Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » магия и реалност » Нежни дебри

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Нежни дебри « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Май 09, 2009 3:31 pm    Заглавие: Нежни дебри Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

Само с очи си го казахме, че ще е нощ и нищо повече.

Нещо казах, тя притисна с пръст устните ми.

Печена беше, не само красива. Малко по-висока ми се стори от мен. И малко по-добре познаваше пътеките наоколо. Също беше без група, сама кръстосваше планината. Знойна беше кожата й, най-малко седмица преход е правила. Срещнахме се на Зъба над езерото. Приведена скала в преструвка, че ще се катурне. Да, преструвка да привлича погледи и пази върха зад себе си. На нея се срещнахме. На кацнали птици от изчезнал вид приличахме и не се гледахме в лицата. Когато се погледнахме – разбрахме се. Все едно се познавахме от отдавна. От много отдавна.

Тръгнахме надолу, надолу към гората. Дълго ми се стори, че вървим. Не беше дълго. Дълго ми се стори, че желаех я. Изрязани високо бяха късите й панталони, впити в нея. Съвършени форми. Обърна веднъж глава, усмихна се през рамо. Знаеше къде вървим. Осъзнах, че не за първи път среща някой на Зъба и го води към гората. Май й беше хоби. Може пък и тя за мен да мисли същото. Кой я знае и защо гадая. Има ли значение. Твърде много ме привлича, даже повече. Видях я и преди Зъба. Май улови погледа ми. Не съм сигурен. Говореше с управителя на хижата. Аз тъкмо бях пристигнал, хвърлил раницата в страни. Стоях на пейката. Вземах дъх след прехода или по-скоро събирах мислите си. Стараех се да мисля на човешки език. Все пак близо седем часа преход, гори и камънаци наоколо, шир и листа, и стебла, и маркировки. Две реки, далечна глъч от туристически групи. Изключвах част от съзнанието си, поемах това на природата. Приятно е, а и пълноценен прехода. Трябва малко време за настройка, за да влезеш в контакт с хората. Срещнахме ли погледи там пред хижата? Не мога да си спомня.

Дали да я попитам?

Не я попитах, остави се в прегръдките ми. Буйна беше, импулсивна, бързей. Изплашихме птиците наоколо. Стъмни се и ако не познаваше мястото на което се надявах, нямам представа как ще се върнем. Лежах гол, лазеха ме насекоми, чувствах се по-беззащитен от всякога и като изплют. Напук това, приятно. Ама, че история. Точно така не ми се е случвало. Не сме разменили и двадесет изречения. Не зная дори и името й. Не помня дали попита за моето.

-Дива си. – тихо рекох навил къдрица около пръста й.

Засмя се късо.

-Виж. Не съвсем. Не ми се иска да премина планината сама. Не и тази. Кой знае кога пак ще имам и ще имам ли изобщо възможност. Ти….направи ми впечатление. Изглеждаш много сам. Много тъжно сам….

-И за това ли се случи….-в гласът ми имаше повече обида отколкото исках да издам.

-Остави мъжкото си себелюбие сега. Защо се е случило? Не е толкова важно. Не ти ли хареса? Не искам да преминавам планината сама.

Замълчах.

-Фотоапаратът не е достатъчен. Не е достатъчен като свидетел, че ме е имало, че ме е имало тук и това са мои истински преживявания. И не съм стар скъперник, който крие спестявания под дюшека си. Не искам да спестявам най-ценните си мигове. Иска ми се да ги похарча с някого. Той не тръгна с мен.

-И ти му отмъщаваш?

-Не. Не му отмъщавам. Трябва да ме разбереш. Не е отмъщение. Тук съм жива, иначе. Планината е отделен живот. Тази планина. Точно тази. А аз не искам да го изживея сама.

Изнуди ме. Целунах я.

-Кажи нещо.

-Хайде да тръгваме.-рекох й.

-Моля те. Кажи ми. Ще завършим ли заедно прехода.

-Не знам дали сме избрали един и същ маршрут.

-Маршрута ли е най-важен?

Не я виждах в тъмното, но знам, че се цупеше. Не помня какво отговорих на въпроса й. Маршрута изобщо не ми бе важен, до момента в който си помислих, че трябва да се откажа от него. Странно, но на другата сутрин изобщо не помних маршрута който си бях начертал в съзнанието, преди да се срещнем. Изпитвах чувството, че нещо съм изгубил, а всъщност бях спечелил. На сутринта тя беше по-красива от предишният ден. Изглежда е била уморена преди срещата ни. И аз не съм изглеждал добре. Приличаше на дух на утринната свежест. Държеше се като, че ли заедно сме тръгнали. Като, че ли се познавахме от години. Така се опитвах също да се държа, но нещо не се получаваше.

„За къде бях тръгнал, преди да се срещнем? Защо забравих. Разтворих се в плановете й. Имах ли изобщо свои…”

Вечерта ме изненада. Тя каза, че се е отказала от своите. И държеше на думите си. Когато обаче я попитах какъв е бил маршрута й преди да се срещнем, също като мен не успя да си спомни.

-Също като в живота. Нали ти казах, че тази планина е отделен живот. Двама се срещат, всеки забравя накъде е смятал да върви преди срещата и поемат общ път….

Май си играеше с мен. Така ми се стори, но какво пък. До края на прехода ще е. После даже ще ми липсва.

-Имаше ли бунгала? – попитах я.

Поклати с игрива усмивка ключа и ми посочи със смигване нашето бунгало.

Когато влязохме и тя се съблече….

Трудно е да се обясни, листото между голата й гърда и рамо изглеждаше на мястото си, като част от нея, все едно винаги е било там, все едно е нормално една жена да има между гърдата и рамото си, на същото място листо, а не да няма.

Някакво учудване, стъписване и малко ужас прочетох в погледа й. Но защо? Разсмях се. Това беше просто едно попаднало под дрехите й листо и изглеждаше прекрасно. Не падаше, залепило се беше. Така си помислих, но тя вече знаеше. Почувствала беше, чувствала е и по пътя, но едва сега като го видя разбра какво е чувствала. Когато го приближих, разбрах и аз.

Листото не беше залепено. Листото растеше от нея. Като, че ли беше клонка. Пуснало беше коренче в тялото. Снощи се любихме върху такива.

-Махни това от мен! – хладно рече. Дишаше тежко, въздържаше се да не изпищи.-Дръпни го. Бързичко го издърпай.

Стиснах здраво дръжката и с енергично движение го изтръгнах.

Подскочи леко, а после се отпусна. Още беше бледа.

-Какво беше това? – попита все едно се надяваше, аз, да зная.

Стремях се да изглеждам убедителен:

-Снощи докато се въргаляхме върху тях. Впило е връх под кожата ти. Сигурно в някоя малка рана на която не си обърнала внимание. Драскотина някаква. После кожата ти е зараснала и е станало точно това което става с обиците които зарастват в ушите.

-Може ли така?

-Не си ли чула за зараснали обици?

Засмя се. Прегърнах я, но ме отблъсна.

-Не сега. Уплаших се.

-Аз пък съжалявам, че го махнах. Все едно отстраних твое очарование.

-Наистина ли? – попита с кокетна игривост.

-Да. – отвърнах й сериозно-Отиваше ти.

Тогава ме целуна.

Сутринта се събудих преди нея и преди нея видях листата. Трите листа поникнали по десният й прасец, едно на корема й и сигурно имаше под гърба, усещах го. Трябваше да се овладея иначе все едно изсипаха отгоре ледени кофи. Трябваше да се успокоя за да успокоя и нея като забележи. Отвори очи. С два пръста притиснах клепачите й.

-Какво има? – изсмя се.

-Сега ще изстискам едни гнойни пъпки. Хубаво е сред природата, но кожата не винаги е съгласна с естетическите ни възгледи. Стой така.

Издърпах първото листо. Усетих тръпката от мигновената болка. После дръпнах второто.

-Не ме лъжи, приятелю! – рече, но не отвори очи.-Знам какво правиш.

-Не знаеш. Не отваряй очи. Довери ми се.

Засмя се. Тъжно. Обърна се по корем когато й казах, но по гърба нямаше листа както очаквах.

Нямах представа що за аномалия настъпваше с нея. Знаех само, че я губя и изпитвах по-силни чувства към нея. Не бързахме като при прехода предишният ден. Бавно вървяхме. Често спирахме, за да постоим прегърнати. Целувките ни бяха като при раздяла. Стигнахме късно. Истинско чудо беше, че имаше празно бунгало, а много преди да се съблече вече и двамата знаехме. Лявата й половина изцяло беше покрита с листа. Двата й крака, като с високи чорапи. Част от гърба й, почти целият корем. Усмихваше ми се, сякаш се прощаваше.

-Ще боли. – рече многозначно – Искам първо да се любим.

Нежни бяха ласките ни, а страстта отчаяна. Нямаше я онази енергия в тялото й, а листата ухаеха на енергия. Боляха я когато силно ги притиснех. После стискаше устни.

Знаехме, че е безсмислено, но до последният момент се борихме с неизбежното което настъпваше….

На сутринта я нямаше. Виждах горска завеса от листа. Вътре в нея нещо ме привличаше. Желаеше ме. Влязох в нея.

И се загубих в дебрите й.

Завинаги.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » магия и реалност » Нежни дебри
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com