълних мисията си, останалото са подробности, след края на филма. Дотук беше героинята, оттук – нататък е актрисата, която дължи някой друг автограф, върху показанията си, за най-верните фенове.
-Как се случи?
-Ами случи се. Пистолетът ми е в комина на един ТЕЦ, мога да ти покажа ТЕЦ-а и комина, но не ми карай да се ровя за пистолета. Прочетох му обвинителната реч и присъдата. Казах му, че има право да пледира за по-лека. Исках само да се моли, да падне на колене, да ми целува краката, а аз да държа насочено дулото, докато видя искреното покаяние. Ако трябва с часове. Пред лицето на смъртта, исках да си види като на кинолента целия живот. Да си направи равносметка и да разбере какво е сторил на тази жена, която се кълнеше, че обича. За което не лъжеше. Вместо това обаче, той се опита да напише постинг. С учудващо хладнокръвие влезе в социалната мрежа, после в профила си. Аз му говорих, а той само сумтеше и промърморваше: “само така, само така”. Доказа его-то си, че е над страховете си, че пише дори пред смъртоносна заплаха, това което трябва да пише. Приличаше на хипнотизиран. На екзалтиран войник пред края на своята мисия, която изпълнява с цената на живота си. Над всичко човешко, героя на своята кауза. Не ме разбираше, а се уверяваше в правотата си. Трябва да кажа, че надделя психически, отпуснах безсилна оръжието, а когато телефона иззвъня. Реагирах първично, от яд го стоварих в дървената му глава. Не съм очаквала, дори, че удара ще е смъртоносен. Исках по-скоро да го събудя от състоянието в което се намираше, за да ме разбере. Чуй ме, аз ще дам самопризнания.
-Помисли си, може би, не бива.
-А ти?
-Зле ми е, ще се прибера в къщи и ще поспя.
Наистина му беше зле. Не можеше да различи реалност от сън. Повръщаше му се и главата го болеше, все едно режеха черепа му с бензинова резачка. Не знаеше как да постъпи. Искаше просто да се прибере и да поспи.
Дори не си спомняше как се е добрал до дома си. Едва стигна до леглото, без да има сили дори да си свали обувките.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 28, 2010 2:36 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

16. Отчаяни

Събуди се след час, в ясно съзнание, а при първите му мисли го обля хладна вълна. Минутка – две гледаше в тавана. Опитваше се да овладее чувството, което го изпълваше, да запази спокойствие, но тревогата се изостряше. Изправи се бързо, почти скочи. Светна нощната лампа, забърка в джобовете си. Търсеше листче, изсипа сума ти ненужни. Рецепти за лекарства, билети за градския транспорт, кой знае откъде взели се, стари разписки за ток и вода.
“Защо пък пазя тези боклуци.”
Забеляза, че ръцете му треперят. Въртеше се натрапчивата мисъл да пусне компютъра. Забърка в калъфчето за документите, изхвърли на пода кредитни карти, десетина визитки, разлисти сгънато на четири листче от бележник, имаше адрес, но не беше нейният.
-Дана, Дана, не прави нищо, чакай ме...
Беше ли записал телефона в паметта й. Май изобщо не стана дума, не си спомняше.
-Моля те, не прави никакви глупости, моля те.
Как успя да я остави, как. Прилоша му, не беше добре. В това състояние не трябваше да предприема нищо. Както винаги припрян, както винаги и най-вече когато грешеше. Когато грешеше и най-вече когато грешките му бяха с тежки последствия. С тежки, а дори някои фатални. Фатални като това, което сега му се струваше твърде вероятно. То беше изписано по лицето й. Тя се вълнуваше до един момент, всички емоции изписа, после изглеждаше спокойна, много спокойна. Решена и сигурна. Като, че ли дълбоко в себе си, много дълбоко е чакала действията да се развият и по този начин, подсъзнателно се беше подготвяла и може би, дори нетърпеливо желала да се стигне дотам, защото това беше ясния край, може би покоя. Израз на камикадзе у жена, която някога е била обикновена. Налудничава асиметрия, изкривяваше спокойния израз, в нещо което изказваше повече от допустимото.
-Дана! Просто ме чакай...
Едва намери сред разхвърляните си вещи телефона. Отвори указателя. Беше я записал. Не помнеше дори кога. Натисна бутона. Даваше свободно. Изчака докато връзката автоматично се разпадна и операторския глас съобщи, че в момента не може да бъде осъществена. Пак затърси из разхвърляните листове адреса й. Спря се за миг, размисли над други варианти. Можеше ли да я открие, помнеше добре квартала. Отличаваше ли се с нещо блока й. Паркът, паркът. Покрай него имаше поне три идентични жилищни сгради. Изплува пред очите му изражението. От времето преди да бъде кибер, а онази умора под прошарена коса. Три четвърти от съзнанието й, сякаш беше просмукано от цигарата, димяща в отпуснатата й на масата до кафето, ръка. Минути забрава, преди живота да я вземе в болката си. Лицето на измъчената майка, която се бореше с обстоятелствата. С нещо по-красива и от екшън – героинята в която се беше превърнала. Нямаше да си го прости.
Набързо се облече. Излезе с чувството, че е забравил нещо в дома си. Опипа джобовете си, документите бяха вътре. Телефона също. Струваше му се, че слиза бавно по стълбите, струваше му се, че таксиметровата пиаца е на километри. Пред носа му тръгна единственото такси. Струваше му се, че чака следващото с часове, а то дойде след минути. Каза доста неопределено онази част на квартала в която трябваше да се намира блока й. Струваше му се, че таксиметровия шофьор кара бавно. Опита се да си подреди картинката различно и тя да не изглежда толкова страшна. За пръв път от години му се случваше, но губеше самообладание. Отново вървеше в алеята към психодиспансера с нея, със сина й, пуснат за кратко. Момчето беше развеселено, говореше симпатични глупости, само съзнаваше, че говори симпатични глупости и продължаваше, а тримата се смееха. Имаше горчиви нотки в нейния смях. После когато то и махна иззад решетките, ръката и бързо мина под очите й. Той познаваше този жест: “нещо ми влезе в окото”. Жест на жени, които никога не откриват сълзите си.
Таксито спря на поръчаното място. Идентичните блокове не бяха три, както беше решил у дома си. Бяха пет. Тръгна из парка, за да намери пейката от която наблюдаваше апартамента й, за да прецени кой е. Сега всичко изглеждаше различно.
“Каквото и да е сторила, закъснял съм!”
Не посмя да го нарече с истинското му име. Знаеше добре, какво би могла да е сторила. Знаеше добре. Покрай паркът премина патрулираща полицейска кола.
Залута се из алеите. Стигна до крайна пейка, която изглеждаше като онази на която беше стоял. Имаше ли я отляво тази бензиностанция? Май не, щеше да му направи впечатление. Отново извади телефона, позвъни и изчака до операторския глас. Тръгна по произволна алея. Струваше му се, че отново е в мрежата. Без ориентир, воден от неясен глас, всичко изглежда еднакво погрешно, а истината е някъде наблизо. В краят на алеята имаше друга подобна пейка, на онази. Толкова вероятно беше да е стоял на тази страна, колкото и на другата.
Нямаше какво друго да стори. Тръгна към блока. Издебна моментът точно когато окъснял пияница отключи вратата на партера.
“Дано да е този блока, че повторен шанс няма да имам.”
Изкачи вземайки по четири – пет стъпала наведнъж до четвъртия етаж, поне помнеше, че Дана живееше на четвърти етаж. Вратата беше празна, нямаше табела. Настойчиво зазвъня. Не се чуваше нищо. Започна да бие вратата с юмруци и да я блъска с цяло тяло.
-Махайте се, ще извикам полиция! – чу писклив уплашен глас.
-Извинете! – промърмори под нос и затича надолу по стълбището.
Застана пред съседния вход. Прочете на няколко пъти имената по звънците. Търсеше женска фамилия, но всички бяха семейни. Възможно беше, твърде възможно на звънеца й да пише фамилията на хазяите, но какво можеше да направи. Да звъни на всички звънци?
Ръката му се плъзна отгоре – надолу. Втори и трети път. Като палаво дете влязло в междучасие в отключения кабинет по музика и заиграло се с пианото, преди да влезе учителя и да го изведе за ухото навън.
Засвяткаха стаи, отвориха се прозорци, сърдити гласове.
-Тук ли живее Дана, търся Дана от четвъртия етаж.
-Изчезвай, ве!
Съзря патрулката в края на улицата. Дори не разбра в този блок ли живее или не. Нямаше време. Бяха алармирали полицията за нарушителя на нощното спокойствие. Побягна с все сили към парка.
“Само това ми липсва!”
Прекоси цялата магистрала, преминавайки през най-осветеното място и полицаите го видяха. Разбра го, защото колата форсира, прекоси шосето преминавайки в отсрещното движение. Със скок се озова зад храстите, прекатури се по неравната повърхност и го сряза като мълния болката от получените напоследък травми. Стори му се, че губи съзнание и остана няколко минути легнал. После чу гласа на полицаите, видя силуетите им зад фенерчетата. Лежеше неподвижен, мъчеше се да не диша. Бяха на метри от него, чуваше им гласовете. Беше сигурен, че ще го видят. Единият мина много близо зад гърба му и повика по радиостанцията подкрепление. Явно бяха решили да хванат нощният хулиган, а ако Дана видеше през прозореца си полицейските коли, дори още да не е направила фаталното, щеше да побърза да го стори.
Виждаше като на кинокадър, изписаните на формат А4 самопризнания. Щеше да е вярна на изграденият през последните години свой образ, сложила най-хубавият си грим, накитите си, облечена като за среща. Героинята, а не майката. Защото майката би се спряла отдавна.
Втора полицейска кола спря наблизо. Пълзешком се приближи до най-близкото дърво. Всичко го болеше. Струваше му неимоверни усилия. Пак си каза, че размине ли му се, ще си направи прегледите и ще полежи поне седмица в дома си, забравил и мрежа, и свят. Само, само да му се размине. Но изглеждаше невероятно.
Край дървото беше достатъчно тъмно, там се изправи. Огледа се за най-сенчестите места и тръгна по тях. Препъваше се и не знаеше накъде върви. Скоро стигна до другия край на парка. Полицейските коли обикаляха.
-Ще ме видят!
“Никакво съмнение!”
Сви устни. Имаше пред себе си магистрала. С шест платна. Преброи до десет.
-Сега! – отсече и спринтира. Външната врата на този блок не се заключваше. Кръгове играеха пред очите му като стигна партера. Тук си позволи слабост и седна задъхан на стълбата. Преосмисли отново ситуацията, сега тя му изглеждаше още по-объркана.
Когато се разделиха Дана изглеждаше отчаяна. Твърде зле му беше, за да обърне внимание на това, а и не вярваше една загрижена майка да постъпи крайно. Само, че това вече не беше Дана, а Кибердана. Убедена, че е свършила мисията си, макар и не според предвижданията. Оттук – нататък я очакваше едно бавно завръщане към истината, а тя щеше да е още по-печална от онази от която беше избягала, превръщайки се от страдащата жена в богинята на мъстта. Изчерпана напълно емоционално, неспособна да тръгне отново по дългия мъчителен път, който добре познаваше, при това още по-труден, заради тежкото престъпление, което беше извършила, изглеждаше напълно решена. Да даде самопризнания, но да посегне на живота си. Сега, ако зазвънеше по вратата й, при полицейските коли отвън, след като не беше сигурна дали ще я издаде или не, дори да се колебаеше, щеше да избърза да направи онова, което е решила.
Той не беше сигурен дали е в правилния блок и вход. Ако искаше да я спре, трябваше да разбие вратата й и да нахлуе вътре. Направеше ли това с погрешна врата, при всички случаи щеше да бъде арестуван и Дана пак да направи онова, което явно е решила. А колкото повече време минаваше и мислите му улягаха, толкова по-сигурен беше в намеренията й.
Шансът му не беше по-голям от залог на рулетка. Само, че залагаше живот. Живот, който чувстваше много, много скъп. И в моментът би предпочел да залага своя. Изправи се и подпирайки се по парапета, залитайки започна да изкачва стълбището. Очите му се въртяха като очи на хищник и оглеждаха всеки детайл. Всичко изглеждаше познато. Приличаше на входа по който беше вървял преди часове и все пак, подобни наоколо са десетки.
Стоя минути пред вратата й. Сърцето му подскачаше, мислите му се пръскаха. Не мислеше изобщо как ще се почувстват хората, ако е сбъркал апартамента. За тях щеше да е спомен, който щяха да разказват с учестен дъх, след години и с усмивка, като приключение разнообразило битието им, но можеше и да бъде стрес за цял живот. Огледа вратата, празна, без табелка. Изглеждаше му твърде кафява, но не се беше и опитал да помни цвета на нейната. Приличаше му на въпросителна. Видя върху лака израза на онази, която искаше, а не беше сигурен, че е отвъд. Набра сили, прецени, че може да има достатъчно да я разбие с един удар и трябваше да е с един удар, за да не й даде време да реагира.
Втурна се като бик и в този кратък отрязък от време по лицето му беше изписано същото отчаяние, каквото по нейното преди часове. Рамото му се стовари на добре прецененото място и ключалката подаде.
Вратата рязко се отвори. Нахлу вътре. Зад орнаментите на стъклената врата в хола светеше нощна лампа. Отвори я рязко. Видя лицето на Дана, очите й бяха разширени. Тихо звучеше Хендел, тя във вишнева вечерна рокля, прическата й правена часове, чаша бърбън на масата.
-Дана, недей!
-Защо? – очите й бяха толкова големи, че поглъщаха всичко.
-Защото...
Не можа да й каже нищо, впи устни в нейните. Блъсна го. Сам беше изненадан.
-Защото! – повтори и пак я целуна бързо.
-Но...-объркано възкликна тя.
Прегърнаха се. И миг след туй, разтвориха устни и не ги отлепиха дълго, дълго, преди да забравят всичко и да се отдадат на любов.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Авг 28, 2010 2:37 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

17. Самопризнанията на Лилаво копнение

Искаше му се да й позвъни, да си уговорят среща, може би да правят любов, но по-късно. Може би пак в дома й или в дома му, в някой хотел, мотел или дори в гората или в някой парк, където и да е било, но първо да поговорят. Дълго, за много неща да говорят. Откъде да започнат, няма значение. Просто да говорят. Имаше какво да си кажат. Много при това. Твърде много за един разговор. Твърде много даже и за стотици. Имаха да си казват неща за години напред. Имаха да си говорят толкова, че да остареят и пак да имат какво да си кажат...
“Ако остарея изобщо!” – петната пред очите му се избистряха за кратко и пак премрежваха погледа му. Главоболието му го блъскаше като тежкотоварна машина. Не си спомняше колко пъти от както се разделиха повърна. Непосредствено след онази къса и последна целувка в онова бистро сутринта, му стана по-зле и отколкото при сбогуването им предишната вечер, която сега му изглеждаше нещо случило се преди години.
Не знаеше откъде да започне, че от както се познават това между тях се е случвало и развивало, макар не са го разбирали. Всъщност, тъй ли е или близостта им, това че я чувстваше скъпа още тогава беше защото споделяха сходни проблеми, с тежко болни, най-близки. Или да започне оттам, че самопризнанията й се обезсмислиха. Убиец или не, като в приказка се случваше онова, което я спасяваше. Вече имаше друг убиец и други самопризнания, на които се вярваше, поне в мрежата. Малцина бяха скептиците. А онази жена беше стигнала по-далеч. Защото е нямало кой да ритне вратата й. И макар да е имала съпруг до себе си, да я целуне. Изглеждаше и правдоподобна. Постингът й преминаваше границите на крайния нарцисизъм. Като, че ли беше заслепена от гордост от постъпката си. Вдъхновена докато го е писала, на фона на всички останали свои писания имаше учудващо добра стилистика. Като, че ли беше живяла за да напише този постинг, обичала и мразила за да напише този постинг. Измъчвала се и радвала се на живота, за да напише този постинг. При всички случаи беше убила, за да напише този постинг.
В редовете, в които описваше покаянието си, зад думите й надничаше усмивката й. Хладна, съдбовна. В редовете, в които знаеше, че ще засегне чувствата на най-близките си, споменавайки за серията си от изневери с Тангра, личеше възбуда, може би по-силна от самото преживяване. Беше сложила край на живота си и го пишеше, а от администрацията на социалната мрежа му позвъниха, колкото да му кажат, че приемат самопризнанията й за истински и е добре да ги прочете, преди на някой да му е хрумнало решението, че постинга трябва да се изтрие. Тези писания бяха и в явно нарушение на правилата, защото се описваше акт на насилие, но хиляди бяха тези, които искаха да научат истината за смъртта на съблогъра си и имаше основания да задържат постинга:

“Когато четете тези редове, аз вече ще съм мъртва физически, с което само ще поставя край на един отдавна обезсмислен процес. Аз съм тази, която познавате като Лилаво копнение, а истинското ми име е Лилия, което няма общо с лилавото, но звучи като лилаво. Колко често нещата които ни звучат близко до нещо си, нямат нищо общо с него, подвеждат ни, бъркаме. Такъв е живота, а за някои е дори приятен и имат власт над обстоятелствата, каквато аз, колкото и да съм повтаряла папагалски, заучената фраза: “всичко е личен избор”, време е да призная, не винаги имах. Завършила съм икономика, с близка до пълно отличие диплома. Добър счетоводител съм, добра съпруга и майка...Какво написах! Не, не съм майка. Никога не съм била, колкото и често да лъжех. Но можех да бъда добра майка, много по-добра от много които само се правите на майки. Не, не съдя никого, най-малко вас, щастливки. Последната си присъда, изпълних. Липсва ли ви Тангра? Питате ли се още, кой го е убил? Е, аз бях “кучката”, която го направи. Спасих няколко непълнолетни от лъстта на един сладострастен старик, но хиляди съзнания от мърсотията на едно създание, играещо си с чувства и идеи. Един мултимедиен Тартюф, привличащ вниманието с революционни лозунги, създаващ образ на симпатичен и наивен донкихот, който пробуждайки юношеското, незадоволено чувство за бунтарство привличаше малки и големи наивници в чаршафите си, вонящи на кисела пот. Мнозина го усещаха и искаха да спрат манипулатора, но той беше достатъчно ловък, а потребителите в мрежата ни достатъчно глупави, че вместо онзи, който заслужаваше, те след тежки огорчения, чезнеха от общността ни, изгубили доверие и в разум, и в човек, дори може би в себе си. Търпяхме го, толерантно го търпяхме, но той заемаше душите ни, обсебваше с мрежата и домовете ни. Не, не го мразя заради успеха, който имаше, а за онова, което го използваше, за което се знае и е публична тайна. Не съм си и помисляла, че ще изчистя от негодници мрежата, но този успя да превърне личността си: от плът и кръв, с жалка душица, в алегория на пошлостта в интернет – пространството. А това е пошлостта, която ни залива, изпълва и трови, в живота, изобщо. Не съм майка, но съм подготвена да бъда и можеше аз да имам онази тийнейджърка, която водена от патриотарски дух се остави да бъде мамена и лизана от един ненаситен, извратен шопар. А душите на стотици и възрастни мъже, и жени, под изкривеното му слово, бяха един вид прелъстени тийнейджърки. Гадеше ми се, опитвах много начини. Но кой ли да ми обърне внимание, на мен безличната. Нямам харизмата му, имам честта си. Нямам словесните му умения, имам любовта си. Нямам връзките му с обществеността, но имам морала си.
Когато се срещнахме си помислих, че съм полудяла. Когато видях похотта в мазната му усмивка, исках да свърша с него веднага. Владеех се, защото момента не беше удачен. Владеех се, защото трябваше време. Срещахме се и от начало беше отвращението. Отвращението, което не ми позволяваше да изляза от банята, преди кожата ми да се е зачервила от горещата вода, до разраняване. Отвращението което ме давеше. Искаше ми се да спра, но вече далеч бях стигнала. Разтворила бях крака под изчадието и се бях оставила то да пуфти и да се поти над мен. После, дойде сладостта. Дълго я зовях, призовах я. Само за да не избързам, само за да стигна до край. Само за да спечеля с нея доверието му. Само за да го хвана неподготвен и беззащитен.
Сами не знаете, колко цинично говореше, как ви се надсмиваше. Речникът му нямаше нищо общо с това, което четете. Нито поведението му, което беше на каруцар. Говореше с такова самодоволство за малолетните, за другите жени и за глупостта в мрежата. Не се смущаваше, че съм една от всички тях на които се надсмиваше. Сякаш не съществувах, дори когато бях в леглото и в стаята му. Сякаш не съществуваше нищо друго истински, освен той, който като божество ни измисляше и се надсмиваше над болките ни.
Освен това виснал като тяло и интелект. Всички знаем, че крадеше, но не знаех, че краде толкова много. От различни сайтове. Най-вече чужди. Превеждаше и представяше мисли за свои. Често тролираше, точно тези които крадеше. Като, че ли им завиждаше и извършваха спрямо него мерзост, че са казали това, което би могъл да каже, но няма таланта им.
Не съм убийца, чаках да назрее, да се натрупа омразата. Онази нощ нещо не беше добре, дори не успя да направи нищо в леглото. Не се преструваше, едва държеше окото си отворено. За пръв път усетих нещо като съчувствие с него и само реших да го измайтапя. Дори не беше жестока шега, защото не ми е хрумнало, че дори болен ум като неговия е в състояние да се върже. Дълбоко в себе си, обаче желаех да съм го направила. За това може и да съм му прозвучала правдоподобно. Казах му, че след малко трябва да охладнеят пръстите му, после да почувства леко сковаване, след което да настъпи и парализата. Погледна ме като сплашено животинче. Трябваше да се разсмея и да му кажа:
“Я, стига!”
Вместо това му се усмихнах и започнах да му говоря, че това е от името на всички майки, от името на всички чисти сърца, които е имало какво да споделят, но са изчезнали заради него от мрежата. После му напомних думите, които му бях писала веднъж: че ще го видя студен и син. Хладно му рекох, че не съм ги забравила.
Сама не знаех какво съм целяла. Сега разбирам. Да го видя жалък и да му простя. Или да ме удари и да набера силите, които не ми достигаха за да завърша начинанието си.
Вместо това той седна пред компютъра. Пред измамното лице на смъртта, което виждаше, като змия се опитваше да ухапе за последен път.
Това беше истинския той. Този който мразих.
Грабнах телефона и с все сила го ударих в главата.
Мислих си, че всичко е приключило. Каквото и да съм чела за угризенията при първото убийство, подобни не чувствах. Друго ме измъчваше и продължи да се натрупва, че оттогава – досега отношението към него се промени значително и дори тези, които като мен виждаха истината за него, вече го смятат за герой. А постингите му си стоят. Отровният му дъх продължава да се стели и заразява. Направих го по-опасен от преди, аз която исках да го възпрепятствам.
Време е и аз да се наредя измежду мъртвите. И може би едва тогава, живите ще си направят сметка за избора. Сбогом!”

Убийца или не, Лилаво копнение, затваряше официално случая. Блоговест реши заради себе си, заради Дана, да получи още малко потвърждения, ако е възможно. След няколко телефони разговора се добра до необходимата информация, имаше удобен автобус към градчето на Лилаво копнение. Стига да тръгнеше веднага.

-Изследванията ми, ще почакат. – въздъхна и се усмихна, макар краката му тежаха като страшни самопризнания.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Нед Авг 29, 2010 3:26 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

18. Вдовецът на Лилаво копнение

Преди да тръгне, влезе за минутка в профила си в мрежата. Преброи четиридесет и две лични бележки от wwwwwww. Седемте w или беше в стихията си или наистина по незнайни причини му беше толкова ядосан, колкото се показваше:

“Престани, дирник такъв, ясен ли съм!”

“Син ще те целува оня тангуран интимния ти!”

“Абе, педалче изприщено, ти с кого се е@аваш!»

«Знам кой си, знам и къде да те намеря!»

Тези бележки бяха получени в периода между 23 50 – 00 00 последната нощ, от 01 05 до 01 41 следваха още двадесет подобни. След кратко затишие продължаваше без прекъсвания почти до сутринта. Седемте w – та всички го знаеха, беше един от символите на weblog.bg по същият начин както маларията на тропиците. Поведението му от агресивно преминаваше в тотално глупаво, а в някои от коментарите личеше, че не е глупав човек. Разказваше се, че има най-малко сто профила, но това навярно бяха легенди. Едва ли профилите му бяха повече от седемдесет, макар в weblog.bg, човек не можеше да бъде в нищо сигурен, случваха се всякакви чудеса. До този момент седемте w – та не беше удостоил Блоговест с вниманието си. Блоговест кликна върху изхода. Твърде много работа имаше и нямаше никакво време да се занимава с топ-трола. Когато трябваше да потвърди с “да” излизането от системата, обаче, се отказа. Кликна върху “не” и набързо написа на седемте w – та:

“И двамата знаем твърде много един за друг, нали!”

Изсмя се ехидно и доволен излезе от системата. Тази детинщина му върна настроение, а деня който го очакваше беше дълъг. Съпругът на Лилаво копнение се държеше враждебно. Не изглеждаше сломен, по-скоро изпълнен с омраза. И правеше сериозен опит да убие с поглед Блоговест. Иначе беше сериозен човек, с добра кариера като строителен предприемач, нисък и набит. Посивяла в двата края на порасналото в последните години чело. Смугъл човек, по принцип мълчалив. В идеално гладкото и без прашинка сако, като роден. Емоциите които сега откриваше личеше, че са чужди на характера му. Направи опит да бъде отзивчив и го постигна. Говориха близо час с Блоговест насаме в нейната стая, докато в хола, тъй наречените й близки, поливаха мъката си по нея, някои хленчеха, други спореха за политика. Сега когато я нямаше си спомняха, че я е имало.

-В последните месеци бях без жена, а я губих от години. Никога няма да разбера дали самопризнанията й са истина, макар нямам голяма причина да се съмнявам.
-Значи според теб е способна на убийство?
-Там където сте, имам предвид, онзи ваш объркан свят, там сте способни на всичко.
-Но, ако го е убила, то е извън мрежата?
-Вътре – вън. За нея нямаше разлика. Тя живееше вътре и проектираше мрежата в живота си. Онова, което минаваше за истина там се опитваше да наложи като истина, изобщо. Романтични бълнувания, идеалистични изстъпления, в един момент я правеше красива. Не я разбирах, очароваше ме. Имаше пламъчета в погледа й и леглото ни правеше в някои нощи пожар. Когато беше тъжна, нуждаеше се, като спасение се нуждаеше от мен. Като спасителната сламка. Цитирам я. Но това отдавна, отдавна. Нямах нищо против хобито й, но постепенно то се превърна в начин на живот.
-Бягала е изглежда от своя?
-Бягаше.
-Имаше ли причини?
-Изглежда. Не съм къркач и не съм забъркан в порочни финансови кръгове. Нямаме дете и не можем да имаме. На тридесет и четири, а когато е започнало бягството й беше още по-млада, в идеално здраве, можеше да има ин витро. Нямаше да е мой генетичен материал, но знаеше, че ще е наше дете. Нямам любовница, печеля много, много добре, но не съм настоявал да стои в къщи като домакиня. Имаше си работата, която й даваше зависимостта, която обича. В почивките ходим на екскурзии където си поиска...
-Поиска? Тя поиска?
-По-правилно: поискаме. Не бих казал пред нея: поискаш. Нямаше да е и много коректно. Тя избираше, защото за мен е почти без значение. Осланям се на добрия й вкус, а като се чувстваше приятно и на мен ми беше приятно.
-Скандали?
-Спорове, но скандали...не.
-Дори, когато се промени?
-Де, да бяха възможни скандали. Не беше тук за да се скарам с нея. Не беше в тялото си. Все едно напуснат дом, а собственика му, оставил го заключен.
“Също както майка, но тя без мрежа.”-помисли си Блоговест.
-Подозирал ли си я, че се среща с други мъже.
-Срещаше се. Не се връщаше по цели нощи. После мърмори едно отнесено, гальовно, но не на мен. На някакви спомени за мен. Приличаше на дрогирана, още не знам, дали не са се дрогирали. Толкова странни и разпокъсани неща, че отдавна знаех, че не е с всичкия си. И най-ужасното...
-Най-ужасното?
-Никакъв ме нямаше, за да й помогна. В нея, ме нямаше. Съжителствахме, но онази която ми е била с нещо по-близка. Тя не беше тук.
-Как го понасяше? Не всеки мъж е способен.
-Има доста по-лоши жени. Нея уважавах. Рядко се случва някой да ме спечели. И до последно си мислех, че ще си я върна. Не можех, не можех да се откажа от нея, а това беше единствената алтернатива.
-Или да убиеш? – провокацията се изплъзна сама от устните на Блоговест.
Съпругът на Лилаво копнение, дори не трепна. Отвърна със сериозна усмивка:
-Ако с това можех да си я върна, бих го направил.
-Доста голяма цена.
-Грешиш. Наистина я уважавах. Тя беше ценен човек. Някога. Предаде ме, да. Но това вече не беше тя.
-Познаваш ли убития?
-Сигурно от половин година беше напълно обсебена от него. Храни се и го споменава. Говори на сън за него. Кажа ли нещо, което не й харесва, сравнява ме с него. Види нещо противно по телевизията и го приписва на такива като него. Всички пошлости на звездите, всички лъжи на политици, дразнители из учрежденията с които си имаше работа, мърсотията по улицата, дори и по собствените й прозорци, пиянските крясъци в отсрещната кръчма, надутият внезапно клаксон или силната музика пуснат от някой тийнейджър наблизо, всичко още което не мога да се сетя, но е неприятно или откровено противно, греховно, престъпно и напомняше за Тангра.
-Не ти е било лесно.
-Веднъж дори избухнах. Не друго, ами и моята глава напълни с нейния Тангра. Креснах й да престане, после се смях, много се смях. Глупаво беше. Казах й си, че направо е влюбена и само любовта може така да обсеби съзнание.
-Всъщност може и омразата.
-Тя го доказа, иначе не бях го допускал.
-А допускаше ли, че се среща с него?
-Бях сигурен, че рано или късно ще се случи. Като, че ли го очаквах с нетърпение. Само и само да утихне, да й мине...Но не й е минало...
Петната пак заиграха пред очите на Блоговест. Стори му се, че ги вижда. Вижда ги двамата. Мъжът с който говори и покойницата. Застанали са един срещу друг. Спорят. Някой, на някого посяга. С ръка, всъщност с душа. Плесникът е по-звучен от физически. И далеч по-болезнен. Гонят се из стаята. Сред петната вижда очите й. Крещят от болка. Толкова силно крещят, че не се чува. Не се чуват и гласовете им, но разбира онова за което говорят.
-Мъртъв е вече твоят Тангра! Аз съм живият!
-Ти ли го уби?
-Спасих и двама ни!
-Но защо! Защо!
-Още ли е в главата ти! Прогони го. Мъртъв е, нали го мразеше.
-Аз, аз съм виновна за всичко...
Той е следял кореспонденцията й. Искал е да излекува дома от демоничното присъствие. Признава й всичко, а тя се чувства виновна и измисля самопризнанията. За да не би случайно да разкрият съпруга й, който тя е подтикнала към убийството.
-Какво ви е? – като от друг свят долетя истинския глас на съпруга.
Блоговест се стресна.
-Изглежда има магнитни бури. – отвърна.
-Виж, казва ти го вдовец, погребал току – що жена си. Не изглеждаш никак, никак добре. – искрен беше.
-Имаше ли друг близък човек от реала?
-Доста по-близък, бих казал. Нейната колежка в офиса.
-Ще ме улесниш с някакви координати.
-Разбира се.
Стиснаха си ръцете: “кураж и сила” и “а ти умната”, размениха си присърце, учтивите фрази.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 31, 2010 8:48 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

19. Колежката

-Всяка си има хоби и демон...-приказлива хубавица беше колежката й, като порой се лееха думите й, пълниха язовири, пръскаха язове, заливаха я, давиха я, превръщаха я в русалка, мяташе опашка сред тях, губеше представа къде се намира, какво е наприказвала, без задръжки, те я водеха – Лилаво копнение своя, аз моя. Тя мрежата, аз да танцувам. Заговори за тикви и за празници. За русалии и самодиви, за танц по жарава. Разказа за сина и за дъщеря си. На Блоговест му се замая главата и по някое време престана изобщо да я разбира. Виждаше само как устните й се рисуват с червило върху въздуха. Говореше му без да спре и без да се задъха. Слънчеви зайчета играеха по очилата й. Навиваше кичур коса около пръста си, надничаше в компютъра уж да свърши някаква работа и продължаваше да говори.
Малко преди да се срещнат Блоговест влезе в един интернет – клуб за да провери как вървят нещата в мрежата. Съдбата отново иронично беше подходила към Лилаво копнение. Самопризнанието й потъна прочетено едва две хиляди пъти, около десет беше събрал постинга за провинциална прокурорка, хваната с над три и половина промила алкохол в кръвта. Аудито й отнесло един пожарникарски кран, обърнало стелажи с цветя, счупило сума витрини, имало преследване близо петдесет километра, накрая летяла по магистралата в отсрещното платно, преди да се забие като камикадзе в Уното на младо семейство. Тя се е отървала само с охлузвания, а двадесет и една годишния мъж, деветнадесет годишната му съпруга и детето им на година и половина, загинали на место. Истински скандал беше, че случая излизаше в публичното пространство, седмица след трагедията. По непотвърдени данни юристката е била близка със сегашни представители на властта от висшия ешалон.
Имаше доста неясни и дори плашещи за Блоговест неща, във всичко това, което прочете. Не можа да обърне сериозно внимание, защото друго го притискаше. Бързаше за срещата с колежката на Лилаво копнение, а седемте – w – та го бе залял с над двеста съобщения. Повечето цинизми и откровени заплахи, голяма част от тях не звучаха сериозно, на други явно си вярваше и беше като настръхнал. Бяха по дума, две, най-много по ред, два, с изключение на последната и ако не беше тя, Блоговест, точно сега, не би му обърнал никакво внимание:
«Слушай, х @йо, Тангра е мъртъв! Аз го знам, ти го знаех, всички го знаят! Какво знаем още? Че мъртвите не могат да говорят, че ако заговори мъртъв или има шарлатанство или някой е откачил. Виж, тази игра не е за теб, не знаеш с какъв интелект, опитваш да се е@ваш! Аз мога да направя с теб това, което ти се опитваш да направиш с мен. Няма Тангра, Тангра е мъртъв!»
Блоговест, видя, че предплатеното време в клуба му свършва, а повече нямаше за губене. Написа бързо:
«А може да не е толкова мъртъв?»
Колебаеше се дали на сложи усмивки, но пръстите му сами решиха да е въпросителна.
Хубавицата от офиса го посрещна с усмивка. Въпреки съвършено изрисувания грим и очилата, личеше, че е плакала. Търсеше на кого да се излее, вероятно нейната колежка, нейната приятелка и е служила за това, приживе. Сега щеше да й липсва, много да й липсва. Дали изобщо от нея можеше да се научи нещо. Хора които толкова говорят за себе си, не са от тези които са способни да слушат за другия.
-Винаги ще си спомням за нея, като за Заратустра. – млъкна неочаквано и тъжно се усмихна.
-Защо пък Заратустра? – учуден както на сравнението й, така и на замлъкването попита Блоговест.
-Такъв какъвто разказваше за трансформациите на духа: лъвът, камилата, детето.
Тя беше безпризорен дух, не приютен, а отразен върху тялото с което споделих последните години. Това не беше възпитан в словесно майсторство дух и тя не можеше да разказва, но можеше да показва трансформациите си, а те бяха далеч, далеч повече от три. Първо беше мрежата – нейната духовна пустиня, а тя беше само едно Лилаво копнение, пропило се в копнежите на другите. Четеше ги и ги съпреживяваше, разбираше ги и ги окуражаваше. Дори когато бяха жалки, намираше в тях очарованието на детството и се заиграваше с тях. Споделяше приказката им. Обичаше поезията им. Сутенето им. Търсеше си общност, крайпътен хан, край който да завърже морния кон на съществуването си, да бъде посрещната гостоприемно с хляб и вино. Плащаше си ги с усмивката, с ведрия нрав. Да, беше много, много ведра. После беше излишната. Хановете бяха твърде шумни, място за нея никога не се откриваше. Съдържателят им не я обслужваше, не можеше да я види, не можеше да я чуе сред крясъците. Тогава тя стана нимфата, която правеше душевни стрийптизи, която разказваше интимни подробности от младостта си и живота. Неприличните предложения, няколкото скандала я укоражиха и тя игра седмици още нимфата. Но истинските нимфи, каквато беше тя, бързо се уморяват, изгарят от страстта си. Остатъците им изглеждат само пошлост. Тогава се трансформира в политическият ултрас. Не беше ясно ляв ли е, десен ли е. Само личеше, че е националист, истински способен да се хвърли в бой, истински способен както да люби, тъй и да мрази. Ах, колко мразеше малодушните загърнати в суетата на жалкото си съществуване, конете с капаци, които освен уюта на жалкия си бит, не се интересуват от нищо друго. Биологичен материал са и им е все едно за какво е претопен и в какво го превръщат световните майстори. Простодушните жалки добитчета, които изобщо не заслужават човешкото си съществуване. Хвърляше се в словесни войни. Готова беше и на реални. Имало е случаи, когато не си тръгваше заради обикновена препирня по цели нощи от офиса. Как изтънчено умееше да обижда, да открива слабото място да засегне лично човек, който по някакъв начин не се вписва в идеала й. После беше разочарована, много разочарована. Тези които смяташе за свои фронтови другари, не само в последствие на политическата сцена предадоха идеалите й, но тук в мрежата се увличаха по розови четива, възклицания от рода «ох» и «ах» и откриха колко изкуствени са били, за разлика от нея и другите, които с душа и сърце се бориха за онова, което те употребяваха. Нахвърли се върху всичко и всички. За нея изявата в интернет беше явно лицемерие, словото явно лицемерие, блудстващи с него всички които го употребяват във виртуална среда. Беше критична към всички и всеки. Беше всеотдайна в критичността си. Всъщност си беше лишен от критерии критикар. Мразещ. Както го изричат: хейтър. Доставяше й удоволствие, когато я плюят и я ругаят, когато я наричат с обидни имена, когато се мъчат да я уязвят. Защото това беше доказателство, че е успяла да изкара от равновение «онези лицемери», но това все по-рядко и по-рядко се случваше. Толкова са много такива като онзи характер, който показваше тогава в мрежата, че постепенно се превърна в част от пейзажа. А съдържателят на страноприемницата, отново не я забелязваше и за нея нямаше място на заетите, заляти с вино и празнична глъч, маси. Постепенно се ограничи в ролята си само на литературен критикар. Четеше само художествени произведения, защото авторите им са по-уязвими и по-лесно ги дразни. Накрая не й обръщаха внимание и те. Дори спряха да трият и най-обидните й отзиви. Като, че ли не означаваше нищо за тях. Да си призная: и за мен не би означавала, защото това беше най-жалкия й период. Една сутрин неочаквано поиска снимката на сина ми. Бебешката. Беше честна, стори ми се много странна молбата й, но я приех. Честно, съжалих я. Публикува снимката на моето дете, все едно е нейно. Много бяха напоследък подобни публикации на деца и внучета. Искаше й се и на нея да е като останалите и да получи вниманието. И го получи. Като, че ли всички бяха забравили миналото, обидите й, казваха й, че това е най-голямото щастие, че щом има толкова прекрасно дете, значи е и прекрасна майка. Дълъг живот и здраве им пожелаваха: и на нея, и на детето й. Постепенно се вживя в ролята си и от крикар се трансформира в майката, каквато никога не е била. Държеше се инфантилно и поздравяваше на всеки празник, всички с популярни мелодии. Щипеше по бузките всички останали деца и се интересуваше за възпитанието на своето. Какви са били нощите й, тези в които не беше в мрежата, а се опомняше без отроче, не знам. Навярно сега повече от всякога е страдала, че няма дете, защото това я отличаваше от всички онези като които искаше да бъде.
Известно време се трансформира и в ролята на влюбена жена, но и любовника й, както и детето беше измислено. А трансформацията й сега, беше явна имитация на предишната. Нямаше го вдъхновението на първия път. Все по-унила и по-унила. Струваше ми се болна. Реалният й образ беше отражение на онова, което се случваше с нея във виртуална среда...Знаеш ли, дай една цигара и на мен. Не съм палила от месец. То не съм и пушач.
Блоговест и даде и промърмори, колко е лошо всяко вманиачаване. Имаше предвид подобно на Лилаво копнение по мрежата, но колежката й ловко се направи на неразбрала:
-Да, не изглеждаш много здрав, а преди да си доизпушил едната посягаш към следващата. И изобщо, както ти казах: всяка си има хоби и демон, всеки си има увлечение и грях.
-Защо ли толкова е намразила Тангра?
-Как мислиш? Той беше всичко, което и тя, но него забелязваха, а тя се чувстваше мъртва. Успехът.
-Завист.
-Не съм казала. Не беше това. Той ясно й откриваше какво ще се случи, ако стремежите й се сбъднат. В него виждаше огледалния образ на мечтите й. А в него бяха жалки. Това я обезкуражаваше и я държеше без сили.
-Влюбена ли беше в него?
-Душа е изнасилвала за да се влюби в далеч по-подходящи. Не се получаваше.
-А секс?
-И това, ако знаеш какви ухажори открива работата ни.
-Мъжът й каза, че не се е връщала по цели нощи.
-Защото беше тук, пред компютъра. Не се е срещала с никого. Съмнява ме, да се е срещала толкова пъти, колкото пише и с Тангра. Възможно е да е било втората, а може и първата им среща, когато го е убила...
-Значи не се съмняваш, че е тя?
-Виж, доколкото я познавам: тя е. Той просто я задушаваше. Отчаяла се беше, а в последните дни, накак по-различна. Нещо беше намислила. Но...ако е тя. За друго говорихме обаче, сексът изобщо не я интересуваше. Невероятни мъже флиртуват с нас всеки ден. Една вечеря не е приела.
-А ти?
-По-добър любовник от мъжа си, няма как да намеря.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 31, 2010 8:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

20. Ответен удар

В последното денонощие бяха локализирани три “нигерийски писма” , класическата интернет – измама, изглежда вече се износи от употреба и беше добре позната на потребителите. Ако не алармираха винаги администрацията, то поне триеха, без дори да са отворили опасната кореспонденция.
Осем атаки с пингове, на блогове избирани по случаен признак. Двама спамъри се бомбардираха взаимно, но получиха банове, за да си продължат дуела другаде из интернет.
Оплакване на момиче, за педофилски опити беше пренасочено веднага към НСБОП. НСБОП от своя страна отправи заканителни намеци по други поводи към администрацията.
Изпаднал в истерично изстъпление композитор – цигулар молеше администрацията да забрани блог на фолк – фурия, която тровила младите с поквара, обиждала го лично, говорила му на “ти”, текстовете й били автоматично писани на робот за рими, а мелодиите плагиатство имала и безобразието да говори за младата му съпруга. Две поетеси се бяха хванали за косите, а репликите им малко напомняха за поезия, но кеча в калта беше далеч по зрелищен и поне им обърнаха заслуженото внимание. Администрацията следеше от близо битката, като внимаваше за момент, който едва ли щеше да настъпи, заради твърде свободните правила, в който трябваше да се вземе отношение.
Хакер научил по необясним начин реалния адрес на администрацията, отправи телефонна заплаха за бомба. Този беше стар познайник, но това което опитваше беше ново и за него.
Изкаралият нощното дежурство се оплакваше от зъбобол, а колегите му препоръчаха да се напие. Защото проблемът му беше любовната депресия.
Изобщо, нормална сутрин за администрацията на социалната мрежа. Между останалите неща, всички се съгласиха, че е справедливо Блоговест да получи остатъка от хонорара си. Решението и без сто процентовия вот беше взето от правоимащите, но никой от гласуващите безгласни, този път, дори дълбоко в себе си, не го оспори.
От присъстващите физически в офиса петима от общо единадесет админа, останалите от които участваха интерактивно в петминутката, накрая останаха само мъжът и жената, чийто лица Блоговест видя, но имената им така и не научи.
Хубавицата направи мила муцунка, но нещо й беше криво и пролича.
-Видях го...-промълви и наклони глава – Защо им е трябвало толкова да го бият? И кой?
-Не, че не знаеш. – отвърна любовникът й и я притисна в себе си. Тя го отблъсна с думите: “Остави сега.”
Взе чантата й от стола и забърка вътре, най-сетне намери цигарите и запали една.
-Кажи ми! – настоя хубавицата.
-Били са го за да го видиш. Все едно обесиха дакела ти на вратата.
Жената изписа стреснато изражение, а той продължи:
-Само, че аз мразя да ме притискат мангали.
-Чакай, чакай, какви мангали, мамка му.
-Имаше слухове и пратих по-добре подготвени от този артист, момчета да проверят. Голямата ирония: циганин е. Циганин е истинският притежател, макар и скрит, на патриотарската издателска къща “Дуло”, същата която притежава авторските права на Тангра и скоро, посмъртно ще издаде книгата му.
-Това във връзка с настояването да изтрием пасажите от книгата, които Тангра е публикувал приживе.
-Да, освен това показва мускули. Опитва се да направи преврат в собствената ни мрежа. Има интерес от това, което се случва. Използва всичко онова което сме направили.
-Не разбирам!
-Просто е. Книгата на убитият ще има успех. Не струва нищо, но ще има. Вдигна се голям шум. Но след нея, този циганин няма повече материали. Ако бях на негово място...просто се опитвам да мисля като него...и мисля, че успявам...По някакъв начин владее настроенията на тролите...
-Не съм сигурна.
-Забелязва се, обърни внимание, знам добре кои са и неговите троли, които създават масовата истерия срещу някого...Та, ако бях на негово място, щях да насоча неприятните емоции срещу блогър, който може да пише, който може да ми е полезен. Ако този блогър няма друга алтернатива, ще си стои в мрежата. Ще ридае, но ще си стои в мрежата. Докато някой ден не го открия на живо, явя се в ролята на спасителя му. Предложа му да зареже глупостите и хорската простотия и да поработи за мен. Само трябва да направи малкия компромис и да се откаже от името си, в името на великата идея и парите които ще получи за изпълнението й.
Ако успее, след време ще се разбере, че докато Тангра е бил жив е написал още книги. И тъй ще продължи, то няма да е дълго, докато има хляб в тях.
-Но защо е трябвало да бие Блоговест?
-За да сме послушни. Да си мълчим и да си гледаме работата си, докато той плете своята кошница. Само, че...Мразя да ме заплашват.
-И сега?
-Ще има отговор от нас. Тролите му ще получат бан.
-Но това ще предизвика протести в социалната мрежа. Те имат приятели, ще се вдигне голям шум.
-От който нищо не губим, нали?
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 31, 2010 8:49 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

21. Интерлюдия

Спомняте ли си жената от пролога? С луничките като кални пръски, които накараха героя ни, да я оприличи с творба, току-що, излязла, все още сурова и незавършена от Божийте длани.
Двамата повече не се срещнаха, но ние можем да я срещнем за кратко. В онази сутрин, тя се носеше по улицата, сякаш не стъпваше, цъфтеше кожата й, в неразбираеми усещания, топли и радостни, приказни и екзалтирани. По-красива беше утринта от всяка друга, чувстваше още устните му и пръстите му, навсякъде по себе си. Съществуваше в омаята на любена и влюбена жена.
Разсеяно работи в този ден, пропусна две срещи, една от които би била важна за нея, ако сега не бледнееше. Другата все пак би имала някакво значение, а за нея съвсем забрави.
Въпреки раздялата и въпреки, че я разтълкува по възможно най-критичния за себе си, начин, от което болеше, все пак беше щастлива. По начин, който отдавна не вярваше, че е способна. Въпреки, че сама не искаше повече да го среща, не можеше да си забрани да мисли за него. Въпреки, че в това не виждаше нищо добро, в него откриваше всичко красиво.
Около хиляда пъти си каза, колко е глупава. Около хиляда пъти се увери, колко и харесва да е така.
Не посмя да го потърси в реала, но не й даде сърце да забрави за него. А това което преживя е историята на още много, а като казвам “много”, имам предвид много пристрастени към социалните мрежи жени.
Чаена утрин. Така се нарече. Защото в спомените си от онези ранобудни часове се сравняваше с лъжичка масло в чаша топъл чай.
Заради него, понеже беше вманиачен си направи регистрацията. Там го срещна, но той беше със съвършено различно лице. Това изобщо не й хареса. Мъчеше се да го разбере и да открие под него, онзи който познаваше. Но не успя. Питаше се, дали сега или тогава е по-истински.
После затихнаха въпросите. За седмици толкова се увлече по мрежата, колкото за месеци той. И постепенно повода да е там, престана да означава нещо за нея.
Разбра онова което той предпочете пред нея, за да предпочете пред него същото и тя.
Скоро напълно го забрави. Не й направи впечатление, дори когато изчезна, първо получил бан от админите, в онази им наказателна акция, срещу поръчковите троли. Нямаше общо с тях, но покрай сухото гори и суровото. После наказанието му свърши, но отдавна покрай скандали и сплетни се беше износил и нямаше какво да каже. И този път изчезна завинаги.
Остави й само чувството. Чувството от онази сутрин, защото докато тя сърфираше, без дори да си дава сметка, кожата й изпитваше, същото онова щастие.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 31, 2010 8:50 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

22. Недоумение

В този ден, само веднъж и за около половин час, петната замъглиха зрението му. После главата му мина бързо, а едва два аналгина му бяха достатъчни. Съвсем леко му се гадеше, а маенето на свят беше толкова слабо, че едва се усещаше. Изобщо, оценяваше като прекрасно здравословното си състояние, но пък емоционално беше малко объркан.
От начало отвръщаше на една от десетте бележки на седемте w, които продължаваха да се сипят. После му втръсна, а и лудите изглежда имат умора, защото и седемте w, от три часа и половина беше спрял да пише. Последната му бележка, беше по-различна. Долавяше се циврещ тон:

“Добре, добре! Може и да си прав. Май трябва да се срещнем. Лично.”

Блоговест се опита да си спомни, настоявал ли е за подобно нещо, но бързо се отказа да насилва паметта си, нямаше да открие в нея действителен спомен за подобно свое настояване. После изпадна в дълбока апатия. Глупавата словесна боричканица, все пак го беше развличала и отвличала от мислите, които му тежаха. Направи дванадесет опита да се свърже с Киберданна, преди да я накара да му отвърне с един SMS:

“Жива съм, здрава съм, добре съм. Даже прекалено добре. Срам ме е, нали ме разбираш. Ще се чуем, по-късно. Става ли? Остави на едно момиче да се посрамува на спокойствие. Целувам те.”

Докато чакаше нейното обаждане му позвъни Сиамската котка. В нетърпеливия си трепет, макар да видя името й изписано на дисплея, съвсем изключи, че това е другата, а не тази с която точно в този момент, повече искаше да говори.

-Не съм те забравила, липсваш ми! Ако си жив до десет тази вечер, а аз не се обеся сама в собствените си паяжини, можем да си направим приказно. Става ли?
-О, да! Къде да те чакам?
-Сега ме слушай внимателно. Заключи се вкъщи, ако имаш райбер спусни и него. Сложи стол под вратата, изключи мрежовия кабел, спусни завесите и от съображения за сигурност стой седнал на пода. Такъв си ми, че ти трябват необичайни мерки за безопасност. Мил си ми и те искам. За предпочитане читав.
Засмяха се, а той скри разочарованието си. Малко по-късно му се обади и Киберданна:
-Чуй ме...Още не съм в състояние да ти кажа всичко, което ми се върти в главата. Глупава съм, вече го разбра. Аз искам да разбера нещо. Всъщност, искам да разбера много неща, но повечето ми са неясни, напълно неясни и като въпрос. Един е пред тях и първо на него трябва да си отговоря, а може би не трябва изобщо да си отговарям...
-Забрави го, става ли, забрави този въпрос.
-Докато сама полагах усилия да си повярвам и накрая си вярвах и ти говорих, като си вярвах, съвсем не се замислях, че може би ми вярваш и ти. Сега се замислям. Ти си ми повярвал. Че съм убийца. И ако аз не съм истинска убийца, ти стана истински съучастник на убийца.
-Да, говориш по телефона с един престъпник.
Тя се засмя, смотолеви: “престани, че ме възбуждаш” и продължи:
-Искам да разбера, а може би, не искам. Защо, защо ми стана съучастник. Влюбен ли си в мен или просто си си такъв. Ако е първото: тежко ти. А, ако просто поведението ти е такова и за всяка друга жена в моето положение би го направил...Знаеш ли, страхотен си...Сега нека продължа, скришом да се срамувам.
След разговора се почувства малко глупаво, но тотално нелепо малко по-късно, когато получи съобщение от администрацията. Уведомяваха го, че са изпратили по сметката му, остатъка от уговорения хонорар.
-Че защо!
Недоумяваше.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Вто Авг 31, 2010 8:50 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

23. Разговор с Тотем

Все едно се разлисти книга, а не се отвори врата. Бутикова книга, на стар майстор, не и класик. Означавал много за времето си, трогвал сърца, погребан под прахта на времена, с други устреми и копнежи. Останал като колекционерска рядкост, ценен по своему, трудно разбираем. Излишен за рационалното, богатство само за себе си, за бегълци мечтатели или сантименталисти.
Целият му дом лъхаше на библиотека, живееше като зазидан зад хилядите томове. Атмосферата беше почти халюциногена, Блоговест изпита усещането, че зад всяка корица има съвсем реален изход към непознат коридор. Не приличаше на истински и стопанинът на този духовен замък. Висок близо два метра, изтънчено слаб, в никакъв случай мършав. Изпит, блед, обсебен от чужда на тялото сила. Гласът му беше мощен, напевен, полифоничен. Китките му фини, но в никакъв случай не и онова, което с обяснимо презрение езика е нарекъл “меки” и приписва на хомосексуалистите. Нито млад, нито стар, такъв изглежда е изглеждал винаги. Твърде сериозен, болезнено ироничен. Усмивката му болеше, горчилката в очите жарка, почти отровна. Съвсем обикновените дори безлични дрехи купени втора ръка или китайски магазин, приличаха на ретро класика. Каквото и да облечеше все така щеше да му стои. Мъдър ли? Не, по-скоро артистичен, зазидал се в единствената роля в живота си, за която беше търсил сцена, не бе намерил, но не се отказваше да изиграе.
Поетът Тотем. Твърде наивно звучаха строфите му понякога. Друг път, недодялано. Усещаше се дори от лаици като Блоговест. Понякога твърде превзет, понякога отнесен. Имаше необяснима магия, дори и в най-слабите. Очароваше, млади и възрастни жени го заливаха с коментари. Заприличваха на пийнали танцьорки, на Гогенови островитянки, героини от фентъзи сериали, фриволни богини от познати и непознати митове. Дори зад публикация от два реда се изнизваха километрични опашка от коментари, а той отговаряше стегнато и простовато, рядко дори пращаше усмивка, избягваше да провокира с въпроси, както повечето публикуващи поезия, коментиращите ги. За съзнателно ухажване и дума не можеше да става, естествения му стил беше дръзката, нелишена от известна интелектуална високомерност, галантност. И ако в някои от стиховете си проявяваше симпатичен, лек инфантилизъм, то като поведение, това беше един от най-зрелите хора в мрежата. Тролите го мразиха като отрова, защото в редките случаи когато благоволеше да им отговори го правеше съвсем спокойно, звучеше като глас от небесата, без да се старае дори, разликата в класите беше очевадна и беше повече от ясно, че няма провокация, способна да го накара да изгуби дори и малко стил. Рядко, много рядко проличаваше в сарказма му една метална нота. Като далечен шум от хладно оръжие. Зад буквите надничаха сините му, почти прозрачни очи, а спокойствието зад тях беше жестоко, на воин или по-скоро палач. На робот и то не от този свят.
Странно божество. Такъв беше и в живота. Бялата му коса напомняше лъвска грива и въпреки явната неподържане му предаваше величествен вид. Самият той създаваше илюзорното впечатление за разточителен разкош около себе си, а всъщност беше човек с доходи по-ниски значително от средните, нищо особено или скъпоценно освен може би някое старо издание нямаше в не по-голямата от осемдесет квадрата панелка, в която се стелеше чувство като в старинен чертог.
Сега беше по-скоро учтив, отколкото приятелски настроен. Почерпи госта си с чай и стар коняк. Пусна музика от радиото. Дръпна завесете за да навлезе дневна светлина, но прозорците му дълго не бяха чистени и побърза да ги скрие отново.
-Има ли някакви съмнения относно самопризнанията на Лилаво копнение, че продължавате случая? – превзетите нотки бяха по-скоро иронични.
-Всъщност това не е мой случай. – отвърна Блоговест – а вече е и закрит. Получих си остатъка от хонорара.
-Така ли? Хм. Това ме кара нещо да не разбирам.
-Искал съм да се запозная с вас.
-Нека да е с теб, приятно ми е.
-И ако мога да си обясня някои неща, които сам няма да успея.
-Дано да съм ти от полза.
-Внушителен дух си.
Тотем се усмихна, а усмивката за миг съвсем детинска внезапно охладня и придоби жестокостта на издаващо присъда божество.
-Един графоман на средна възраст, даже надскачащ я. – опита се да е ироничен, но не успя – Внушителен? Не. По-скоро отчаян.
-Видях отчаяния пишещ, изглежда различно. Ще попитам и за него, дано знаеш нещо, но преди това искам да разбера защо толкова те е мразил Тангра?
-Мразил ли?
-Думите му не са ласкави, в нито един от постингите ти, в които е вземал отношение.
-Нищо лично. Просто не харесваше, което пиша.
-Има право да не харесва, всъщност и да си плюе, но какво го е карало да губи толкова енергия? Доста амбициран изглежда в заниманието си да ви ругае. На места е направо истеричен. Не прилича на възрастен, сериозен човек, който пише и издава книги за световната конспирация.
-Може би...жена. – доста се замисли преди да добави “жена”.
Не е изключено. Блоговест никога не беше се съмнявал, че се създават доста интимни връзки в мрежата, но никога не беше и предполагал, че са толкова много и толкова лесни. Преди часове, не издържа и попита търкащата глава в гърдите му Сиамска котка, не мисли ли изобщо за съпруга си. Тя кротко, даже усмихнато му отвърна: “Мисля. Не и сега. Сега е друго, сега е откраднато. Сега е само за нас. Това е един автономен живот на онзи, който ще си водя. “
“А, ако имам друга?”
“И да имаш. Не и сега. Сега е друго, сега е откраднато. Сега е само за нас. Това е един автономен живот на онзи, който ще се водиш...Всъщност, надявам се, скоро да имаш. И не мисли за това пусто бъдеще. Опорочаваш настоящето. Има ли нещо по-топло от тези часове!”.
Жена – мечта. Или по-скоро добре играеше ролята на такава. И си вярваше. Познаваше я добре, не беше чак толкова романтична спрямо божествеността на мига. Поведението й му се стори по-скоро създаден в мрежата, стереотип. Красиво, прекрасно даже, но стереотип. Кой знае от колко в мрежата усвоен и асимилиран до природа.
“За какво се замисли толкова?” – попита го още.
“Получих остатъка от хонорара, а реално не съм свършил никаква работа. Един доклад от мен не са получили.”
Сиамката прихна да се смее.
“Това да ти е проблема. Обикновено е, че свършваме работата си, а не получаваме парите си. Не обратното.”
“Точно. Не е ли озадачаващо.”
“Абе, вярвай в чудесата. Още повече когато ти се случат.” – после малко по-сериозно продължи – “Знам, че има друга. Не, че не ревнувам. Ревнувам, разбира се. Но имам ли право? И ако се осланяме на разума, така е по-добре за двама ни.”
“Права си.”
“И още нещо. Знам, че не ти се спира. За това те и притеснява хонорара. Не спирай. Този случай те срещна с мен...И с другата, нали...Която и да е тя....Виж, аз ще те подкрепя. Както до сега. Като не ти се спира, не спирай. На админите, ясно, вече не им е все едно. Притеснени са за нещо. И мисля си...За теб...Но ти не спирай...”
“Мислиш ли, че Лилаво копнение е извършила убийството.”
“Мисля, че Лилаво копнение беше пълен психопат. И преди самопризнанията и самоубийството й съм го мислила. Как смяташ да продължиш?”
“Ще се срещна с Тотем!”
“Охо! Виж, това ще ти е полезно. Дано да те зарази и да се научиш не само да се отдаваш на мига, както си умееш, а и да уважаваш шанса си.”
Попита я какво има предвид, но тя само се усмихна. Бързо го целуна. Обърна се на другата страна и заспа.
Тотем чукна леко с чаша, чашата му, за да му напомни къде се намира и Блоговест леко се сепна.
-Освен заради жена, не мога да си обясня с друго нездравословния интерес на Тангра от мен.
-Познаваш ли Сиамската котка?
-Деси ли? О, да. Като дъщеря ми е...
-Като дъщеря? – смръщи се Блоговест.
-Е, да. По-млада е само със седем години от мен, а ако я попиташ, тя ще твърди, че ми е като голямата сестра, но ще си остане тийнейджърка, както по визия, така и като душа. Аз пък, аз съм прескочил тази възраст, още когато реално съм бил в нея. Не бих скрил, ако имахме интимна близост, просто защото щеше да е безсмислено. Тя би я оповестила. И ако попита за нея, във връзка с враждата с Тангра. Не, ако има конкретна жена, друга е. Но мисля, че няма конкретна. Проблемът му беше всяка, по-скоро всички, заради интереса им.
-Този човек, понякога грубите му са твърде груби, не го ли е било страх. Все пак не се е криел кой е. Някои са чувствителни към достойнството си, а да речем към твоето и на Медиума, например...Тангра се е държал доста пренебрежително.
При споменаването на Медиума, Тотем видимо се стресна. Изражението му изписа учудване, преди да изгледа изпитателно Блоговест.
-Защо попита за Медиума?
-Имах намерение още от началото. Споменах ти за отчаяния пишещ човек – него имах предвид. Към теб и него се е нахвърлял най-злобно Тангра.
-Понякога направо си му хвърчеше пяна от устата. – въздъхна Тотем. – Но това е мрежата, всеки може да изрази, каквото си мисли. Задръжките са за живота. Друг е въпроса, че хора като Медиума, не поставяха рязка граница между едното и другото. Знаеш ли нещо за него? Къде изчезна? Как е?
Блогослав се намръщи.
-Ясно. – досети се Тотем. – В началото и аз, и той бяхме доволни усилията на Тангра. Не, че бихме си го признали, но така беше.
-Не разбирам.
-Тагра се държеше абсурдно. Будеше смях и съжаление. Както говореше за заговори на тамплиерите за нов световен ред го обръщаше на проблемите си със стомаха и колко мамен бил от жените. Приписваше наред лекарства на автора на всеки получил популярност материал, а сам крещеше, че е с пророчески способности и чува гласове. Правеше забележки за правописа, а неговия беше по-отвратителен дори и от този на Медиума. Заяждаше се с по-добре изглеждащите блогърки с което приличаше точно на калпаво дете в ученически кабинет, което така си мисли, че ще впечатли момичето на съседния чин. На няколко пъти се познаваха книгите от които беше крал текстове за да състави своите. Изобщо, той беше илюстрация на жалките страни в интерактивното общуване. Когато ни се нахвърляше, показваше на всички, какво представляват анонимните и тролите, които се нахвърляха със сходни езикови похвати на мен и на Медиума.
-Правил ви е услуга.
-До един момент: да. При това голяма. Сега ще ти призная нещо. Мечтал съм за подобна поява. Навремето дори създадох един профил, за да се нападам. Защото така смятах да овладея злата енергия срещу себе си. Мислех да събера в измисления образ всичко с което мога да бъда нападнат и тъй да го държа в ръцете си.
-И какво стана?
-Хакнаха профила. Откраднаха го. Моят мистър Хайд се отдели от мен и продължи да ми създава дълго проблеми.
-Кой е той?
-Мистър Хайд. Не се е явявал от доста време. Но беше истински кошмар, като че ли ме нападаше собствената ми сянка, тъмната ми половина. Да, имало е реален трол зад него и имам съмненията, че е седемте w. Но представи си колко зловещо изглеждаше. Започвам да се нападам сам с измисления си образ. Спирам когато съм преценил, че не бива повече, но измисления ми образ продължава да ме атакува. – Тотем замлъкна и хладно се засмя. – Една от най-големите глупости, които съм правил в живота си. Когато Тангра се появи, като че ли изпълни всичко онова, което смятах да постигна чрез Мистър Хайд. Тангра се излагаше с което правеше смешни всичките ми неприятели в мрежата.
Тотем замълча и Блоговест го подкани:
-А после?
-Ако бъдеш настойчив дори в глупостта, ще постигнеш успех. Девизът на много блогъри като Тангра. Постепенно дори глупостта, всъщност най-вече глупостта, става в очите на множеството: симпатична. Тя си прилича на народен героизъм, барикади и търкалящи се глави край гилотина. От езикът на любовта и по-силен само езика на омразата.
-Страшничко звучиш.
-Страшничко ми беше само когато Мистър Хайд, започна да ме преследва, защото си беше мои страни, изплъзнали се от моя контрол. Тангра също не можеше да контролира омразата си и ако е било страшничко за някого, било е най-вече за самия него. Съзнавах го и просто изчаквах. И не сгреших, омръзна му.
-Здрава гърбина си! – засмя се възхитено Блоговест, чудещ се, дали е способен да издържи онова, което е издържал Тотем.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Сеп 01, 2010 9:29 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

24. Нови разкрития за смъртта на Тангра

Официалната версия за смъртта на Тангра, бързо се разпространи, а отзвука почти достигна истерията на онзи от сутринта след трагедията. Изглеждаше почти абсурдна и все пак най-вероятно това беше истината, подкрепена от достатъчно доказателствен материал. В крайна сметка, разкритието беше удобно за всички, най-вече за масовата публика, която изобщо нямаше да повярва в него, защото така оставаше широко отворена врата за всякакви параноични версии.
Блоговест прекара почти цяла нощ пред компютъра. Към единадесет преди полунощ Киберданна, беше решена да се срещнат, дори се приготвяше. Сетне се разколеба, започна да пише объркани бележки. Спомена, че трябва да му каже, защо се е опитала да поеме вината на убийството, а също, че е неподготвена. Блоговест и обясни, че това изобщо вече е без значение. Тя му прати усмивки и мина повече от половин час, докато му напише краткото: “за мен все още има някакво”. Малко по-късно, той успя да се свърже със свои колеги по фейса. Някои му дължаха услуги и му обещаха информацията, която търси. Нетърпеливо чакаше и от време навреме си разменяше по скайп, някоя реплика, с Киберданна. В малките часове излезе първоначалната все още непотвърдена информация за смъртта на Тангра.
Скандалният случай с юристката, която в алкохолно умопомрачение беше направила серия от автотранспортни произшествия, се оказа далеч по-тежък. Правила си е пиянското родео и на предишната вечер и не е била заловена, макар преследване да е имало. Много камери са засекли колата й. Две от тях на улицата пред дома на Тангра. Едната я е засякла как влиза по улицата, а капака и бронята й са били прави. Втората петнадесетина секунди след това, като се вижда ясно, че колата е имала сблъсък. Станал е точно в този периметър в който е и входа на покойния блогър. А ДНК анализа доказва, че кръвта по предницата е именно негова. По време на разпитите жената отричала, после признала, че не помни, но е много, много вероятно да се е случило. На сутринта като видяла трезва предницата била толкова разстроена, че това я накарало отново да пие.
Десетки анонимни блогъри се надсмиваха на версията и изразяваха мнението на най-широката част от населението ни:
“Това ли измислиха. Даже и децата вече не вярват в Дядо Коледа. Това звучи толкова нелепо, колкото ни една от нелепиците в които се давим.”
“Братче, то ракета срещу цял Пентагон изстреляха, а после изкараха, че е пътнически самолет, та един блогър ли няма да убият, че после да наклепат някоя пияна шматка.”
“Искаме справедливо разследване! Ще пуснем петиция, митинг ще направим!” – този изглежда иронизираше, но след него се върза цял ред от отзиви, които одобряваха предложението му.
Блоговест дори не затвори очи. Виждаше как се е случило. Как Тангра, всъщност един дребен, измъчен и уморен мъж, Антоан Шишманов, не – Тангра, защото тази походка не върви на монотеистично езическо божество, прегърбен се прибира към дома си. Улицата е осветена, но не много добре. Има няколко счупени лампи, макар да е с четири ленти и през деня оживена, сега е по-скоро тиха. Приведена е главата му, яката вдигната високо. Оглежда се, но се отказва да прекоси там където му е хрумнало за миг. Продължава по тротоара и когато застава точно срещу входната си врата, тръгва по пешеходната пътека. Колата преминава като мълния. Докато лежи на тротоара, дори не е сигурен какво му се е случило. Изправя се на крака, в шок е и ако беше оцелял, трудно щеше да си спомня за тези минути. Изкачва се до апартамента си. Взима телефонът за да извика за помощ. Силите му свършват, но е успял да седне на креслото си. Връща съзнание за кратко. Оглежда се за телефона и не може да го види паднал под краката си. Компютърът е пред очите му. Иска да потърси помощ, но толкова е объркан, че пише само крилатата си фраза: “Уби ме глупака!”
До него е телефона, цял в кръвта му и прилича на оръдие на убийството, след като друго около него няма.
Злополука. Непредумишлено убийство, отприщи толкова страсти в мрежата. Такава изглеждаше абсурдната истина.
Подозренията в нея, щяха отново да раздвижат публичното пространство и всички печелещи от шума в нея, получаваха невероятен бонус.
Блоговест натроши шест аналгина на парчета, изпи ги и проследи събитията до сутринта. Информацията беше повторена от няколко медийни блога, а после официално потвърдена и от блога на пресцентъра на МВР. В това време си размени стотина обидни реплики със седем W – та, а за 14 30 си уговориха среща, в едно кафе недалече от четвърто районно. Тролът избра мястото и Блоговест си го разтълкува със страх от физическа саморазправа. Подсмихна се и зачака мелите от колегите си, информацията, която сега истински го интересуваше. Малко преди десет я получи. Стана бързо от мястото си, пусна си студен душ. Мижеше под него и се стараеше да не мисли за нищо, но не успяваше. Поколеба се, дали сега трябва да тръгва, но изчисли, че ще има време да се върне за срещата с именития трол.
Пак пред очите му се разигра сценката с пресичащия улицата Антоан и отнасящата го кола. Треперещите му кървави ръце под телефона, изпускането му.
Злополука. Просто една злополука.
А после?
Излезе от дома си и махна на първото преминаващо такси.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Сеп 01, 2010 9:29 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

25. Смъртта на Лилаво копнение

Срещнаха се, по негово настояване в едно бистро. Изглеждаше по-висока отколкото предишния път когато се видяха. И с по-дълга коса. По-фина и много по-мълчалива. Вместо зачервени от плач очи, сега зад очилата й надничаше едно недоумение. Не запита гласно какви са причините за срещата им, но с всичко издаваше този въпрос.
-Трябва да си поговорим. Дълго да си поговорим. – започна Блоговест и й посочи с очи стола.
Тя седна, без особено желание.
-Най-добрата приятелка на Лилаво копнение. – рече, за кратко замълча и продължи – Или по-скоро на Лилия.
- Не те, не ви разбирам накъде биете.
- Най-добрата приятелка на Лилаво копнение или по-скоро истинското Лилаво копнение.
Жената се стресна. Направи опит за хладна усмивка.
Блоговест хвърли на масата един малък кафяв плик.
-Вътре има цифри, много цифри. Данъчни извлечения, молби за кредити, оценки на имотното състояние. Съпругът на Лилия е наистина способен човек, но това, което е започнал и е развил се е нуждаело от пари, от много пари. Всъщност три пъти е бил близко до фалит, но са се намирали още, за да продължи. Знаем откъде са те и кой от двамата е получил наследствено от реституцията много, много средства. Била е Лилия.
Хвърли на масата следващ плик.
-Нарочно избрах сепарето. Няма кой да ти досажда, можеш спокойно да разгледаш снимките. Пикантни са, да. Има хора, които си вадят хляба, правейки такива. Аз например...Да ти призная честно: понякога е гнусно...Толкова красиви са чувствата, красотата като вина, за която трябва да платиш...Не, тези не съм ги правил аз. А това е тази която наричаш Лилаво копнение, всъщност Лилия, което няма общо с лилавото и която няма общо с Лилавото копнение, което си ти, нали...Погледни, погледни снимките. Това е твоята бивша колежка, твоята мъртва колежка. Същата за която казваш, че секса не е интересува, че пренебрегва ухажорите си. Харесва ми снимката й в това сепаре. Седнала е на твоето място. Хубава си, но тя е доста по-апетитна и как е разголила бедрото си, уж небрежно, без да иска, чак е открила как се белеят прашките й.
-Престани!
-А кавалерът й със стил. Смокинг, златна игла, как деликатно ръката се е озовала на коляното й. Почти невинна е, в сравнение с изражението му. В някои сутрини виждам фавн в огледалото, но подобен...Не съм се родил за да бъда, колкото и да се старая, то е призвание.
-Какво искаш от мен?
-Просто да разгледаш снимките. Не, че ще научиш нещо ново. Спомена, че в началото е била нимфата на мрежата. Тя винаги е била нимфа. Винаги. Не и ти. Фриволна и уверена, докосвала те е в подсъзнателното ти. Животът й е бил разсъблечено твое подсъзнателно желание. Живеела е така, както не смееш да си признаеш, че мечтаеш.
-Добре, добре, е и?
-Говореше като влюбено момче за виртуалният й образ. На нея не й е бил необходим. Тя не е имала задръжките, които имаш. Искала си да бъдеш тя, много си искала.
-Напротив. Достатъчно хубава и секси съм да бъда. Но като нея е най-лесно. Аз имам отговорности.
-По-скоро чувство за чест. Не може да си обсъжданата като нея мръсница. И все пак, толкова е изкусително да си представяш понякога, че си. Като например във виртуалното пространство. Все едно обличаш кожата й. Все едно си тя, но винаги можеш да излезеш от профил, да свалиш тази кожа и да си отново себе си. Благоприличната. Добрата съпруга и добра...любовница.
-Виж, наистина имам отговорности и малко време. Ако имаш нещо да ми казваш, направи го бързо. И откъде имаш снимките.
-Да кажем, че е имало съпруга, която се е съмнявала, че мъжа й има връзка с Лилия, наела е такъв като мен да проучи връзките й. На съпруга й не попаднал, но и това, което е снимал си заслужава внимание. От непосветени, като мен. Иначе за теб и за мъжа на Лилия – нищо ново. Нали?
-Добре, прав си.
-Той го е понасял. Питал те е доста неща, а ти не си крила. Били са си ваша тайна, вашите дълги, дълги разговори. А тя ви е сближила, много ви е сближила. Искала си се да го утешиш, а и в прегръдките му си се чувствала малко повече тя, отколкото с нейният профил в мрежата.
-Не е така, аз...ние се обичахме.
-Толкова си го обичала, че ти е било трудно поносимо да гледаш как се измъчва с нея.
-Грешиш. Не беше трудно поносимо, а непоносимо.
-Приказваш много, в това ти е проблема.
-Знам.
-А неговият, че е бил материално задължен към съпругата си.
-Тя е омагьосваща. Проклятие е. Способен беше да я убие, но не и да я изостави. Рано или късно щеше да го направи.
-Но ти си имала нейният профил в мрежата.
-Направихме го двете, за забавление, но на нея не й оставаше време за него и го забрави. Аз продължих да съм тя.
-До смъртта на Тангра.
-Която стана на време. Иначе аз щях да умра. Постепенно образът на Лилаво копнение ме задушаваше. Правих опити да се откъсна от мрежата, но тя ме зовеше. Тя искаше да впечатлява, да плете интриги, да флиртува. Както чрез Лидия в живота, така чрез мен в мрежата. Постепенно се превръщах в Лилаво копнение и някой ден нямаше да успея да изляза от мрежата, за да се завърна в себе си. Всички мислеха, че Лилаво копнение е мръсницата. Нейна снимка, нейното име в профила.
-И нейното самопризнание, но написано от теб. Ето това е и разпечатката за купения от теб фенобарбитал, с който уж се е самоубила, след направените самопризнания.
Жената сви устни. Наведе се, махна очилата си и го погледна, нервността й беше изчезнала, останалото изрече по-скоро развълнувана:
-Виж, по един начин, тя пак се самоуби. Тя беше родена изкусителка. Харесваше дявола си. Сама го галеше, когато го чувстваше под кожата си. Но мъжете не бяха достойните й жертви. Без усилия ги имаше и ги караше да играят игричките й. Аз бях предизвикателството. Мен искаше да прелъсти. С начина си на живот. Да бъда нейна ученичка, да се откажа от ценностите си и да се предам на сладката й поквара. Ухажваше ме да се превърна в нейно копие. В оръженосец на порока й. И успяваше, превръщаше ме в себе си, но ме превръщаше в онова, което сама се беше отказала да бъде. Обичащата точно този мъж, пак буйната хормонално, но изявяваща похотливите си фантазии из мрежата. Осем години деляхме от девет, до четиринадесет – петнадесет часа понякога, кабинет. Кога имахме много работа, кога просто очаквахме. Споделяхме всичко. Веднъж почти ме склони да легна с любовника й. Пришки ми избиха по цялото лице от напрежение. Цикълът ми се обърка. Седмици наред ме мъчеше безсъние, а сънищата и сладки, и страшни. Присмиваше се на скрупулите ми. Понякога ставаше дори груба, до сълзи ме е довеждала, но бях зависима от нея. Както и мъжа й. Накрая вече нямах себе си. Нейният по-добър избор бях. Правим го сами за себе си. Избираме между едната и другата си страна и даваме право на избраната страна да унищожи пренебрегнатата. Всеки го прави. Всеки. Тя ме създаде, за да убие себе си.
-А сега този, който тя задържаше с материално е свободен да бъде твой.
-Като спомена материално...Този наш разговор е за пари, нали?
Блоговест късо се засмя.
-Спокойно, не е. Просто исках да получа потвърждение. Трябваше да го знам.
-Ще ни издадеш, ли?
-Не.-отвърна и се почувства глупаво, преди да добави – Виждаш ме за последен път.
-Но, защо, защо?
“Виртуалната среда. Идеалното място да се измислиш. Да разгърнеш фантазиите си, дори неосъществимите, да се превърнеш в друг човек и дори да си повярваш, че си друго. Митологичен образ, филмов герой, литературен персонаж. Днес хедонистичната любовница, утре – убиеца. А той да конструира идеалното престъпление, като в криминалните романи. Като съвсем забравиш, напълно изключиш, че това идеално престъпление има една основна слабост – просто не си престъпник.”
Жената пак го попита нещо, което дори не чу.
“Една желаеща внимание душа в мрежата. Тя прави всичко възможно да го получи. Толкова е обсебена, че решава да се самоубие и да признае престъпление, което не е извършила. Изглежда непробиваема версия. Все пак профила, с личните данни е на мъртвата. Само, че приказваш много. За трансформации на духа, за хубавицата която не се интересувала от секс. Не можеш да спреш приказките си, вдъхновен си, а това пробужда недоверието дори и у един лаик.”
-Какво искаш от нас?
-Нищо. Просто трябваше да чуя всичко и от теб.
-И наистина няма...
-Не, никой няма да научи от мен. Не си заслужава. Не бързай да се радваш. Помисли си. Живеете в един малък град. Странно умира твоята колежка. Тя е и съпруга на човек материално зависим от нея. След смъртта й двамата се събирате. Защото няма как да е иначе. Защото всичко което сте сторили иначе е безсмислено.
И когато някой изброи фактите и каже, че има нещо съмнително на никой няма да направи впечатление. Гарантирам ти го. Но когато подобно нещо се случи повторно, а това е неизбежно, защото един малък град е една социална мрежа, паяжина от която не можеш да излезеш с изключването на компютъра, десетки, а после стотици езици ще го зашептят. Знаеш какво ще означава това за вас, нали? Тук ви е бизнеса, децата ти, живота ви. Вие сте вече в затвора си, без присъда, не и земна, в затвора на истината. Сбогом!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Сеп 01, 2010 9:30 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

26. Огромен, тъжен интелект

В никакъв случай не беше едър мъж, но имаше много мазнини по себе си. Потно оплешивяващото му чело, тесни раменете му, очила с голям диоптър и семпли рамки, сакото му и панталоните бежови. Независимо от класата им стояха безформено на тази фигура. Трудна за определяне възраст, по този начин изглежда и мърльо под тридесет и мухльо под петдесет. Безличен, някак отпуснат, сякаш всеки миг щеше да се разпадне. Кротък вид, кротък до окаяност. Това беше истинското лице на прословутия най-зъл трол в социалната мрежа weblog.bg. Самият той – седемте w.
И той и Блоговест се появиха в бистрото, точно на уговорената минута. Блоговест запотен заради бързане, убеден, че е закъснял. Седемте W видимо отегчен и леко нервен, заблуден, че е дошъл на срещата твърде рано и ще трябва да скучае. Изгледаха се и се поздравиха. Достатъчно им беше да срещнат очи, за да се разпознаят.
-Не очакваше да видиш дявола на Робърт Де Ниро, нали? – кисело се усмихна трола.
-Кой дявол?
-От “Ангелско сърце” – любимия ми образ на нечестивия.
-Повече ми харесва Ал Пачино в “Адвокат на дявола” – отвърна Блоговест – но не очаквах да видя и него.
-Ти също не приличаш на Хъмфри Богард, но за съвременна екранизация на Чандлър бих избрал Даниел Крейг.
-За кино ли ще си говорим?
-Може и за жени. Аз мога и за мъже. От женско и от мъжко име. Мога да говоря и за мишки, от котешко. За цици – като циник и като поет. Мога да говоря за класическа музика и за футбол. За чалга и спиритически сеанси. Влез в системата, направи си регистрация, измисли се, но не забравяй кой си, особено, ако те е имало, защото току – виж си се открил. Разочарован си от вида на трола, а знаеш ли, тук всичко е измислица, реално е идеите. Не ние си измисляме профили в социалната мрежа, а социалната мрежа си прави регистрации в тези три кенефа и половина, които наричаме своя реалност. Разбра ли какво означава wwwwww – три кенефа и половина, ето какво. – закиска се, а после посочи с пръст гърдите на Блоговест – Знам, че ти си Тангра. Истинският, а не онзи фейк който умря. Ти ми пишеше онези бележки, нали?
Блоговест очакваше нещо подобно, но не успя веднага да реагира, а и трола много не се интересуваше от отговора му.
-Не се върза на версията, която излезе за смъртта му, защото знаеш истината. – продължи – За това ми и досаждаш, а можеше и да не съм го убил точно аз.
Тупна раницата до себе си.
-Понеже се намериха много убийци, ще трябва да докажа авторството си. Тук е ризата ми. Има достатъчно генетичен материал по нея. А и ченгетата се чудят как да скалъпят. Не може по черепа му да е нямало остатъци от колата на онази кучка, ако тя беше причинила смъртта му, не може да няма остатъци от телефона с който му пръснах тъпата глава. Спри играта, става ли! С този палячо Тангра свърши.
-Защо го уби.
-Знаеш защо. Аз го създадох. Ти се направи на него и писа раздразнените писма до администрацията, нали?
-В грешка си.
-Бях, но вече не съм. Аз направих първият му фалшив профил. Поводът. Видях в някоя от родните ни многотиражки статия за премиера на книга на Антоан Шишманов. Имаше и кратко интервю. Големи приказки, големи локуми. Умните и запознатите, знаем що за стока е, но хората като цяло му се връзват, а той краде ли краде други параноични автори, популяризира разни смехотворни идеи и се има за голям мъж. Раздразних се, честно. И направих профила Тангра, като писах в лични данни, че това е Антоан Шишманов. Сам си набрах два материала от въртоглавите му книги и ги пуснах като постинги. До вечерта получавам писмо от него, моли ме, да престана. Твърди, че аз не съм той. Аз пък му пиша, че аз съм си той. Заплаши, че ще алармира администрацията. Е, това е правилният подход. Да беше започнал с това, а не да ми пише и да капе с мед по сърцето ми. Накарал го бях да реагира, това ми беше целта. Стигаше ми толкова и когато все пак администрацията изтри фалшивия профил, бях подготвен. Не и за онова, което видях два дни по-късно. Оформен по същият начин профил, такъв какъвто го бях създал, имаше отново. След изтриване на потребител, системата позволява след двадесет и четири часа, да се открие друг със същото име. И Тангра се възползва от това. Взимайки моята идея за него, се създаде повторно. Един вид, аз съм създателя на божеството. – изкиска се кисело и продължи – Мислих си, че това е самия палячо. Истинският Антоан Шишманов, но си бил, ти. Нали?
-Какво те кара да мислиш...
-Ти следиш хората, теб те следят хора. Доста усърдие прояви в разнищването на историята. И не ми казвай, че администрацията може да ти плати толкова, че да приемеш случилото се толкова лично. Нито, че администрацията ще наеме най-некадърния детектив в половината Млечен път, за другата половина не съм сигурен, понеже не ми е останало време за пътуване и по нея. А и нека да ти кажа, че отдавна знаех, че смешника Антоан Шишманов не е в състояние да бъде трола Тангра. Да, Тангра се излагаше тотално, глобално, епохално и в същото време учудващо тривиално, както никой друг, но всички заедно в цялата тази мрежа. Чудовищно смешен ставаше, божествено жалък, ала имаше, имаше някакъв смисъл в това. Даже и аз не го разбрах, а аз съм интелект. Един огромно недопустим, тъжен интелект. Опитах се да го спра, по хиляди начини да го спра, както той спря мен. После чувствах вина. Аз общо взето се забавлявам. Аз съм Лудият шапкар от Алиса, надсмивам се над слабостите на юзърите, за да разкрия тяхното лицемерие. Кошмар съм за мнозина, но най-черния за разни педофили и самозванци, разиграли конете си из мрежата. Този обаче играеше сериозно, много сериозно. Той промени облика на цялото интернет – общуване. И все едно добави осмото w, така се развоня всичко. Всеки подозира всеки в задкулисни игри, плюе, върти интриги на лични, измисля истории за съблогъра, който открито ласкае. Неколцината идеалисти гледат като мишки, изглеждат притеснени, обират къчовете на всички ритащи се коне, магарета, мулета, катъри, кентаври и всякакви други мутанти. Стигнеше ли се до подобни истории, обикновено спирах, защото ги предизвиквах предимно аз или мои клонинги. Тангра обаче нямаше да се спре. И когато започнаха на сериозно да се вадят досиета, за престъпно или порочно минало. Когато побеснели блогърки, започнаха да водят разследвания за самоличности зад никнеймите, да си пишат взаимно доноси по службите, а една от поетесите едва не почина от сърдечна недостатъчност, след което не припари повече до мрежата. Когато градусите се вдигнаха до такава степен, че всеки заек имаше повече профили и от дълбокоуважавания от теб седем W – та, а седемте W се превърна в една капка в морето от себеподобни. Запитах се за отговорностите си. Запитах се, че цяла нощ спорих със себе си. Спирал съм и друг път свои профили като се е налагало, но този макар създаден от мен ми се изплъзна. Не го владеех, а на всяка страна трябваше да го спра. Да, знаех, че онзи нещастник не е Тангра, но се надявах, че убивайки физическото тяло ще спра и действието на профила. И до някъде го постигнах. Да, превърнах в герой един интелектуален урод, а Тангра продължава да ми пише лични. Но звездата еднодневка на героя бързо ще залезе, а аз разбрах кой е Тангра.
-Не съм Тангра.
-Без тези, става ли. Всъщност вече ми е все едно. Знаеш ли, мислех да убия и теб, но доста герои ще станете, а всяка смърт ще затвърди легендата. Не потвърждавай пред мен, че си Тангра, не ми трябва. Искам само да те попитам дали ти харесва това което стана? Отговори на себе си. Един човек, който може и да е нямал представа, че има профил в социалната мрежа, един пълен нещастник, но все пак невинен трябваше да умре. Дълго очаквах подходящият момент. Много наплашен беше, обграден с ключалки и алармени системи. Можеше на улицата, но ми се струваше по-опасно, а и вече изплаваше в съзнанието ми идеята, че профилът му трябва да научи пръв. Мислех да го убия с шило. Знам къде да го крия, знам така да крия, че никой да не го открие. Защото съм интелект. Един огромен, тъжен интелект. Почти се бях решил и го догоних, когато кучката го блъсна с колата. Нищо сериозно, то тя и заби спирачки. Течеше му само кръв от носа. Пораженията по предницата й бяха, че се удари в контейнера след това. Аз пък загрижено бях хванал вече Антоан през кръста. Питах го добре ли е, трябва ли да викна “Бърза помощ” и куп други дивотии. Той трепери като мокро зайче. Като предлагам да го кача до дома му, реагира така, като че ли с нетърпение е очаквал точно това да му предложа. Страхливец е, но с този ми външен вид, ще заподозре ли, въпреки параноичния си ум, че съм повече от загрижен чичко. Поставям го на стола, казвам му да не мърда и да не се вълнува, той ми показва шкафа в който имало отворени бутилки водка и уиски. Става ми гаден. Ако бях по-млад, сигурно бонбонче щеше да ми предложи. С дребен жест иска да ме подкупи и задържи, защото се нуждае от мен, а очите ми се забиват в префърцунения му телефон. Дърво, месинг, позлата, вътре има бобини, толкова мед, че ако се предаде на вторични суровини ще нахрани две цигански семейства. Само един удар. Добре го прецених. А после...Знаеш, пратих ти снимките. С думичките: “ти си мъртъв”. Очаквах да се скриеш и да не посмееш да покажеш, че има друг зад профила, но веднага ме зашлеви с онзи постинг. И продължи.
-За лечение си.
-Любимата препоръка на тролите в интернет. Лично мен отдавна ми омръзна, но продължавам да я използвам. Сега помисли си, кой е за лечение. Аз ще се предам, убиеца ще бъде заловен, част от истината научена. Помисли си, независимо дали ти си или не си ти Тангра, харесва ли ти това, което се случи. Ето я хубавицата идва, ако нямах други планове щях да я снимам на бързо и да й направя профил в weblog.bg. , а каруцаря и да полудее, но остави ме поне аз да платя сметката.
Излязоха заедно. Блоговест видя как тролът тръгна към полицията, как заговори с часовия, обърна се с ръце зад гърба, за да му бъдат закопчани белезниците.
Ще прескочим в следващите четиридесет и осем часа за кратко, за да разберем какво се случи със седемте w – та. Доказателствата, които даде срещу себе си, бяха достатъчни за да го задържат под стража. Макар да е бил обискиран добре, никой не е намерил шилото. С което е промушил двамата ескортиращи го полицая при репатрирането му в съда, за удължаване на мярката му за неотклонение. Единият от полицаите е починал на място, вторият след часове в болницата, но е успял да простреля смъртоносно опитващият се да избяга седем w – та.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Сря Сеп 01, 2010 9:30 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

27. Абсурдно преди озарение

Малко след срещата със седемте w, ослепя с едното око. Болката в главата пак впиваше ледени корени в цялото му тяло. Връхчетата им кървяха в бъбреците му. Тъмно лилава светлина трептеше и го биеше от всички страни. Загуби представа дори къде е.
Какво значение има за кого ме взема трола? Изобщо знаел ли е за Тангра, убитият? Има ли друг Тангра, освен него? Кой е той? Какво значение има?
Трябва да си направя прегледите, да разбера какво ми е. Не ми е работа.
Подпря се на непозната стена. Опита се да повърне, но сигналите бяха фалшиви. Огледа се несигурен, близо до дома си беше. После му позвъни Дана, не помнеше какво говориха, а известно време след това не помнеше, че изобщо са говорили. Този път той отклони срещата. Не беше в състояние.
По някое време се опомни пред компютъра. В социалната мрежа, в своя профил. Зачуди се какво търси тук. Понечи да излезе, но изпита усещането, че ще излезе вън от дома си. С несигурното си състояние, в нощта. Всяка буква драскаше очите му, но четеше, без идея четеше. Ако не му беше зле, щеше да напише за срещата си със седемте w – та, щеше да бъде сензация, а скоро и без друго щеше да се чуе, кой е убиеца.
Заспа, по-скоро изгуби съзнание на стола, с ясната мисъл, преди това, че на другата сутрин започва работа по здравето си. Събуди се бодър, съвсем забравил последните си намерения, а следващите часове биеха по абсурден хумор, може би всичко останало в живота му.
Отново самопризнания в мрежата, отново жена натъпкана с фенобарбитал, но този път за щастие спасена. Беше Калипсо. Зървал й беше един два пъти профила. Вместо портретна снимка, като аватар си беше сложила едно ухилено слънце. Нямаше представа как изглежда, нито че е толкова млада. Пуснаха го без проблем в токсикологията. Медицинският екип, кой знае, защо реши, че е големия й брат. Нещо, което доста го поласка, защото Калипсо на години му се оказа дъщеря.
Като видя бледото, слабичко създание в леглото, изпита умиление. Попита я на колко е, тя му каза, че е на четиринадесет и половина. Изглеждаше поне на шестнадесет, при това вече си личеше голямата хубавица. Зъбките й на зайче и най-вече приказките, които последваха й връщаха детския облик. Какви били тези самопризнания? Ами, като на „онази дърта шафрантия Лилаво копнение”. Какво има предвид?

„Онази толкова го е убила, колкото съм го убила и аз.”

А кой според нея го е убил? Тайните служби. Опитала се да мине за агент на тайните служби. И си призна защо. Да впечатли свой виртуален приятел. Много хубав бил. Започна да описва кой е, но Блоговест, изобщо не се досети за момчето.
Мислеше само върху феномена. Направи ли някой нещо в социалната мрежа, получи ли широк отзвук, сума още хора се опитват да го повторят. Попита я за родителите й. Тя смотолеви нещо. Не ги понасяла. А освен това, майка й също имала профил, някъде си.
Каза го, като че това е върховното престъпление, което може да направи една майка. Нещо я пошегува по този повод, а малката контраатакува:

„Що за странен педофил си, как още не си се престорил на лекар за да опипаш зърната ми?”

Блоговест наведе глава:

„Казвай си неприличното предложение, знам защо си тук. Може и да се окажа твоята Лолита.”

Искаше му се да й отвърне инак, но си го каза просто:

„Не съм педофил.”

В очите й и доверие, но и голямо разочарование.

„Май така си и знаех. На мен нищо не ми се случва. И няма какво да разкажа на момчето което харесвам.”

Не му беше работата да говори така, но направи го:

„Имаш голяма фантазия, такава каквато няма нито една от тези на които се случват много неща. Знаеш ли, някой ден дори техния живот става безинтересен, но твоят никога няма да бъде.”

Сбогува се набързо с нея. Не посмя да я погали бащински, по главата, както в един момент силно пожела.

Калисто спечели повече отколкото се е надявала, но към нея трябваше да се отнесе въпроса на седемте w:

„Хареса ли ти това, което се случи.”

Още същият следобед заради нея се сбиха до ортопедия, двамата й съблогъри от социалната мрежа Мръсникът и Рицарят. И двамата на седемнадесет, съученици, а до скоро дори добри приятели. Рицарят от известно време се държеше като мръсник с нея. Мръсникът пък се вживяваше в ролята на неин рицар. След самопризнанията й в мрежата, естествено избухна бомба, в която имаше доста груби нападки срещу нея. Рицарят на няколко пъти прекали. Мръсникът пък не му отстъпваше. И след като показаха умение в единоборство с каруцарски фрази си чукнаха среща, за която прочетоха стотица възрастни, че дори и един доста изявен в мрежата и в подобни словесни дуели учител. Не само никой не направи опит да ги спре, а доста включително и гореспоменатия учител, с изразеното си презрително недоверие, че имат кураж за нещо подобно, ги поощриха. Единият щеше да носи с месеци гипс на лявата ръка, а другият щеше емпирично да се увери в постиженията на съвременната лицево – челюстна хирургия.

Незабележимата, посещавана по десет – петнадесет пъти блогърка, автоматично стана звезда. И ако надникнем напред във времето, ще се уверим в правотата на предвижданията на Блоговест, за нея. Скоро нито единия, нито другия побойник, не можеше реплика с нея да размени. За деца като тях време нямаше, защото имаше много, много фенове. Повечето значително по-възрастни, някои и женени. Женен беше и мъжа, който първо разби сърцето й. После я накара тъй да пожелае смъртта, че да обикне живота. Но преди всичко да се довери по-силно на себе си. Омъжи се преди да е навършила осемнадесет за друг. На когото след време разби сърцето, накара го тъй да пожелае смъртта, че да обикне живота. Но преди всичко да се доверява, по-малко, но за сметка на това, по-трезво на себе си.
-Като си бил в болницата, поне да се беше прегледал – с гальовен укор му рече притиснатата в него гола Деси, вечерта.
-За цялостен ремонт съм. – засмя се късо Блоговест – но има нещо за което ми е късно…
Като видя сплашеният й поглед я прегърна и по-ведро й рече:
-Не, не е тялото. Тялото ще се оправи. Тъй си мисля. Съзнанието, съзнанието – не, късно ми е. Вчера „злият трол” ми каза нещо много хитро. Не ние измисляме виртуалните си профили, а виртуалните ни профили ни измислят. Те си правят регистрация в тази реалност, а моята е твърде сбъркана. Лош профил имам в реалният свят.
-Чий ли е добър напоследък.
-Луничките й говориха едно, устните друго.
-В коя си влюбен пак?
-Не, не. Имам предвид момичето. Очарователна и млада. Приличаше на изкуствена. Духът й е в друга приказка, тялото й – просто поза.
-Все забелязваш такива неща, а това те огорчава.
-И не само малката. Вчера говорих с една жена, цялата на кръпки. При предишната ни среща дълго разказваше за трансформациите на един дух във виртуална среда, преминала през всички, без да превъзмогне нито една, като че ли се беше опитала да ги съчетае, в един абсурден, ала реален образ.
-Жените сме си неразбираеми.
-Разбира се, но не говоря за загадката, а за маската над нея.
-Най-добре не говори.
-Никога, никога не бих успял да заснема голата й изповед, защото вместо голота, под черупката й, най-вероятно е само нищото.
-Знаеш ли какъв е проблема ти? – промени тон Деси Сиамската котка – Проблемът ти е, че си поет на зримото, не папарак, нито частен детектив. Голата поза никога не те е впечатлявала, а винаги си предпочитал голата истина. За това и воайорстваш, но си потърсил благоприличната форма за увлечението си. Уж, професия, уж нещото което ти носи хляба, само за да надничаш там в скришното, с надежда да откриеш в него прекрасното, а какво…Всъщност голата истина, никога не е била красавицата. Секси е измамната голота на позата, в която обличаме грозноватата истина.
-Винаги в позиращата виждам оригинала на който подражава и който няма да успее да бъде. – отвърна й замислено и усети, че го изпълва приятна топлина, като неочаквано озарение. В следващият миг изпита усещането, че по нов начин осъзнава цялата ситуация и всички събития, от смъртта на блогъра Антоан, до сега. После му се стори, че вижда неясна и разпокъсана голата истина зад блога на Тангра. Видението изчезна, но му остави чувството, че се приближава към целта си..
Целуна по слепоочието Деси и кратко й рече:
-Май си права.
-Умничка съм, но те харесвам.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Сеп 04, 2010 12:07 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

28. Болка в паяжината

Много преди зори, Блогослав, беше наясно, че в този ден друго нищо не може да свърши, освен да обърне внимание на здравето си.
Похитителят се престара. Близо двуметровият гигант, същият, който отвлече и първия път детектива, познайника ни от ареста, чието телесно тегло надвишаваше сто и тридесет килограма, почти без никаква мазнина, някогашен инструктор по бойни умения, физика пред която и много силни мъже бяха беззащитни като деца, пресрещна точно на уличката която очакваше Блогослав, който в този момент не ползваше и тридесет процента от зрението си, заради петната пред очите, от болката държеше главата си, наклонена на едната си страна, вървеше прегърбен, а всяка крачка и всяко движение усилваше многократно главоболието, освен това почти не беше спал, от далече приличаше на парцал и в този момент беше видимо беззащитен и пред дете. Нападателят завъртайки крак, с цялата му тежест, с все сила удари жертвата си в челюстта, грабна падащия още във въздуха за яката и заби главата си в лицето му, хвърли го надолу, към коляното си, което заби в гърдите му. Скочи два пъти отгоре му и още няколко пъти ритна тялото, а то вече дори не се гърчеше, а само подскочи от ударите. Метна го на рамо и така го занесе до колата, където го стовари в багажника, сви го на две, а след това караше бързо, без да се съобразява със завоите.
Блогослав дойде в съзнание близо осем часа по-късно в тесен, душен килер. Лежеше по корем и му трябваше повече от четвърт час, докато се изправи до седнало положение и да подпре гръб на студената стена.
Макар повечето от ударите понесе в несвяст и не знаеше изобщо, на какво е бил подложен се чудеше как е оцелял, но вече му беше ясно, че няма да е за дълго. Циганският барон го беше предупредил. Това което излезе наяве му беше само полза, но по някаква причина не беше доволен от резултатите. Иначе не би поръчал на мутрата си това отвличане. Можеше да го убие бързо, но се гавреше. Доказваше и пред мъртвеца кой е, а Блогослав не разбираше и не разбираше. Малко преди Сиамската котка да си тръгне сутринта, а него да му прилошее дотолкова, че да реши в този ден да не мисли за нищо друго, а да си направи изследванията, тя му каза:
-Седемте W – та е ужасяващо зло, може би психопат, не знам, това ще решат съдебните психиатри, много е далече от нормалния свят на хората и го показваше открито, звяр е, чудовище е, но не е ум, който лесно се заблуждава. И за да се заблуди, че ти си Тангра, значи наистина е имало основателни причини. Мъча се да мисля като седемте W – та. Невъзможно е, но този път успявам да се досетя, да го отгатна и знаеш ли и аз бих се заблудила. Наистина прие случая твърде, твърде лично. Като голите ти изповеди. Търсиш тялото под дрехата на профила. Защо? Не разбирам. И към голите ти изповеди не разбрах какво те вдъхновяваше, до там, че правеше чудеса. А този случай, дойде да запълни празнотата ти, след тях...
-Май си права, май си права...-главата беше вече започнала да го боли. Все още леко, много леко. Трябваше да пие сега от лекарствата си, за да стопира главоболието, но това му се струваше усилия достатъчни да покори Южен полюс, лежеше загърнат в приятната топлина на Сиамската котка и отлагаше неизвестното.
-Кое...И към голите изповеди? Кое? И сега. – попита Сиамската котка, по-скоро себе си, а той заговори за друго:
-Не подозирах, че ще се стигне до там, но научих, че блогъра е убит от профила си. Волно или неволно Тангра е пратил убиеца към Антоан. Седемте W- та е само един изпълнител.
-И сега ти остава да откриеш само, кой е Тангра.
Блоговест измърмори нещо. Разумът му казваше, че случая за него отдавна е приключил.
-Знаеш ли, кой е Тангра. Според мен е някой от админите. Всичко се връзва. Те имаха интерес от скандалите му. А и узурпираха с него тролите. Всичките им идиотщини бледнееха пред неговите. Така ги поставиха на мястото им и само ги използваха за свои цели. Това е вбесило и седемте W-та. Следиш ли ми мисълта? Тролът е направил профила Тангра, онзи от админите, който му е сложил бан-а, веднага е регистрирал следващ, още щом е било възможно. И оттук – нататък си е връщал на седемте w – та, каквото е имал да връща. Тангра е админ.
Блоговест промърмори, че е възможно. Всъщност, наистина всичко се връзваше.
-То станало време. Трябва да тръгвам. Понякога като ставам от леглото ти имам чувството, че късам мръвка от себе си.
Целуна го, а този път и Блоговест го почувства така. Малко, по-късно му стана много зле. Чакаше с нетърпение да стане поне осем за да тръгне към джипито си.
Още тогава му се видя, че се хвана за една от нишките на златиста паяжина. В началото нишката беше приятна да докосване, макар и лепката, с нещо дори възбуждаща, после усети слаби електрически импулси, които изостриха приятното усещане до болка, а нишката беше като жива плът. От която искаше, а не можеше да се откъсне. Потичаше по нея, а го заплитаха други. Около китките, като белезници и по очите като кърпа, около глезените и ги препъваха и около кръста като усмирителен колан, който го сковаваше, накрая и около шията, като безсило. От очите му навън започнаха да пълзят паяци. Болезнени, алени и жълти паяци – неговите мисли. И се пръскаха и се губеха по мрежата, а тялото му се сковаваше. Имаше и нямаше тяло. А докато имаше беше малък, беше дете. Заплетен в една реална социална мрежа. В онзи свой краен квартал на детството. От която нямаше надежда за излизане. И мяташе с ръце за да се освободи от невидимите тогава паяжини, а с всяко движение, все повече се заплиташе. И все повече мисли пръскаше по паяжината. Някъде от дъното й го искаше едно ненаситно желание. Топло, чувстващо, обичливо. Но той беше близко и далеч в ада си. Видението изчезна, а сега в килера се изостри. Докосна с пръсти челюстта си, отвън беше безчувствена, болката идваше от дъното на тялото, за да го скове цялото. Пръснаха се мислите по паяжината на болката. Този път не излязоха през очите, а взривиха черепа му и се разпиляха за секунда. Безброй, в различни разцветки. Вървяха по нишката и срещаха Тангра, като гола изповед. Като юмрук. Като края на улицата. Като русокосата админка. Като Тропчо и Киберданна. Като първата, като втората и третата жрица на Тангра. Като седемте W – та, преди да се съберат в общ образ, образа да се пръсне на стъкла и под него да остане мраморния бюст на циганския барон. Мраморен бюст същия като на римските императори, но с мигащи живи очи. Не тъмни като на циганския барон, а светлосини, почти прозрачни като на Хъски – това беше погледа на Блоговест. Паяжини запълзяха по него и го погълнаха, а той продължи да се пръска по мрежата. Срещаше красиви и грозни. Срещаше отчаяни и забавляващи се. Трепетни младежки сърца, които се споделяха и поети намерили в сайта последния шанс, да изровят от земята дарения талант, който дължаха на Господа – Бога. Смугли нимфи и изтормозени от сивия бит домакини. Налудничави философи и политиканти. Розови сърца разтварящи се в устни. Улицата премина със свирещи автомобилни гуми през мрежата и я пръсна. Чу се крясък и всичко се разнесе на птици, потъващи в нощта. Блоговест пропадаше. Махаше с ръце детското му тяло, а физическата болка, която изпитваше сега му приличаше на отражение, на дълбоко душевната, която почувства в онази вечер, за която едва тук, затворен в килера си спомняше. Бяха последните седмици преди майка му да изгуби разума си. Все още беше с всичкия си, макар и много, много тъжна. А тази вечер беше първата в която се държеше и говореше странно, поне за десетгодишното дете и пред десетгодишното дете.
-Той, мъжа ми, не носи вина. Аз, аз съм виновната. Никога, никога не съм се събличала пред очите му. Все на тъмно, все сумрачно. Никога не ме е виждал гола, а това не е истина, това не е любов. Искам, той заслужава, защото това ще е шанса му да обикне. И няма чудовище, което да обикне и да остане чудовище, а той не е чудовище. Искам, но не мога да се съблека за тези очи. Не може да ме оцапа поглед, знам го, но не мога да се надвия да не го чувствам. В лъжа живея, облечена в тъмнина. Все се страхувам, че тези очи ще ми се присмеят. Защото не съм истински влюбена, защото една влюбена жена не би се бояла. В лъжа живеем, затуй живеем лошо. Да, биха могли да пожелаят голата, да поискат истината, но след като не го правят, аз трябва да пробудя това желание, но не мога.
-Мамо...мамо...
Изчервен беше, объркан, неразбиращ всичко, но и това което разбираше му идваше много, а майка му говореше с непознат глас и думите не бяха като нейните. Даже не го чуваше. Искаше се да я попита нещо, но не успяваше.
-Животът ни е скрит в сумрака, който е загърнал голото тяло на обичаната жена, исках да кажа душа, не правилно: жена.
Гласът и вибрираше в една непозната, непосилна болка и попиваше в него. Подобни думи не чу години, около него езика беше друг.
Попиваше тогава, сега изби. Като целият му живот се е стремял към този миг в който да я изпита в пълната й сила, но да я освободи от себе си, навън.
Водиха го към рова, който сам изкопа. Вече не го болеше. Паяжина се стелеше и запълваше локвите. Хвърлиха го вътре, а после се стресна. Все още беше в килера. Вратата се отвори.
Но вместо палача си видя полицаи.
Акцията, която проведоха би трябвало да е безупречна, но направиха няколко процедурни грешки. Похитителите са били следени от дълго, а сега и заловени на местопрестъплението, но показанията, които дадоха и срещу поръчителите бяха лишени от юридическа тежест, а и адвокатите им позовавайки се на някои от слабостите при ареста им, успяха да извадят престъпниците, след по-малко от година и половина на свобода.
Блоговест беше изнесен на носилка. В болницата упоен от успокоителните, продължи да сънува паяжините.
Този път му се беше разминало само с едно строшено ребро и множество леки кръвонанасяния, но резултатите от изследванията, както и при предишния път, когато по спешност го приеха в болницата, не бяха добри. Трябваше пак да се възстанови от побоя, за да се разбере на какво се дължи.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Сеп 04, 2010 12:43 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

29. Да избягаме!

Нежността на сиамската котка беше по-деликатна от всякога, а по принцип и се отдаваше защото притежаваше изключително чувство и умение за гальовност. Като, че ли този път отчасти заради здравословното състояние на любовника си, отчасти заради предчувствието, че това ще им е последната среща доведе себе си до вълшебство, което бързо изтощи не само нестабилния физически Блогослав, а и нея. Дълго лежаха после, рамо до рамо, хванати за ръка. Пушеха и следяха сивкавите змии дим, разтварящите се, заплитащите се в паяжина, подобна на тази, която Блогослав продължаваше да вижда и да разказва на глас за нея.
-Прав беше. Седемте W – та е само изпълнителя, а поръчителя е профила. Какъв ужас, да бъдеш убит от своя профил.
-От фалшивия си профил.
-Казвам ти, админ е.
-Не се вижда зад паяжината.
-Убиецът ли?
-Имам предвид тавана. – отвърна Блоговест, а Сиамската котка се засмя късо, след което сълза се търколи по скулата й. Обърна се към него и го целуна по бузата, като едва я докосна с устни.
-Виж, този живот не е за теб. А моят: вече не съм уверена, че това е истинския, отдавна не съм уверена. Чаках знак, но сега стана прекалено. Не искам да умираш, а и така...Като куче. Ще ти кажа после какво мисля, само ми кажи нещо.
-Все съм искал очите ми да пожелаят онази голота, която желае да им се открие.
-Какво говориш?
-За едно десетгодишно дете и за една жена – изтривалка. Която не понесе социалното си назначение и реши да откъсне разума си от него. Да полудее, без да е открила онази голата и обичащата. Говоря и за душа, не една душа, а хилядите в мрежата. Тази, която иска да покаже най-съкровената си същност...но се бои от тези погледи, които не може, а иска да обича. Може би, лицето зад Тангра или зад всеки никнейм, защото блоговете дадоха възможността на душата да се разголи, но идва болката й, че не може да го направи инак, освен в сумрак. Защото животът е мъж с кални обувки.
-Исках да ти кажа. Да избягаме. Далеч от социални мрежи и компютри. Ти ще ме снимаш, а аз няма да позирам повече, дори и пред самата себе си, защото вече съм наясно, че искам да се показвам. Пред теб. Ще бъда природата си.
Мислите му продължаваха без болка да се пръскат на бягащи по нишките паяци.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Иди на страница Предишна  1, 2, 3  Следваща Страница 2 от 3

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Убийство в социалната мрежа
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com