Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Нед Май 10, 2009 1:18 pm Заглавие:

До шестата й година я криеха. Растеше й на главата венец. Както косите й, така растяха и цветята. Красива я правеше. Радваше очите им. Дори не търсиха причини за аномалията. Тя танцуваше, тя играеше, тя се радваше. Не й липсваха други деца, тя говореше с отраженията си и по интернет, тя говореше по телефона и с птиците. Тя разтваряше криле като птици и се смееше. На шестата година сама предложи да се запознае и с други на възрастта й. И на двамата им се стори невъзможно. Тя беше аномалия, една прекрасна аномалия. Сълзи тръгнаха по очите им, гърлата чак ги заболяха от горестта. Сърцата им се свиха, едва подтиснаха ридание, а тя звънко им обясни, че никой няма да обърне внимание на нейната странност, че е лято, че тук идват на почивка, че много деца си слагат плетени венци и никой няма да допусне, че нейният не е като техните. Налудничаво е, параноично и ако някой се изкуси да напише история за момиче с естествен венец на главата, ще го приберат в лудницата. И ще го вържат. И ще му бият в задника инжекции. Хитро беше, всъщност много просто. Как не се сетиха. Умница е тя, на мама и тате. Малко се притесниха, че истински не беше общувала, но като видяха как печели сърцата на другите хлапета, камък падна от сърцата им, гордост пламна в тях, радост ги опи, обич ги окрили. Тичаше подобно другите, на криеница си играеше. Дърпаха я за венеца, тя пък раздаваше шамари. Много китайски филми беше гледала и знаеше как се удря и рита, но знаеше и как да разсмее после и сълзи да не позволи да има, нито злобно свити устни, нито злобни думи. Късаше ги от смях докато разказваше вицове, откъде ги знаеше. Сигурно защото четеше от четири годишна и много обичаше да чете. Спечели и родителите им, минаваше за по-голяма от техните, а по-дребничка беше, някак ефирна. Русите й коси, почти сребристи приличаха на паяжина. И се закачаше, външно не приличаше на шест дори, а на четири, но можеше да разговаря като възрастен. Научи се да мята въдица, оплете на останалите от компанията венци. Най-търсена и най-желана беше. После рязко се промени. Стана мълчалива, уплашиха се двамата. Чудеха се какво става с нея. Дори венеца изглеждаше, че вехне. Посърнал им се струваше. Разпитваха я, тя се цупеше, а после обясни. Нямало причини за тревога. Децата се държали като нейни придворни, не й харесвало. Не искала да бъде никаква царица или принцеса. Обясниха й, че всички момичета на нейна възраст искат да бъдат принцеси. Тя пък тропна с краче тъкмо като момиче на своята възраст и рече сърдито:

„Аз пък не искам.”

И постепенно направи тъй, че всички те да я приемат като всеки останал. Наравно, ни повече, ни по-малко. Е, не съвсем, но в границите на допустимото. Както каза на родителите си, а те я гледаха зяпнали, че дъщеря им говори по този начин, което не е типично за годините й, макар да трябваше отдавна да й са свикнали.

После лятото отмина. Тя поплака малко, нямаше училище. Намериха начин да я отложат. Прегледи дори й направиха. Но при сигурен учен, потаен, дори и малко странен и заключен. Има затворени хора, има и заключени хора. Този беше от заключените. Дъщеря им го каза така и изглежда беше права. Умен човек, но заключен. По-добре беше за случая. Направи й изследвания, снимки даже. Много не каза. Изрече някакви термини от които им се изправиха косите, а цветята на малката разлистиха, пламнаха, опитаха се да погълнат сякаш информацията, но потръпнаха като задавени. Твърде едра хапка се оказа за нея.

Общо взето разбраха, че цветята имат корени и са част от нервната й система, че в крайна сметка, могат да се издърпат, че мъничко ще заболи, но после все едно и нищо е нямало. Само капки кръв ще избият, но малко и ако се намаже със спирт косата й няма да слепне от тях.

Проста работа, но ги посъветва да не го правят.

Бащата стана морав.

„Какво, като порасне дъщеря ми, по панаирджийските вестници ли ще я пише.”

Ученият вдигна рамене. Все му беше тая. И като дърт манипулатор каза: „Избора си е ваш”, ама ги подвеждаше. Искаше му се да запази цветята, но само за да ги изследва. Не, че много ги харесваше. Каза, че са хубави, ама ей тъй, да я спечели, както печелеше сигурно и порасналите жени. Иначе хубаво говореше и думите му с блага интонация. Каза още, че цветята като част от нервната й система я правят по-богата на усещания, вероятно те са причина за интелигентността й. Каза, че както някои се раждат с таланти, за свирене, за рисуване и писане, тя се е родила с цветя. Ей, това каза.

Ама, разкошно. И тя им го беше казвала. Да не страдат, а и уверена беше.

Баща й се напи веднъж и я подгони с пинцетите, тя пък го заключи в мазето в което някога държаха злобното му куче и му говореше на инат от вън.

Не искаше да се прости с цветята си.

Майка й се разплака веднъж, макар изобщо не беше пияна. Затюхка се на глас, защо само на нея се случвало.

Утеши я, но за да не заключва никога повече баща си в кучкарника, нито пък нея да разплаква реши да махне цветята.

И за да не се обвиняват утре, направи го сама, колкото и да я боля, че го прави без упойка каквато й бяха уговорили.

Сви се сред гората, сред цветята и едно след друго изтръгна всичките си цветя. Още с първото усети, че губи част от паметта си. Уплаши се, заболя я повече сърцето отколкото кожата на главата. После обаче почувства, че със загубеното й е олекнало. И изтръгна и второто и третото и четвъртото. И накрая дори беше забравила да чете, но пък й беше много, много весело.

Върна се в дома си. Без цветя. Смееше се весело макар и не като преди.

Родителите й в началото не забелязаха промяната, а после заплакаха от радост.

Тя беше вече дете като всички останали.