Странстващият медиум и приятели Форуми  Странстващият медиум и приятели Форуми  
 
Странстващият медиум и приятели
Въпроси/Отговори  Въпроси/Отговори   Търсене  Търсене   Потребители  Потребители   Потребителски групи  Потребителски групи
 
Регистрирайте се  ::  Вход Влезте, за да видите съобщенията си
 
Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Фриолен роман

Създайте нова тема  Напишете отговор
 Фриолен роман « Предишната тема :: Следващата тема » 
Автор Съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Чет Май 27, 2010 7:20 pm    Заглавие: Фриолен роман Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

първа глава

Събличаща се двойка
1. Той

На няколко пъти се сменихме пред волана и стигнахме преди зазоряване. Чувствахме се и изглеждахме бодри. По-бодри от всяка сутрин от месеци насам, след спокойна нощ, с нормален сън. Дори кафенетата, най-ранните не бяха отворени, а хотелската стая щяха да ни освободят след часове.
-Искаш ли по плажа? – предложих.
Усмихна се леко и почти безгласно изрече „да”.
След като изпиука алармата на колата се хванахме за ръце и така продължихме по посока на брега.
-Имам чувството, че съм избягала с чужд мъж. – засмя се, уж беше шега.
-Ако не беше се съгласила, щях да съм тук с любовница.
-Ти ли! – изсмя ми се – Нямаш.
-А какво ми пречи?
-Нищо, но нямаш.
-Защото те обичам.
-Така ли?! – притисна се в рамото ми – Но това не е достатъчна причина…Виж, струва ми се, че по тази уличка трябва да завием…Да, абсолютно съм права…
-И на мен ми се струва така.
-Кое?
-По тази уличка трябва да е.
-Ти си сладък! Разбира се, че е по тази уличка. Но имах предвид друго. Това, че ме обичаш не е достатъчна причина да си нямаш любовница.
-Прибави и коректност.
-О, да! Виж, това е по-стабилна причина…Охо, корабче.
-Обичам диханието на водорасли. За това предпочитам нашите курорти.
-Наистина имам чувството, че съм избягала с чужд мъж.
-И този харесва ли ти?
-Малко повече ме възбужда, но сигурно ще ми омръзне бързо. И аз те обичам. Такъв какъвто си ми. Сив, гледаш в очите, сериозна порода, добре дресиран. Знаеш ли на какво приличаш? На хъски. Дърпаш тежката шейна от грижи, по пъртината на леденият разум и даже си мислех, че не можеш без поводите й. Можеш ли?
Погледна ме, очите й ми се сториха по-големи от всякога.
-Харесва ми когато си лудетина. – прошепнах.
Целуна ме по непознат начин. За мен ли изобщо беше тази целувка.
Щях да я попитам нещо, но забравих какво. Стигнали бяхме плажа. Токчето и потъна в пясъка, аз пък щях да напълня чорапите.
-Да ги свалим, какво ще кажеш? – отгатна мислите ми.
Огледах се, още никой нямаше. Кимнах. Седнахме срещу друг на един дънер и един голям камък, които явно бяха с тази цел. Свалихме обувките, а тя ме изгледа малко недоволно като видя, че навивам крачолите.
-Никога не съм те виждала с къси панталони.
-Не нося.
-Знам. И с три четвърти не съм те виждала.
-Не съм обувал никога. Дори като тийнейджър.
-Това се досещах. И със седем осми не съм те виждала. Харесваш ми такъв. Сериозен, по-скоро консервативен. Прекалено консервативен. Сега разбирам, че ми харесваш такъв. Много ми харесваш. Но имаш хубави крака. И най-хубавото мъжко дупе…
-Децата…
-Къде ги намеси! – пламнаха очите й, искаше ми се сега да я видя с разпуснати коси, много красива е гневна. По-често е само сърдита.
-Исках да кажа…
-Нямаме деца. Чуваш ли ме! При целият ми майчински и бащин инстинкт, защото им бях майка и баща, докато…всъщност мислех, че този твой гурбет никога няма да свърши…И при целият твой бащин и майчин инстинкт, защото си им бил и майка, че и моя майка, когато умирах…Радвам се, че запазих гърдата си…Мога да откърмя и още едно, ако търсиш оправдание, че не можеш да си свободен, да се забавляваш, да дишаш този толкова кратък, прекрасен, шибан живот…Нямаме вече деца…Малката имаше абитуриентски бал онзи ден…Те са големи, ние можем най-сетне да бъдем малки.
Притиснах я. Права беше. Нямаше смисъл да ми напомня, че беше с няколко месеца по-малка от малката, когато беше в напреднала бременност с голямата.
-Хайде да се връщаме в колата. - хладно рече.
-Какво ти е?
-Говорих за панталоните ти. И за дупето ти. Забравих докъде съм стигнала.
-Искам, искам сега да сваля тези панталони и да не ги обуя до края на почивката.
-Искаш ли го наистина?
-Искам го! – наистина го исках.
-Много секси го каза. – много секси се усмихна. – Ще те помоля…Направи го.
Разкопчах панталона, а тя ми помогна с копчетата на ризата. Бързо се освободи от своята и от полата си. Още беше студено, кожата й настръхна. Но вън от стаята, не бях я виждал толкова разголена от години. Задишах учестено, едва владеех възбудата. Тя също. На четиридесет и една имаше фигура на половината от годините си, само кожата, само кожата я издаваше, кожата на твърде млада жена не можеше да има тази сладостна закваса, каквато има жена на средна възраст.
-Казвал си ми го! Не ти вярвам– засмя се съвсем като тийнейджърка, а аз не разбрах кога съм го изрекъл на глас.
-Изкусителна си.
-Знаеш ли…-наведе глава, неудобство стегна гърлото й.
-Отпусни се и ти. За да сме квит. Не мога да го сторя сам, ако ти не си. Трябва да е заедно.
-Добре…-стаи дъх, засмя се, махна с ръка – Не мога!
-Можеш! – прошепнах й.
-Когато тогава…Ама глупаво е…Добре…Когато си мислих, че ще я изгубя…Гърдата си. Даже не се боях, че може и да умра. Тежеше ми повече, че никога, никога не съм била с тези красиви гърди на плаж без горнище. Ще ми позволиш ли…
-Ще те помоля…Направи го.
Пламна устната ми кухина докато го изрекох, а сладък беше огъня.
-Искаш ли и двамата да свалим…-пак се спря, но по-бързо набра кураж – Картите от телефоните си.
-Да го направим!
-Луди сме!
-Искам още нещо да свалиш! Шнолите. – не очакваше това.
-Но аз…Виж, само ти си ме виждал с разпуснати коси. И съвсем ще побелеят от слънцето.
-Ще се изрусят. Блондинките не побеляват.
-Наистина ли го искаш. Само ти си ме виждал…
-Наистина ли? – тук грешката на езика, разголи повече, отколкото си мислех, че ще успеем. Тя ме попита: „Наистина ли го искаш?”, да свали шнолата. Неусетно беше казала още нещо, а аз в опит да дам потвърждение на въпроса й, без да искам обърках и зададох въпрос. Който в тази сутрин имаше ефекта си.
-Не…Лъгах те. Но е бил само един.
Защо ли, никога не ме е интересувала истината по този въпрос. Четири години не бяхме си виждали очите, а тя и сега е толкова хубава, но тогава младостта, младостта и желанието.
-Но и ти, нали! Кажи ми, ако не сега, няма кога да си го кажем.
-Естествено е. Винаги сме знаели истината.
-Много ли бяха?
-Не е била една.
-А аз само с един.
-Но много пъти?
-Не беше веднъж. Още ли искаш да пусна косата?
-Ще те помоля, направи го!
Дори само гледката, как си сваля шнолите ми беше достатъчна.
-И до кога без тях? – попита ме тя.
-До края на почивката.
-Искаш ли и двамата да свалим…-започна както преди малко с картите на телефоните, и пак по същият начин прекъсна, но този път се досетих.
-Да, искам.
-Кое?
-Да го кажем двамата. На три. Искаш ли?
-Едно.
-Две.
Изрекохме „три” в един глас, а след три:
-Брачните си халки.
-До края на почивката.
-Не казвай голяма дума. Искаш ли го още?
-И двамата сме луди.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Май 29, 2010 8:32 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

2. Гларусът и хубавицата. Тя

2. Тя


Зяпнах, май и възкликнах. Това беше нагло.

-Не е ли малко ненадейно? – изсмивам се, а гласните ми струни сковани.

-Знаеш ли, няма нищо по-изкусително от изумените женски очи.

Погледът му пари. Чай с коняк, на цвят и усещане. Подсладен с мед. Залива ме топлина, полазва ме алкохолна тръпка. Засмивам се, този път по-свободно, макар да съм още по-смутена.

-Така ли? – питам игриво.

Чукаме наздравица и се засмиваме и двамата, а ръката му се плъзва по бузата ми. Затварям очи. Изпитвам желание да я притисна, да целуна пръстите, но дъха ми възпира. Почти не го познавам. Играта е станала неочаквано сериозна. Бързо, твърде бързо.

-Знаеш ли…-спрях се, наистина забравих какво исках да му кажа. Мисля, че го прочете в очите ми. Не съм сигурна усмивка ли изписа в отговор или израз, който изразява някаква напълно непонятна ми емоция.

-И двамата го искаме, а лятото е кратко.

-Не си ли твърде прям!

-Винаги.

-Настръхвам, но…-завърших с подсмихване.

Нагъл си беше, много нагъл. Дали ми харесваше. Поне владеех положението.

-Виж, аз не съм разведена.

-Хитроумен начин да ми кажеш, че си омъжена, но знам.

-И си мислиш, че съм склонна? – забелязвам, че погледа му се наслаждава на изумлението в моя.

-Само за едно не ти завиждам, че не можеш сега да се уловиш през сетивата на мъж. – гласът му нежна ръка по гръбнака на коте.

-Наистина ли? – усмихвам се, невинно е.

-Отприщила си природа. Онова, което иначе владееш, но си го пуснала във ваканция. Защото е ваканция! Кратък сън от който ще се пробудиш в сивата униформа на дните си. Онова, което знаеш, че предизвиква лудостта. Обичаш да флиртуваш.

-Н-н-не! – весело прозвуча смущението ми.

-Да очароваш.

-Това, да…но не е точно флирт.

-Слагаш границата където дама като теб умее. И ще мине за друго.

-Какво например?

-Контактност, общителност, но това не е краен предел, а праг, който сама можеш да избереш дали да пристъпиш. А сега ти е най-изкусително и му е времето. Не знам защо, но е явно.

-Прекаляваш! – казах го с усмивка – Но си сладък.

-Без да ти гледам на ръка, по ръцете ти го прочитам.

-Слаба свалка.

-Криеш пръста си. Несъзнателно криеш пръста си. Движението е толкова естествено, че е правено от дълги години. Омъжила си се рано. И бих казал, че брака ти е щастлив, ако изобщо е възможно, но това няма значение, важното е, че ти харесва. Харесва ти да си омъжена и да криеш пръста си по време на съвсем невинните ти, разбира се, закачки. Само, че сега…И е станало скоро, ти си свалила брачната си халка. За да стигнеш по-далеч.

Шокирана съм, а той ми напомня, че няма по-изкусително от изумлението в женският поглед, а аз разбирам, че няма по-прелъстително от доминирането в неговия. Искам да стана и да се изнеса по възможно най-бързия начин. Ще направя глупост.

-А Рубинените коси?- сменям тема за да се спася от хипнозата.

-Казах ти, тя не ми е дъщеря.

-Видях, че не ти е, но тройка ли? Искаш ли?

-Тази нощ тя няма да дойде.

-А в следващите?

-Никога не мога да бъда сигурен. Но предполагам. Забрави я, нея я няма. Само аз и ти сме.

-Беше малко груб.

-Харесва й.

-Защо лъжеш детето?

-Дете ли? – засмива се той. – Виж, с цялата си божествена сласт, която напира в теб, която се излива, развързва фантазии си далеч по-невинна в изживяванията си от нея. Но нея я няма.

-Защо я лъжеш?

-Напротив, честен съм. Знаеш ли, ако не беше отишла точно в онзи момент до тоалетната и тя ни беше видяла от прозореца заедно, какво щеше да стори? Щеше да се усмихне съзаклятнически и малко мръснишки и да продължи. Наясно е, какъв мъж има за секс партньор.

-Секс партньор?

-Предпочита да ме нарича любовник, а аз нея любовница, но не е точно. Твой любовник мога да бъда, ти моя любовница също. Дори само за нощ. Но се изисква зрялост за която зрелите разбирания, каквито има не са достатъчни.

Пареше ме преди малко, сега ми приличаше на влечуго. Хладно влечуго, докосващо ме с върха на лепкавата си опашка. Но да си призная имаше някаква неизвестна много приятна тръпка в отвращението.

-Хубава е. – изричам.

-Тръпчива. Възкиселата младост – зелената ябълка ухае приятно, предизвиква обилно слюноотделяне и разкъсва в усещане подобно на отхапване цялата устна кухина. Къса рецепторите, дори близкото й присъствие…но ти си дама. В зеленото няма толкова нектар, дори в тези плажни дрехи, стоиш като пременена за гала – вечер.

-Виж, не мога!

Галим ръцете си. Очите ни вече го правят.

-Но искаш!

-Да! – прошепнах, не знам дали си направи сметка, колко трудно го откъртих, а после се почувствах леко, много леко. Замая ми се изведнъж главата. Нямах дрехи по себе си и летях над плажа. Слънцето ме любеше и бях затворила очи в прегръдката му.

-Знам, трудно е, но направи тази крачка. Ти я можеш!

Да му кажа ли, че всичко беше много глупаво. Няма да стане.

-Аз съм от едната страна на потока. Сега той ти се струва пропаст. Веднъж си паднала в него. Била си малка. И едва не си се удавила. Пораснала си отдавна и си наясно, че можеш да го направиш. Но ти е останал страха, аз съм от другата му страна…

Галим ръце на масата.

-И съм те хванал за ръцете.

-Престани.

-Дълги години си прикривала пръста с халката си. Дори когато си смятала тази халка за част от тялото ти и не си съзнавала, че я носиш. И не би си припомнила за нея, ако не е трябвало да я свалиш. Но още я криеш! И винаги ще е така, но сега само ще прекрачиш…границата си.

-Ще го направя…Мамка му! Ако не тръгна веднага, ще го направя.

Изправям се, а лицето му е светло. Никакъв упрек, никакво съжаление, макар да ме иска. Мисля, че имам сили да стигна само до вратата. И ще се върна, колкото и жалко да изглежда.

-Написах ти на лист адреса си. В чантичката ти е. Тази нощ ще те чакам.

Май не му казах: „чао”. Вървях към хотела и още играеха звездички пред очите му, а дъха му по-мощен от морския ме загръщаше. Видях мъжа си, седнал на едно открито кае, съзерцаваше морето.

-Свободно ли е при вас? – питам го кокетно. Измерва ме с поглед, като че ли наистина съм непозната, пробужда от лепката на сладостния кошмар и ми става смешно, но не се засмивам.

-О, да! – отвръща – Моля.

-Простете ми, че съм така напориста, но приличате на един мой много добър познат. И така гледате морето, да не би да сте поет?

-Само когато имам муза. Ще ми бъдете ли?

Засмяхме се и се прегърнахме. Попита ме какво да ми вземе, че било на самообслужване. Кафе, трябваше ми малко да поотрезнея. Не задава въпроси, милвам глава в рамото му. Не си кроим планове, каквото ще изживеем вечерта, ще си се случи.

Говорим си прости неща или напълно безсмислени. Дори не ги чувам, а му отвръщам. И ми харесва. Истинско е.

-Тази нощ хотелската стая е твоя! – рекох му.

С поглед ме попита имам ли планове.

Щях да го излъжа. Почти сигурна бяха, но почти.

-Нали тази сутрин заедно свалихме халките си. Заради ваканцията. Купона. И да сме по-голи. Като на море, нали? Свалихме халките, но не и усещането, че сме с тях. Иска ми се да го изпитаме. За да е наистина.

Още питаха очите му.

-Тази нощ хотелската стая ще е твоя. Възползвай се. Независимо, какво разбираш под това.

-Не те разбирам. – озадачен, но се усмихна.

Дали ще ме разбере правилно, ако му разкажа. По-мил ми е. По-мил от всякога. От своя край на поточето съм. Но толкова ми беше вдигнат адреналина, че сега тази близост ми беше по-сладка от когато и да е било. Но гларусът ми отвори очите. Дали моят скъп, забелязва колко е изкусително изумлението, а то е от това, че аз не съм забелязвала нещо, което е било под носа ми.

Съпругът ми със свалена халка, подобно мен, криеше пръста си.

Докато говореше с мен, представяте ли си!

Абсурдно е. Аз съм жена му, а той несъзнателно крие от хубавицата, с която е седнал на кафе, пръста на който стоеше брачната халка.

И той има нужда да застане край потока си.

Добре, че не изхвърлих адреса от чантичката си. Ще се върна.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Съб Май 29, 2010 8:33 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

3. Отракана, невръстна и скучае. Той

3. Той



-Би приличал на плейбой. Имаш физика. Но повече приличаш на полуфабрикат от средната статистика. Прав гърба ти, но чертите са изписали смирение, чувство за каквото, дори приведения торс не може да създаде. Умора, че върху нея, клишето: „вече не ми пука”, а не е истина, пука ти. Усмивка, при това искрена, но тъжна, тъжна. Неимоверно. Би приличал на плейбой и по-малко би ми харесвал.

Кръстосала крака на леглото, без да си свали обувките, засмукваше лулата ми и бълваше облаци дим през ноздрите. Сега изглежда с още по-дълбоко изрязани панталонки. И още по-тънки крачета. Почти няма гърди. Едва издуват фланелката с надписа „ Cannibal Corpse”

-Бих приличала на Лолита, ако можех да си попадам на мъжете. Пушиш ли изобщо от тази лула или е само талисман?

-Понякога я паля.

Заиграва се с дистанционното на телевизора. Спира на порноканал и намаля звука. Едва – едва да се чува.

-Нали нямаш нищо против? Нещо да шуми. Лекичко.- впи поглед в картината, после рязко го отклони.

-Нещо за пиене? – отворям мини бара – Кола, фанта, спрайт…Коняк, водка, уиски…

-Няма нужда да ме напиваш.

-Шоколад?

-Само, ако ти е необходим. Нека си го кажа направо. И на мен ми е тъпо. Нямам нищо против да си направим приятно, но мога да ти предложа само страхотна свирка…Не ми се сърди, аз си имам приятел, а се чувствам отвътре…Като гнездо. Едно мило, уютно, наше гнездо. Знам, че е илюзия, но друго лично кътче нямаме…-засмука толкова дълбоко лулата, че очите й щяха да изхвръкнат, а после затваряйки ги, изписала сладостно изражение, бавно пуска дима – Но френска целувка, може да има. И то каква! Стига да желаеш.

Погледнал съм я някак.

-Шашнах ли те? – пита ме.

-Май това е правилната дума.

-Не съм агресивна винаги. И сега не съм. Просто скучаем.

-Обичаш да четеш.

-А ти, какво си? И кажи ми, как така с жена ти? Правите експерименти от интимен план, това разбрах, но не и защо. Отегчени ли сте?

-Не бих казал.

-Заети?

-По-скоро.

-Или сте заети, само за да не си признаете колко сте отегчени?

-Не, наистина сме заети.

-Но все пак се питаш: „Какво щеше да е, ако имахме повече време един за друг?”

-Умничка си, на тези въпроси се опитвам да си отговоря.

-Разкажи ми. И аз не знам какво. Просто започни.

-Ще е дълго.

-Имаме време. Май друго няма да правим.

-Когато заминах, мислех, че ще се върна по-бързо, но имах много, много неприятности. Малката ми дъщеря беше на дванадесет. Дълго не контактувахме. Чували сме се за кратко, по телефона. Говорили сме бързо. Искала е да ме пита, много неща да ме пита…И да ми каже. После вече имаха интернет у дома, аз също. Пишехме си дълго, понякога по цели нощи. Лъгала ме е, че няма камера. Как ли не я увещавах да си инсталира. Мислила си е, че ще бъда разочарован или няма да е същото, ако я виждам как изглежда. И я разбирам. Хората, които са я виждали не са разбирали онова, което ми откриваше. Нямала е с кого. Неусетно е станало. От баща съм се превърнал в един екзотичен непознат приятел. Такъв с който може да сподели повече отколкото с всички около себе си. Много момичета си имат такива. Само, че нейният беше баща й и нито един от двамата, можеше да се досети на каква основа е, по-истинското във връзката ни. Защото и аз, и аз неусетно съм започнал да я имам за приятелката, която винаги ми е липсвала. От дете съм нямал и почти съм нямал такава. Такава на която да си изповедник…

-Кошче за душевни отпадъци. – допълни ме.

-Средновековен кавалер. –продължих

-„Толкова добричкият, че не ме е страх да се покажа пред него лоша”. – продължи.

-Която уж само на теб има доверие.

-Но и двамата, дълбоко в себе си сте наясно, че е самоизмама, но точно тя ви харесва.

-Основата на много приятелства между мъж и жена. Много се вълнувахме преди първата си среща на живо. Лично аз, повече отколкото преди първата ми среща с майка й. И това, което очаквах беше среща с една непозната приятелка, а се срещнах с…дъщеря си. Малката ми, сладката ми, моята дъщеря, все още дете. Все едно се пробудих от кошмар. Да, от кошмар, колкото и красота да имаше в него. Мислех си, че съм я загубил, че никога няма да срещна детето си, а една пораснала жена, с която мога да бъда само приятел.

-По-спокойно, по-добре, по-нормално, отколкото сте очаквали, но сте изгубили приятелите си, защото не са били истински. Защото е било едно измислено виртуално приятелство.

-Разбираш ме. Отново имах детето си. До балът преди дни. Когато изведнъж го видях жена. Далеч по-чаровна и от онази в интернет.

-Да не ти е хрумнало нещо порочно?

-Глупости! Опазил ме Господ! Толкова съм се радвал, че имам детето си, когато мислех, че съм го изгубил, че съм виждал през следващите години само него. А то си е отивало. Толкова беше красива! Почувствах ревност. Бащина. Болка, че я губя. И още нещо имаше. Приличаше, приличаше едно към едно на майка си. На майка си на нейната възраст, на нашия бал. И чувствах вина, и към двете. Повече към малката. Че към същата като нея, нейната майка, не се отнесох достатъчно добре, че да пожелая същото да изживее със своя любим и тя.

-Наистина ли приликата е такава?

-Видях ги на здрачаване. В почти едни и същи рокли. От прозореца, в градината. На около тридесет, четиридесет метра. Почти не пия и от двете чашки се беше замъглил погледа ми. В началото даже се обърках коя, коя е…Само, че едната беше по-млада, а другата…по-хубава. Все още по-хубава, все още, но…

-…но времето тече. И скоро няма да е. И ако продължавате, както се е тръгнало, може да изпусне нещо, което не сте сметнали, че заслужавате, защото не сте познавали. Малък жест към жена си и себе си, с надеждата, че след време, някой по същият начин ще се отнесе към дъщеря ти по същият начин. Осъмни ли се, че не е достатъчно щастлива, ще й даде правото да потърси щастието си, дори сред забранените плодове.

-Разбираш ме.

-Излизане от брачната цитадела в природата! – изрича го и се засмива – Сладък си. Виж, можем да опитаме и нещо друго. През официалният вход, в мен не можеш да влезеш. Но през задният, като таен съзаклятник, не искаш ли?

Не и хареса автоматичната ми реакция. Изправя се бързо, грабва якето си от стола и го намята.

-Няма как! – отсича хладно- Няма как да се забавляваш с момиче на възрастта на дъщеря си. Не е просто обич. Мислите ти са обсебени от нея. Не си наясно какво искаш и за кого. Помоли се, сега жена ти да се забавлява с друг, защото с теб няма да успее.

Завърта глава, все едно отмята коса, макар да е късо подстригана. Излиза. Не тресна вратата след себе си, но не каза и „довиждане”.

Дълго търся дистанционното, за да сменя канала. Когато го откривам ми е вече все едно.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:16 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

4. Руса кукла за подарък



Подозирам, че е номер, но ми става хубаво, като се правя на глупава. Май ми отива, на русите коси и сладката усмивка. На малкото дупе, повечето възклицания, отколкото думи и изобщо всичко си.

Хиля се, че иначе ще ми разочаровано.

Приемам, че ми е приятно, защото иначе ще ми е страшно, страшно гадно.

Прибрах се в хотела, колкото да си хвърля един душ и да сменя бельото си. Пресметнах, че ще трае, около петнадесет минути, оказаха се около сто тридесет и пет.

Сложих си бялата пола. По-късата, по-впитата. Дъщеря ми настоя, иначе изобщо не бих си я купила. Двете пазарувахме, двете мерихме. И сляпа да бях, пак щях да забележа, че страхотно ми стои. Даже малко ме разстрои. Не можех да я нося. Виждах в огледалото на пробната, мечтаната ми някога. Тази която исках да бъда като момиче, ето я…Но не можех да бъда момиче. Нося къси поли, грешно е иначе. Имам красиви крака. Да превръщам красотата в затворничка, заради уродливите мисли на грозните, не ми се нрави. Тази обаче ми се стори прекалена. Като част от кожата ми. Не! Врата под нея, към формата на по-голата страст, под полепналата с ефимерен прашец – видимо, истина. Палава, сляпа, желаеща. Усещаше дланите отзад. Дланите и погледите. Плъзгащите се пръсти от страни, вдигащи я, за да я увият около кръста, неумелите които я разкопчават. Минало й беше времето, това почувствах. Но малката настоя. И защото фигурите ни са еднакви, купихме си по една и двете.

Носих я като фетиш, както мъжа ми лулата си. Но той, преди работа я пали, аз полата още не бях обличала. И като се сетих за лулата, май я забелязах в багажа му. Нагарча ми, после ме затрогва и разсмива. Горкичкият, не може никъде без нея. Иска да се отпусне, не може. Ще му помогна. Заради него трябва да го направя аз. Но първо трябва да го прогоня от главата си.

На излизане от хотела си мислех, че не съм способна. Сложила съм най-високите токчета, най-късата си пола. Не съм аз, красотата съм си. Бих предпочела да съм похотта си. И малки и големи отклоняват волно и неволно към мен погледи. Оглеждат ме дори жените. Разминавам се с прегърнати момче и момиче и ми е трудно да определя кой поглед по-жадно ме опипва. И в момента в който, за да не се блъсна в тях, правя лека крачка в страни, и ме обгръща лъха им, неволно затварям, за кратко мигновение очите си, и потръпвам, защото сякаш ме обзема тяхната енергия. Преди да вдигна клепачи, изпитах ужас и усещането, че падам в пропаст. Бързо стана, кратко траеше, но когато погледнах отново, света беше различен. Не чувствах погледите в мен, а сама започнах да се заглеждам. И това ме освободи. От усещането за себе си, от възхитата, но и нейното отрицание, които ме контролираха. Виждах още толкова много красиви тела. Мъжки и женски. Зрели пред последен сезон, пикантни до полуда. Съзряващи, преди първи, изкушаващи със своята забрана. Добре, че се забавих в хотела. Може и нарочно да съм го направила. Здрачаваше се, призрачно беше, но сенките се докосваха като плът. Сънувах изпълнена с трепети. Разтворила се бях, отключила копнежите си.

Залутах се и мислих, че никога няма да намеря адреса. Един бар ме изкуси с мощните си мъжки гласове, но го отминах. Погълна ме тъмнината на стръмна уличка и беззащитността която почувствах ме възбуди дотолкова, че напълно изгубих разум. Върнах го, след като видях възголямото хром – никелово 69, а цифрите му напомняха женски тела. Истинско произведение на изкуството. Плъзнах пръста си първо по тях, приближих го към звънеца, но не посмях да го натисна.

Дотук беше фантазия, много приятна фантазия, вълшебна. По-силна, може би от изживяване, но натиснех ли звънеца: съня свършваше.

Искам ли го наистина. Достатъчно ми беше и до сега. Да го развалям ли?

Очите му чай с коняк, пак ме обля топлината им. Подсладени с мед. Дървесна мед – безсилна щях да бъда по-нататък. Галим ръце на масата в бара. Изживявам го и май ми е достатъчна фантазията.

Бръкнах в чантичката, намерих бързо цигарите, но докато търся запалката изсипах всичко на земята. Навеждам се и го събирам. Минаващ колоездач ми подсвирква. Ще се пребие. Седнах на бордюра. Ще нацапам тази мръсница – бялата пола. Нисък ми е този бордюр, а токчетата високи. Твърде далеч са едно от друго коленете ми, твърде съм разрошена. И гримът се стича по бузите ми. Откъде е тази влага, не съм плакала. Цялата плувам в нея. Иска ми се да се върна обратно в тъмната улица. Паля втора цигара, мисля си, как да продължа нощта, ако не позвъня. Изключила съм подобна възможност.

Какво пък! И без друго мислено го направих, че даже и далеч повече, отколкото каквото и да последва. Натиснах звънеца.

Отвори ми значително по-млад, напълно непознат ми мъж. Гледаме се изненадано. Листчето ми в ръката, несъзнателно му го подавам. Той:

-О, заповядайте, заповядайте!

Изсмивам се. Не мога. Не съм подготвена за тройка, просто не съм мислила.

-Благодаря. – награждавам го със стъклена усмивка, като при предложение за неизгодна сделка, но преди да съм завъртяла токчетата ми хваща ръката. Не беше достатъчно грубо, за да ме накара да я дръпна.

-Вижте, моля ви, ако имате среща с него, влезте. Ще ви обясня, не е тук, всеки момент трябва да си дойде. Много ще ми е сърдит, много, ако си тръгнете.

-Сериозно? – питам го с ирония.

-Моля ви.

„Да му позвъним, а? Да го чуем…”-на устата ми е, но не го казвам. Глупава изглеждам и ми става приятно, като започвам да го играя.

Кани ме да седне, предлага ми напитки. Искам си пръст бърбън. Свещите запалени. Чакал ме е, бие на очи. Трогателно е глупав. Не ми харесват очите му – лукави са. Иначе има хубави рамене. Доста оредяла за годините си коса, малко селско изражение.

Класов мъжки парфюм, вероятно избиран от неговия приятел, но усещам как се изостря мириса му. Поти се, бързо се поти. От смущение е, личи и в гласа му. На такъв ли се насадих! Ако имам нужда от любовник, то е от Любовник! То и в онзи от когото го очаквах се оказа просто едно мъжко прасе, но тръгна ли да се съжалявам, ще ми стане гадно. Пък и има нещо сладко в цялата ситуация. Такъв един неопитен, прави ме да усетя аз опитната, онази мръсницата в мен. Не съм подозирала, че я има и като я оставих да ме изпълни премалях от сладост, а и играта на глупава ми харесваше, и острата му миризма. В мирисът му виждах голи мускулите, опънати жилите му, като яздитно животно, дърпало цял живот каишите на затрудненото си съществуване. Издути са до пръсване. Силно орелефените мъжки тела будят асоциация с ерекция и затова, изглежда се привлекателни.

-Притеснена ли сте?

„Да му се изсмея ли в отговор!”

Изсмях му се. Мръснишки, както не си позволявам, но умея.

-Той трябва да дойде, знае, че не мога да го чакам цяла нощ.

-И аз, и аз не мога да го чакам цяла нощ…-останалото не го казах, щях да го нагрубя. Нацупих му се, но знам, че тази ми муцунка буди умиление.

-Няма мъж, който си заслужава да бъде чакан от жена, като теб, повече от петнадесет минути.

-Каква жена съм, а?

-Наистина, на негово място, не бих закъснял.

-Искрен ли си? – гледам го в очите, изостря се миризмата му. Искам да се изпоти още малко. Да усетя животното му. То ми харесва.

-Да. Искрен съм.

-Ама съвсем ли?

-Съвсем.

-Тоест: напълно?

-Повярвай ми.

-Мошеник! – засмивам му се и пак онази миловидна муцунка.

-Щом предпочиташ.

-На колко години си, а?

Ще пусне боята си. Засмивам се гръмко и го погалвам по главата.

-Не го намирам за слабост. Даже ми харесва. Защо само мъжете да харесвате, по-младите?

-На деветнадесет.

Е, стресна ме. Очаквах да е поне двадесет и пет.

-А това, че съм с теб е сладко номерче. Нали? Каза, че си искрен, нали? Малка лудория, спечелен бас или опитният рибар отстъпва сладострастната черноморска акула на неопитния младок.

-Не, не е тъй, мисли си каквото искаш, но не е. Беше ни дал терен. Защото с гаджето ми нямаме. Тя не успя да се измъкне от вкъщи, чаках я, а после като разбрах, че няма да стане, не можех да си тръгна, защото той няма ключ. Не знам къде закъсня.

-Гаджето ли ти?

-Да. Погледни, че съм се подготвил. Чаках си гаджето. Баща и не е човек, а зъл питбул. Майка й – цербер. При това положение няма как да не е завършена кучка и тя. И за това я обичам, но не успя, не успя да се изплъзне тази вечер от бруталния си родителски контрол.

-Не тъжи, ще я заместя. – изкикотих се и бързо съжалих – Прощавай!

Прекалих.

-Не ми вярваш.

-Така изглеждат нещата. Насаме мъж и жена, които са очаквали интимни срещи. Настроени са за тях, какво им остава…Твърде нагласено изглежда.

-Добре, щом искаш да е номер: номер е. Да, искаше да се покаже с този подарък. Че ще забърше така, че ще те превърне в такава безволева кукла, че и на мен ще дадеш, прояви ли той благодушието си, но…наистина ми харесваш!

-Наистина ли?

-Наистина. Кукла – подарък си, но ми харесваш като жена.

-Повръща ми се!

-Съжалявам. Искаше да чуеш истината, чу я. Знаеше я, но искаше да разкараш всякакво съмнение. По-добре ли ти е така?

-Искам да си тръгвам.

-Никой не те спира.

-Не! Ще ти се! Няма да си тръгна, преди да се върне и да му издера очите…-глупаво беше, изпуснах контрол. – Защо? Защо ми го каза. Историята с приятелката ти, можеше да мине. Хубава беше. Защо ми го каза?

-Ти поиска.

-Всички женски капризи ли изпълняваш!

-Не, но толкова поривисто го поиска!

Млъкнах, а усмивката сама се е изписала, тъй както следващите ми думи се изляха сами:

-И не сгреши. Така повече ми харесва. Куклата, аз сама пожелах да бъда. Още повече, която го разбира и продължава да го желае. По-добре отколкото героиня в слаба сценка. И ще ме имаш, ако още искаш…

Позвъни му телефона. „Извини ме!” – рече и излезе от стаята. Чувах неговите думи.

-Да, супер, супер, идвам. След малко идвам.

Поведението му беше променено.

-Тя ме чака! Излязла е от тях.

-Приятелката ти, но нали…

-Не, не я измислих. Казах ти онова, в което искаше да вярваш. Виж, ще те помоля…Той сигурно ще си дойде, така че няма да останеш сама в тази нощ, но аз не мога повече да го чакам. Преди час се боях да оставя непозната жена в дома му, но сега смятам, че може да ти се има доверие. Ще го изчакаш, нали!

Кимнах. Смеех се и плачех. Не му го показах. Но вътрешно се смеех и плачех докато го изпратя. После го излях навън. Сама със свещите и напитките.

Обезсилена, пречупена, имах чувството, че съм гола и чаках, чаках да ме погълне тръпката, тръпката над чиято повърхност още плувах, а толкова далече беше, ако имаше изобщо бряг. Плъзна се ръката ми от коляното нагоре. От външна страна. Спрях я. Заповядах й да не помръдва, но не ме послуша. Тръгна навътре.

Тогава се позвъни. Скочих все едно да уловя полетялото си сърце и да го прибера обратно в пазвата. Готвих се първо да го зашлевя, а после да го любя, там на прага.

И още като отворих вратата, все едно за трети път, за една нощ изневерих. Защото това не беше гларуса…Друг мъж. Пак млад. Непознат. Къдрокос. Но толкова дълго, го изживявах без да съм го изживяла, правих го, без да съм го направила, че вече ми беше все едно с кого.

-Съжалявам много, че не се обадих. Май ви притесних, но трябва да се срещна с него.

Беше изгоряла душата ми от изневярата ми, без да е изпитала сладостта й тялото ми.Едва се държах на крака, но със спокойна учтивост изрекох:

-Няма го, но моля ви, заповядайте, ще го изчакаме заедно.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:17 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

5. "Буквално ми съдра дупето!"



Гледа ме опулен като морски обитател, ама не крайбрежен какъвто си е, а някакъв от дълбините. Неизвестен рибоподобен хуманоид, не помня много добре какви съм му ги наприказвал, но сега му се е паднало да играе на мъдър, а и нали аз черпя.

-За сто и петнайсти път ти казвам, братче…Не излизай повече да пикаеш през борда, запомни, не сме в морето, а отдолу минават хора. Не си на никакъв пиратски бриг, а в кръчма. Люлее се под краката ти, защото си пиян.

Той е пиян. Въобразява си, че съм правил някакви неща, които не помня да съм правил.

-Знам, че сме в кръчма.

-Сега що спориш с мен. Ами да ти казвам нещо друго. В кръчма сме.

-Още една водка. Келнер…

-Ако не забеляза, пич, на самообслужване е. Добре, взимам ти, но този път ще пиеш бавно.

Кимвам. Съгласен съм, хаотичо ми се струва наоколо и не знам стана ли от масата къде ще се озова. На всичкото отгоре ръката ме боли, като да съм играл на канадска борба. Интересува ме резултата, но как да попитам. Мога и да си спомня, като обърна още една. Рибоподобието, обаче не мърда от масата. Нали ми обеща!

-Не искам да те притеснявам. – отмервам внимателно думите си, за да не прозвучат твърде иронично, но все пак дори безмозъчно като него, да разбере тънката ми ирония. – Знам, че си сериозен човек, който поеме ли ангажимент ще го изпълни и нетърпеливост от моя страна е най-малко проява на лош вкус…

Долната му челюст се отпуска в нещо като негова си въпросителна и съвсем заприличва на рибок.

-Все пак, да попитам, кога ще отскочиш до бара и ще ми донесеш водката?

-Ама, аз отдавна я донесох. Виж!

Чашата пред мен наистина е пълна. Кога стана, кога се върна? Някаква магия има тук.

-Здраво си се отрязъл!

-Моля?

-Пиян си.

-Знам.

-Но не ти е ролята. Глей ги тия карикатури. Че и мен. Това не ти е кръчмата, братче. Не ти е.

-Никоя не е моя.

-Е, това вече е проблем.

-Аз май…за първи път. – знам, че няма да ми повярва, но е истина – Такова нещо не беше ми се случвало.

-Да те зареже гадже в хотела или?

-Да се напия толкова. – отвръщам му и рязко отрезнявам. Разказвал съм му за малката в хотела. Какво ли още!

-Не ти е кръчмата това. Долнопробна е за теб. Изкуствен си тук. И не ти е изкуството да си тук.

-Какво точно ти разказах, че искам да продължа.

-Нищо съществено, там е проблема ти. Искаше да кажеш нещо за живота си, а не намери онова, което си заслужава да изречеш.

-Ти заяждаш ли се?

-Виж, малкият, ще те развявам като байряк, ако реша. Не ми е на градуса обаче. Все още не. С тези мускули за декорация и за впечатляване на мацки, с които явно не ти върви, не се репчи. Става ли? Цитирах те, преди малко. Сам го каза: искам да кажа нещо за живота си, но не намирам онова, което си заслужава да се изрече. Записах си го. Виж!

Показа ми някакъв тефтер.

-Но защо? – недоумявах.

-Нали ти казах, че някой ден ще напиша роман. Действието на който се развива в тази кръчма. Нищо измислено в него няма да има. Всичко ще са истини за измислиците ни. Моите, твоите, на всички летували и отбивали се тук. Пий бавно, помолих те.

-Това ли беше единственото интересно, което ти казах?

-Уви! Да. Би ми било интересно да разбера много ли си забогатял в чужбина?

Да му отговоря ли? Махнах с ръка.

-Тоест? – настоя.

-Тоест, да.

-Милион?

-Без пукнат цент се върнах. Там се научих да живея така, че да печеля тук.

Засмя се късо и ми поиска разрешение да го запише. Дадох му.

-Не е трябвало да разказваш на малкото чайче в хотелската стая всичко.- изказа мнението си.

-Просто се разтълкувах.

-Що пък ти е да се тълкуваш? Води до алкохолизъм и лоши приятели.

-Знам го.

-Но и сега се опитваш да се тълкуваш.

-И това знам!

-Изглежда не можеш иначе.

Вдигнах чашата и изпих последната глътка.

-Мога да спра дотук! – усмихнах се. Почувствах волята си.

Късо се засмя. Мисля, че тъжно.

-А аз не. Жалко. И не знам как ще свърши. Поне да завърша книгата, а после ще ми е все едно. Всичко беше игра, експеримент…Вече не мога да го спра. Вижте, ти и жена ти, все още имате тази възможност.

Казах му да си вземе още едно питие, а за мен кола. Тогава се вдигна глъчта. Някакво момче влезе като фурия, с крясъците си и с шумни аплодисменти беше посрещнато. Почерпи цялото заведение. Скъса ризата си. Някой му се присмя, а той показва гръб:

-Виж какви драскотини само! Гризли в женско тяло! Стара чанта, ама бясна. Гати мацето. И по врата, виж и по врата.

-Коя бе, коя? – попита някой.

-…Една руса с дълъг бедър…Манекенът я зябърса сутринта и я хариза на малкия…-обясни някой от тайфата местни алкохолици.

-Не ми я хариза. Даде ми шанс. Фукаше се, че ще преплува по-бързо петдесет метра под вода. Е, изгуби. Но не ми я е съблякъл гола. Остави ни сами у дома си.

-Ти виждал ли си дъртия му жигул как плува! Имаш ли си представа, а! Манекенът нарочно изгуби състезанието. Защото щеше да си умреш девствен. Кой знае дали не му си син.

-Хей! – опита се да покаже раздразнение момчето, но прихна да се смее. – Е, може, може! И син да съм му! И състезанието да съм загубил. Но докато ти се спиртосваш тук на вересия, повяхващата палавница, буквално ми съдра дупето…Виж!

Казвайки това, най-неочаквано си смъкна панталоните, за да покаже още драскотини, а кръчмаря му кресна да си вдига гащите.

-Мис Бедро, Мис Палава Съпруга, Мис Събитие Това Лято, такива техники владее, че всички сладурани на плажа да се съберат, няма да имат репертоара й, като ме грабна още от вратата…Имах чувството, че на парцали ще ме направи. И ме наричаше нежно: „Жребчето ми, лудо!”

Един го дръпна, прегърна и му каза нещо на ухото. Момчето леко завъртя глава към масата ми и спря да крещи.

-Нали няма да покажеш, че разбра за какво идеше реч! – промърмори ми рибока.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:19 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

6. Секс-сцени от старите ленти. Тя



Спи на пейката, моят сладур! Моето мило, мъжле. Игриво момче. Ама, че е сладък. Отстъпих му хотелската стая, да се забавлява както намери за добре, без мен. Той – на пейката пред прозореца. Сядам при него, вдигам главата му от чантичката и я поставям на скута си. Златният „Докса” на ръката, не е преджобен. Положително. Намерил си е грижовни дружки, но защо пък на пейката са го зарязали.

Изхърква. Галя главата му. Отваря очи. Лекичко, съвсем леко зачервени. И наивни, те по принцип са такива, но сега повече от всякога. Иска ми се да си тръгваме, но сега трябва да му се усмихвам. Защо? И аз не знам. Така чувствам, така трябва. Забелязва ли косата ми? Ще мога ли да му разкажа. Иска му се да му разкажа. Нали сладостта на свободата трябваше да изпитаме. Ваканцията от задръжки и от навици. Позволихме си, малко. За повече изобщо способни ли сме? Иска ми се да му разкажа с подробности. С най-малките. Най-сладките. Побъркващите. Не знам дали съм способна изобщо да ги изрека. И без присъствието му. Галя го, а той поднася ръката ми към устните си и целува пръстите ми. Глупаво беше да си правим опити. Не и с щастието. Как си го рекох: „щастие”. Но май сега разбирам, че е. Нещо, което иначе не бих разбрала.

-Боли ли те главичка? – питам го.

Намръщва се за секунда, а после се усмихва в отговор.

-Поне кафе ще взема от автомата.

Автоматът е на ъгъла, на няма и двадесетина крачки, но докато се върна изглежда бодър, няма и една гънка по ризата, а панталоните му с ръб.

-Как го правиш това! – с въпросителен израз ме пита: „кое”, а аз му отвръщам, че няма значение и мисля най-сетне да изхвърля тези служебни дрехи.

Отпива кафето и бързо ме целува.

-Исках да убия онова лике…-промърмори виновно.

-Кое лике?

-Дето е било с теб тази нощ. Изпитах желание да го…

-Ти, заради мен? – учудвам се.

-Няма да стане. Знаеш.

-Знам, знам. Накара ме да настръхна с това: „исках да го убия”.

-Малко му завиждам. Не, че те е чукал. Не, че е било без ангажимент. А си заслужава, заслужава си, да опита мъж парче като теб, без любов и всичкото му друго. Заради единият му секс. Сигурно е разкошно.

-Престани! – гузно ми малко, малко ми страшно, но и поласкано.

-Завиждам му за друго, че не му пука, че може открито да се хвали. Описа с подробности. Всички разбраха. Виж, аз не съм способен.

-Разбира се, че не си способен. Ти си кавалер, а разбирам, че говориш за простак.

-Не те ли възбуждат простаците?

-Какво значение, обичам теб.

-Не те ли възбуждат простаците?

-Добре. Щом искаш: да. Понякога. Ако искаш вярвай: слабо. Виж, имам да ти кажа нещо…

-И аз! Стори ми се, че е свършило. Между нас. Нека, нека ти кажа. Сега ми е хубаво, толкова хубаво не ми е било. Хората вярват: „всичко се връща”, не знам дали е така, но ако не е, то в живота има стереотипи от които не можем да излезем…Не съм младият ти юнак, не мога и да бъда. Различни сме, но ми напомни за мен. Ти не знаеш, но аз като него…Разбирам те, както разбирам и онази жена.

-Коя жена?

-Която ускори връзката ни.

-Чакай, чакай, нещо не знам.

-Не знаеш. Всъщност тя флиртуваше с майка, не с мен.

-Знам я, сещам се. Двете май заедно бяха завършили спотното.

-ВИФ по онова време. Преподаваха в различни училища. Останали си бяха толкова близки, колкото в студентските години.

-Цял град се захласваше, като наблюдаваше от разстояние кросовете на двете откачалки. Тогава беше рядка гледка, две жени да клатушкат всяка сутрин прелести, нали се бъзикаш. Не си имал нещо с онази жена?

-Освен спортуването на което тогава се гледаше като странно занимание, имаха едно още по-странно. Луди бяха по фотографията. Имаха дори фотолаборатория в избата ни. Останаха си неразбрани художнички.Имаха талант, сега мога да го оценя. Мъжът й беше международен шофьор, той доставяше онези по-качествените фото материали, които не можеха да се намерят у нас, а и онези списания, които си бяха табу по онова време. Някои само артистични, много, много артистични. Други: направо си бяха порно. Майка почти не ги криеше. Тя гледаше само красотата, казах ти, артистки си бяха. Имах ключ за лабораторията. Разглеждал съм ги…

-Мръсник…-направих му муцунка, но вече изгарях от любопитство.

-Снимките се изсипаха една вечер от списанията. Не знаех, че правят и такива. Само майка беше снимала. Само нейната приятелка беше позирала. Припряно ги събрах и ги върнах в списанието. После го сложих на мястото му, но когато вълнението от изненадата отмина, ме обзе друго. Все по-силно ставаше любопитството ми, все по-гъделичкащо. Пресмятах риска, времето, заключих и външната врата. Разглеждах хубостта, но не я възприемах. Обземала ме е, но вниманието ми беше насочено към това, че трябва да ги прибера навреме, ако някой дойде. Възбуден бях, но от чувството, че върша нещо забранено, не от голотата й, колкото и прекрасна да беше. В следващите дни, отново и отново се връщах към тайното си занимание. След това снимките изчезнаха, заедно със списанията. Майка й ги е била върнала. Оставил съм обаче доста отпечатъци от пръсти. Не е бил необходим анализ на дактилоскоп, за да се досети чий са били пръстите. Онази вечер, малко след като се разделих с теб, тя ме срещна. Не е било случайно. Наблюдавала ни е на пейката, снимала ни е. Хвана ме поривисто за ръцете и се засмя. Каза ми, че мога да ти направя страхотен подарък. Тупна по фотоапарата и каза, че е вътре. И ако искам, да отидем веднага да проявим снимките. Беше късно, мама спеше, но ние и двамата имахме ключове към лабораторията. Само на четири от снимките бяхме заедно. Много пикантни. Часове ни е дебнала от гъсталаците. На едната снимка ръката ми е запретнала до толкова полата, че ти се виждат гащите, а ти се опитваш да я дръпнеш отново надолу, но такъв израз е изписало лицето ти, толкова противоречие, че секс да правихме нямаше да е толкова еротично. На втората си разкопчала ризата ми и ме целуваш, а твоята ръка е по слабините ми. На третата се целуваме с много разтворени устни, а на четвъртата облизваме езици.

-Ама, че перверзна е била!

-Нямаш си на представа колко, но аз добих…от другите снимки. Но да не прескачам. Преди да ги проявим ми каза, почти през сълзи. Горчеше гласа й: сърдит и опрощаващ, едновременно: „Исках да ти покажа, колко, колко е неприятно, колко ограбващо да те наблюдават тайно, както си сторил ти с мен! Това исках да ти покажа! Много, много ме разстрои, че си ме експлоатирал сексуално, когато аз те мислех за едно добро момче. Разглеждал си снимките ми, сладко ли ти беше! Знаеш ли как се почувствах като видях в какво състояние са и като се досетих защо са. Исках, исках да ти покажа. Надникнах в интимният ти свят. Как се чувстваш сега?”

Не отговорих веднага, казах й объркано, но точно: „Не зная!”

„А аз знам, как си се чувствал докато разглеждаш снимките ми. Неусетно, просто исках да ви уловя в най-сладкият миг, аз почувствах сладостта ви…”

А снимките й ме караха да я чувствам отново. И тогава във ваничката с проявителя започнаха да се открояват образите на останалите снимки в лентата. Тези не бяха правени от майка. Стилът беше друг.

„Сама, сама си направих тези!” – успокои ме – „Но двамата с теб ще унищожим, като разгледаме!”

Позираше с високи чорапи разтворила шлифер. Яхнала каси с празни бутилки бира в мръсен склад. На огромен старинен фотьойл, галеща се. В куп мръсно пране, с размазан грим. Докосваща се, разтворила устни, извила гръбнак в котешко протягане. Натурални. Нямаха общо със замъглените, сякаш сънуващи снимки, които тайно бях разглеждал. Онези бяха фантазия, това самата реалност. И като, че ли с нашите снимки ме подгря, да мога да възприема тези.

-Чукахте се!

-Възбудила се е докато ни е дебнала, уж за да ми отмъсти.

-Както го описваш и аз ще се възбудя. – малко тъжно му рекох.

-Срещахме се още четири – пет пъти. Преди да го направя и с теб.

-Мислих си, че е за първи път на двамата.

-Разочарована ли си?

Засмях се и го прегърнах.

-Не мога, точно тази сутрин не мога. Много сладък беше като ми прости, че съм правила секс с онзи млад мъж. – изкисках се късо – Ти си ми прости. И е без значение факта, че тази нощ, аз секс не съм правила!

-Моля?

-Дано не си разочарован. Първият ми секс откакто сме на море, ще е след малко и с теб. Не ме интересува махмурлука ти. Много ми дойде тази нощ, а и ти ме довърши с тези твои истории. Прекарах нощта с двама млади мъже. Единият си тръгна, точно когато му бях готова. Уж приятелката му позвъни, но май са позвънили приятелите му от кръчмата, а хвалбата, че ме е чукал, му се е сторила по-сладка от това наистина да ме изчука. После се появи сина на онзи Манекена. Но момчето се оказа хомо, но погледни само какъв стилист е. Забеляза ли прическата ми? Имаш ли представа за колко часа се прави това? До сега ме е правил красива. За теб, за да разрошиш и за да развалиш творбата му, защото това е целта й. Да бъде разкъсана от страст! Погледни я!

Гледаше я: нея, прическата ми, а се усмихваше на мен. Гузно, виновно и ми стана още по-сладък.

-Повярва ми! – промълвих, беше очевидно – Защо?

-Просто личи. Познавам те!

Намерих мъжа си пиян като каруцар на пейката. После разбрах, че двадесет години е крил, че е имал връзка докато сме били гаджета. Някакъв идиот се е хвалил, че ме е чукал на всеослушание. Друг ме хариза като стара риза. И много, много по-доволна щях да съм, ако го лъжех.

Но само туй, че не се и усъмни, доста ме разстрои.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

7. Смъртта на гларуса. Той



Мина, като пиянски кошмар. Макар да се чувствах напълно трезвен преди това, започнах да отрезнявам в полицейската кола. Силите изведнъж ме напуснаха, спомените ми изгубиха подредбата. Унасях се и дремех. Следователят поиска аналгин за мен, но после няколко хапчета изпи сам. Прекъсваше ме и молеше, макар и със строг тон да говоря по същество.

Разказах му как стигнахме на плажа при зазоряване, как решихме да се съблечем, тя да летува с разголени гърди, а аз без сериозното си изражение.

Намръщи се. На моралист ли се прави.

Прехапах устни когато трябваше да разкажа за нощта. Усети ме, че крия нещо.

Признах си, че ми е идвало да убия гларуса. Сега ми е тежко и съжалявам за трагедията.

-Да си призная и на мен ще ми се прииска да убия, а и не само ще ми се прииска, да убия педалчето, което не само е прелъстило жена ми, а вкарва при нея друг. Знаех го, че е лике, но че е способен и на това, не ми беше минавало през ум. Сигурно не го е направил за първи път. Честно да ти кажа, леко се отърва.

Манипулираше ли ме или наистина ме разбираше.

-Имаш ли какво още да ми кажеш? – сбръчкал е чело.

Имах, имах. За щастие беше сложил семейната си снимка на бюрото. Обърната срещу него и за части от секундата, докато сядах улових образа с периферното си зрение. Прекарал съм част от нощта с дъщеря му. Момичето с дълбоко изрязаните панталонки и малките гърди беше мое алиби и негова дъщеря.

-Пих доста, губят ми се часове, но ако съм влизал в схватка с него, все щях някъде да съм понатъртен. Разбрах, че е мъж с доста добра физика.

-Съжалявам, че ви притесних, взимането на показанията ви е рутинна процедура. Работим по версията за самоубийство, няма и нищо, което да ни наведе на съмнение, че е такова. Разпитът е на границата на формалното. По него няма никакви следи от насилие. Очаквам крайните резултати от съдебно – медицинската експертиза, но почти сигурно е, че смъртта е настъпила минути преди да бъде открит. Почти по същото време в което сте се прибрали в хотела. Има свидетели, които са ви гледали на пейката, а после и как се прибирате, така че сте вън от подозрение.

Отдавна беше преминал препоръчителното от професионализма. Почувствах се притеснен докато ми обясняваше, че няма от какво да се притеснявам. Внезапно промени тона си:

-Какво ви става, хора! – изрече възмутено. Дръпна чекмеджето на бюрото и по нервното му ровичкане разбрах какво търси, преди да го е открил. Кутията с цигари. Предложи ми, отказах. – С какво си играете? С телата си, със сърцата си? С връзката си? Редовно се случва. Скучаещи двойки от близо и далеч. Удрят го на купон няколко дни, на цената на кой ги знае, какви последици. Какви пеперуди волни сме, какво са за нас дребните еснафски предразсъдъци. Ще си поживеем като божества от Олимп. Знаеш ли, какво е правил малко преди да увисне на въжето Казановата? Гледал ви е. Най-вероятно е правил точно това. Обесил се е на брезата, до параклиса, зад гъсталаците които му са служели за укритие. Бинокълът му под краката. Само негови отпечатъци по него. Никакви следи от заличаването на други. Гледал ви е как сте се гушели и сте си гукали мило, като птиченца на пейката. Странен тип воайор, нали? Не наблюдава скришом секс, а любов. Не му е било никаква трудност да свали жена ти. Да я има в леглото. Да наслади плът. Но жадно е пиел с очи, онова което не може да има. Помислете си какво рискувате.

На излизане от управлението се запознах с момчето на гларуса.

-Моите съболезнования! – исках да му кажа друго, но нямаше какво.

-Остави това. Не го обичах. – отвърна ми – Хайде да пийнем нещо, а? От среща.

Точно кръчмата в която препих през нощта. Пак ли се почваше? Този път наистина само една малка. Момчето на екс обърна чашката си и развърза език.

-Обожавам жените! Всички са морално пропаднали и божествени! Такава е природата: безумна: съзидателни случайности. Разголена стихия, бяс. А аз съм като онзи романтик, който пише книги за джунглата, а не излиза и до близката горичка. Много ми харесват червенокосите и бледите. Харесват ми и къдравите брюнетки със стройни тела. Блондинките с пищни бюстове. Винаги са се държали с мен добре. Мислеха, че с моята обич ще спечелят неговата. Всички обичаха него, а ме караха да ги обикна. Седемнадесет и петдесетгодишни. Омъжени и разведени. Девствени и до вчера лесбийки. Висши юристи и най-обикновени алкохолички. С по три деца и бизнес за милиони. Избягали от къщи окаяници. Пребивани от съпрузите си или писнало им да мачкат мекотелото си. Живееха у дома за нощ, за две, за седем. Нагледах се на гърди и дупета. Някои ме къпеха и също се събличаха. Други без смущение се разресваха пред мен. Помагах им в гримирането, а една доста се забавляваше докато ме правеше с гримовете на момиче. По-красив съм бил от всяка една. Имаше учителки и плажни спасителки. Имаше жени, които не си падат по тези неща. Те се криеха от мен, опитваха се да се скрият и от себе си. Той не беше способен да обича, а да има. „Курви са, ама като майка ти, втора няма!”. Казваше го с възхищение.

-Какво е станало с нея, знаеш ли? – попитах го.

-Мъртва е изглеждала, когато я е зарязал.

-Изглеждала.

-Да, изглеждала. Не е изчакал окончателният подпис. Сложил ме е в раницата и с мен на стоп. Най-вероятно в близките месеци или години е умряла в някое от пускането си от клиниките. Става въпрос за алкохоличка в последен стадии. Но с алкохол или без алкохол, много живот не й е оставал. Имала е още куп заболявания, а на всичкото отгоре по документ официално друг съпруг. Цигански бос, главорез. Здраво го е разигравала, заради „самия купон”. Нейни думи, според баща ми.

-Май започвам да го разбирам. – засмях се хладно.

-Всяка една след него го обичаше, а аз го намразих, защото обичах всяка една.

-Съжалявам.

-Сега обаче…Гледам иначе на всичко. Трябвало е. – поръча си втора чаша, едва сдържа сълзите си и с крива усмивка продължи – Исках да наредя старият глупак за жестокостта му. Някой ден, по някакъв начин да го накажа. Исках и да създам своя шедьовър. Някой ден, макар все си мислех, че е просто мечта. Не свързвах двете си желания. Винаги съм мислил или за едното или за другото. Молил съм се, на своите измислени божества, отправял съм молитва и към себе си и в параклиса край който се обеси, към онова божество, в което не вярвам и свързвам обикновено с лицемерието. Не съм си и мислел, че могат да се сбъднат и двете ми желания, в една и съща нощ, като едно цяло. А на сутринта ще се опомня ограбен.

Обърна и втората си чаша, поръча си трета, а аз втора.

-Когато видях жена ти. У дома. Преобърна ми се сърцето. Знам, че е мъртва, но я помислих за възкръснала. Все пак богиня е, макар и кучка. Богинята на кучките. Кучката – богиня. Тази която живее в мен и желае чрез клетките ми. Тази която разтваря съзнанието ми, към вдъхновяващи реалности. Части от която търся във всички жени. Части от която и баща ми откриваше във всички жени. Толкова приличаше на нея, такава каквато съм я виждал на снимките. Русокоса, стройна, но с пищен бюст, побъркан поглед, Дотук клишета, но онази полуусмивка, леко хищна, леко гузна. Едва забелязваща се. Това е жената. Докато правих прическата, имах чувството, че я създавам. Създавам създалата ме. Заключвам кръга. Изтичах в нея. Смучеше енергията ми, всяко косъмче. Прическата принципно е рамка на лицето, но тази почувствах като ореол. Ореолът на безсмъртната курва. Тази без която мъжете не можем, дори тези като мен, които не изпитват сексуална необходимост от нея. Жена ти не е красива, тя е божествена.

Чукнах чашата му със своята и му рекох „благодаря”.

-Старият явно е обичал да наблюдава жертвите си. И знаеш ли какво е видял през бинокъла? Любовта си. Мъртвата си любов, отдадена на друг. Защото толкова я направих да прилича на майка ми, че му се е сторила възкръснала.

-Мисля, че си въобразяваш.

-Не казвам, че се е припознал. За части от секундата, може би, после е разпознал жената. Която е можел да има, ако имаше сетивата да види, онова което му откриха моите. Но понеже нямаше такива я пропиля. Като целия си живот. Аз го убих, с красота го убих. С красотата която не можеше да понесе. С красотата, която се явяваше огледало на собствената му посредственост. Красота за него – любов за теб. С нея го убих! Аз го убих!
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:20 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

8. Смъртта ме кара да се чукам. Тя



Мъжът ми рамо до рамо с онзи глупак, който за да се похвали в кръчмата, че сме правили секс, пропусна случая наистина да правим и още двама пияници от същата кръчма носят ковчега. Няма свещеник, близки и сродници. Дори дежурните баби – оплаквачки ги няма. Няма кьорсофраджии. Къде са всичките му любовници, сега? Няма приятели, ние сме просто случайни. Толкова светски и толкова самотен, тъжно е. А на мен ми иде да ревна, но от друго. Новата ми приятелка – сина на покойния, май ме подуши.

-При погребения е така…-рече ми.

-Как?

- Усещането за близкият край прави по-сладък купона. Изостря желанието ни да вземем всичко от краткото време с което разполагаме. Смъртта възбужда, миришеш на разгонена гора. Красиво е, за жалост ще отмине. Погребенията миришат на живот. Смъртта ни кара да живеем. Преходността на живота, нали се сещаш?

-Познавам преходността, говорим си с нея на ти. Онова приличаше на рак.

-Съжалявам…Грешка, исках да кажа, радвам се, че не е било.

-А аз, че го имаше, каквото и да беше. Иначе той можеше да не се върне.

-Наистина ли? – зачуди се, какво толкова невероятно.

-При това намери доста бързо…За него, де…Тогава…Пари…Даже не ми отрязаха цицата…Има символика, тъй да знаеш. Уплаши се, че ще я изгуби и няма от какво да бозае, онова наивното у него. Имал потенциала си. Откъде да знам, че у трябва стрес, че да го пробуди! Беше неудачник.

-А сега щастливи ли сте?

-Де да знам. Но онова, което ни правеше щастливи ни погубваше. Трябваше рано или късно нещо да се промени. И се случи.

-И на мен ми трябва нещо подобно, но в моя живот няма любов, че да се боя, че ще я изгубя. – каза го с безразличие, не тъжно, но ме натъжи.

-Не съжалявай! Удовлетворена съм сега, но ми харесва онзи – неудачника. И ако този с който все още живея, не си остана същият аутсайдер във всичко друго, освен в работата си…Май бих го разлюбила.

-Май бих! – иронизира ме хладно.

-Ако ти беше тъжно, не кисело, щях да те разбера. Все пак погребваме баща ти, колкото и да си го недолюбвал.

-Убих го!

-О, да! И аз!

-Сега ти си кисела.

-Така ли? Най-после. Последните дни съм само сладко. Захар, захар…И сега? Погребение. Бузите ми трябва да са влажни, не бедрата.

Малкият се засмя.

-Престани, ще те види някой. Погребваме баща ти.

-Ами педерастка ми работа.

-Ей! Добре, всъщност прав си. Кога да си весел, ако не сега, когато осъзнаваш преходността. Сега когато купона е най-сладък.

-О, не на мен тези. Цитирах ти, преди малко, женско списание. Не им вярвам.

-А аз започнах да му изневерявам след погребението на моя баща.

Дръпнах го за ръкава и го прегърнах, както бих прегърнала приятелка. Не знам дали искаше да чуе, но продължих.

-Бях сама, много сама. Той на две хиляди километра. Онзи негов приятел, всъщност мой, не…негов си беше. Аз през цялото време имах много ухажори. Готови да изглеждат добри, влюбени, разбиращи. Някои да изберат мен пред семейството си, други да се преструват, толкова убедително, че чак да си повярват сами, че са способни на това. Способни на скъпи подаръци и видимо способни да ме побъркат в леглото. Смешници с които не бих имала ангажимент. Истински пичове! И истински мъже, с харизма и обаяние, които ме караха да се питам: спала ли съм в прегръдките му. Май да! Свободни и свободомислещи. Веднъж даже една колежка, много приятелски, почти ме изнуди, искрена беше, имаше необходимост, искаше да стана любовница на съпруга й. Разни комшии, първични, с които нямаше да бъде повече от взаимно начесване, физиологическа потребност, без сериозност и страх от последици. Много повече от мераклиите ми бяха тези, които искаха приятелска близост. За да се почувстват по-силни, придавайки ми увереност да я открият в себе си. Които повече от любовника, желаеха да открият кавалера от себе си. Готови бяха да ми бъдат изповедници и съучастници дори в престъпления. Големи братя и бащи. Просто приятели. Не съм изглеждала беззащитна, напротив. Била съм просто муза…

-Ти си муза!

-Сближих се само с онзи негов бивш колега от студентските години. Останаха си приятели, доколкото е възможно, в тези времена. Докато си беше мъжа ми у дома излизахме семейно, ходехме на язовири, два петъка месечно: на ресторанти. Единият петък поемаха разходите те, другият ние. Не продължи много дълго, защото мъжа ми трябваше, трябваше да замине. Този негов приятел, бивш колега…Как да ти го опиша? Дори мустака му беше скучен. Демоде. Анахронизъм. Добре сложен мъж, но от други времена. Третостепенен герой от много стара сапунена опера. Дори не мога да го нарека „добър човек”, а просто: удивително праволинеен. Задушаващо праволинеен. Имах най-малки опасения, че между мен и него ще се случи нещо. Определено не беше сексуален тип, а в цялата таблица на живота си ми беше определил кътчето и не изглеждаше, че е възможно да ме размести. Тогава, тогава когато погребвах баща си…Приличаше по нещо на сега, почти същото чувство за самотност, същата пустота обгръщаше. Без сълзи, просто край. Струваше ми се, че съм сама във вселената. Много, много далече от планетата и с всяка хвърлена лопата върху ковчега, все по-изолирана от земята се чувствах. Притиснах се в онзи мъж. Не, не плачех. Държах го като спасителна сламка, за да не се отлепя от земята, да не ме глътнат небесата. Не плачех, но се преструвах, че плача. А той нямаше как, трябваше да ме утешава. После се престорих на пияна, после, че ми е лошо. Настояваше да ме заведе в къщи, аз в пустата къща на родителите си. Уж съм имала нещо да взимам. Не помня какво го излъгах. Още от вратата влязох в банята. Имах нужда от освежаване, трябваше да измия лицето си, на нищо не приличаше. Извиках му, че кранчето на душа не работи. Когато влезе го завъртях. Изписках все едно изненадана, но вече и двамата бяхме мокри. Като, че ли студената вода пробуди онова дремещото между нас. И каквото е имало: случи се.

-Друго е било.

-Да. Друго, но от тогава до сега на погребение не съм стъпила. И с нетърпение чакам да свърши. И ще те оставя после, за да се отдам на желанията си, сладък. И на теб ти го препоръчвам. Доста издути плувки видях из плажа.

-Не, не…-усмихна се – Аз, да…Преходността на живота! Ясно, де! Но достатъчно си поживях, както си исках…Нека да седнем там, а? – посочи една пейка.

Погледнах към шествието.

-Ще ги догоним – рече ми той – Само за малко. Виж!

-Какво е това?

-Тефтерче.

-Виждам, че е тефтерче.

-С женски имена.

-Неговото? – разлистих – Уау!

Погледнах след ковчега с известно съжаление, че си отива такъв любовник, но и с усмивка, че си е взел своето от живота.

-Поживял си е! – ведро рекох.

-Това ми остави! Само това.

-Освен къща в курорт.

-Банката ще я вземе.

-Плазма.

-Не е изплатена, ще я приберат.

-Сигурно и стереоуредбата.

-Как позна?

-Видях и книги. Доста книги.

-Сестра ми…

-Не знаех, че имаш сестра.

-И аз не знаех, че и не знам, но тази сутрин ми се обади. А ако наистина ми е сестра? Все пак трябва да вземе нещо. Не, че беше много доволна, като научи какво остава, но с въздишка се съгласи и на това.

-Това тефтерче е душата му. – промълвих.

-Дрън-дрън. Ако е имал изобщо душа е на небесата, че на дявола му е писнало да си играе с нея. Това тефтерче е дълга ми. Синовният.

-Ти добре ли си? – попитах, макар още не бях сигурна накъде бие.

-Все от някъде трябва да продължа пътя му. Виждаш ли, аз винаги съм имал цел в живота. Исках шедьовъра си. Създадох прическата ти. Не искам да я повтарям с по-слаби творби, а по-добра от тази е невъзможно. Никъде съм сега. Трябва ми цел. Ето я. Той ми я завеща. Една трета от тефтерчето е празно и ще го запълня.

-Но това са женски имена!

-Аз мога да правя секс с жени. По-добре от всеки мъж ви познавам.

-Но ще мамиш!

-Не, нищо няма да обещавам. Както и той. По-честен от всички мъже, които умопомрачени от хормоналната си треска, лъжат, че обичат дадена жена, само за да спят с нея.

-Но ти си гей!

-Приличам ли ти на весел? Това, това ми е завещанието.

-Ще свършиш като него. Погледни.

-Не. Там където свършва, започвам аз. Дойдох не за да летувам. Имах нужда от помощ. Не само материална, но и. Само това тефтерче имам сега.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:22 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

9. С презерватив е невинно като танго.

Той:



Пищна плът е. И дъхава. Не помня как се озовах в гъсталаците с нея. Не я познавам. Мисля, че съм я виждал. Питам я, засмива се. Мириша на нея, целували сме се. Повече и да е опитала, не съм успял. Доста пих. Изгубил съм представа, какви ги върша. Красива е. И повече. Пищна прелест, първична. Жена – реколта. Даже, малко разточителна. Някак първобитна. Мощен е дъха й. Бюст дори в повечко, в повечко и по бедрата, но на самата граница между сексапил и излишество. Най-пикантната, природно разюзданата. Драскат ме ноктите й по гърдите. Целият съм изподраскан. Не знам колко от нея, колко от храсталаците. И с тази буйна коса, как не се заплита. Като излязла от пещера е, но прелестна. Аз пак внезапно отрезнял и доста объркан. Кикоти ми се. Агресивен е гласа й. Почти мъжки. И силата й, почти мъжка, че и надвишаваща тази на много женствени мъже. Промърморих нещо, мърка като котка. Като огромна котка. Имам чувството, че съм в прегръдката на черна пантера. Точно на черна пантера с женски форми, прилича.

-Няма да е изневяра. Нали ти обяснявам, няма да е изневяра, никаква изневяра.

Забравил съм какво ми е говорила, а тя продължава:

-Ти я обичаш, обичаш жена си. И аз го обичам, обичам мъжа си. Той пак мечтае залутан из залива. Тя пък утешава сирачето.

-С него ли е? – попитах.

-Да, ама ти не помниш ли? Момчето тази сутрин ще си хване влака. Не искаше да го остава само.

Започнах бавно да си припомням. Моята скъпа, ми разказа за тефтерчето и за амбицията на момчето да го запълни. Две трети изписано с бройките на покойният родител, оставил една трета за сина. Чувал съм и по-откачени неща. Жена ми също и не знам защо толкова присърце го взе. „Ами, той е гей! Ще прави нещо, което не му харесва.” Какво и влиза в работата, а и откъде знае какво ще се хареса на момчето. Не ми се спореше, ако някога съм се чувствал отегчен от нея беше с този разговор. Не трябваше повече да пия, никога през живота си не съм и изпил толкова колкото през последното денонощие, но побързах да си поръчам следващата водка. Хубавицата ми да прави каквото си иска и да не ме занимава. Нали си свалихме брачните халки. Следващите часове не можех да си спомня.

-Готин беше! – весело рече чернокосата. – Много силно обаче го каза това, че съм била без гащи.

Пламнах, а тя се засмя, гушна ме и ме целуна по главата с думите: „Сладък, дечко!”

И докато търсих какво да и река, тя задиша учестено и колкото и да се стараеше да го каже спокойно, твърде трепетно излезе:

-Няма да е изневяра. Никога не съм изневерявала. Щом не се докосва, не контактува плът, секса не е истински. Еротична игра е. Симулация. Не по-порочно от едно танго.

Вместо стройната си блондинка, за утеха можеш да имаш пищната брюнетка. Няма да е наистина, но то много го правят така. Сладка залъгалка е. Можем да го направим с презерватив.

-Не нося в себе си.

-Аз нося. Кажи ми само, искаш ли?

Плъзна устни по лицето ми, без да ги докосва. На милиметри, обля ме дъха. Усещането беше, че ме погълна.

-Искаш ли, а?

-Да.

Забърка в чантичката, показа го и наведе глава.

-Много е хубав. – рече ми тя – Официален вносител съм на тази марка. Петдесет евро е цената му.

-Петдесет евро!

-Виж, аз не искам да ти пробутвам своя стока, а ако искаш…Аз ще те чакам, тук на плажа ще съм. Можеш да потърсиш от някъде друг.

Изсмях се първо, малко ехидно. После гръмнах във весел смях. Забърках в джобовете, разбира се, намерих парите.

-Защо пък не!

Смеха ми я зарази. Като се поутеши смачка парите, каза ми да си подам ръката, сложи ги в нея, сви пръстите ми и гледайки ме в очите изрече:

-А не искаш ли да го направим, наистина? – попита ме, а свенливият тон с който зададе въпроса си и нямаше нищо общо с поведението й, просто беше побъркващ. И не ми е въздействало толкова възбуждащо едно флиртуване.

Хванах я за кръста, дръпнах я към себе си. Блъснахме тела, преди да ги впием. И се заплетат, едно с друго и между клоните. Имах чувството, че не е една, а няколко. И аз не съм един, а неколцина и с всяко тяло изпитвам насладата и на останалите.

После исках да се облека, но дълго не намирах сили. Лежах по гръб, а пръстчето й играе по гърдите ми, рисува с връхче нещо си. Леко ме гъделичка, леко драска.

-Кажи…-мрънкащо говори, мрънкащо като дете, което му се иска и не му се отдава да изглежда сърдито – Кажи ми, моля те…Кажи…

Не разбирам какво иска, питам я.

-Тръгнали сте на път по-предишната вечер, нали?

-Да. По-предишната вечер.

-Не ти ли изглеждат, не малко, а много странни някои неща?

-Без съмнение, много са странни. – съгласявам се.

-Май не говорим за едно и също. Сега кажи ми, друг път, подобни семейни лудории, игри за разкрепостени, хрумвали ли са ви?

Целунах слепоочието й:

-Защо питаш?

-Не са? Нали. Нямало е кога връзката ви да ви отегчи. Не сте и от онзи тип, тъй наречени: сексуални семейства. Ти какво работиш?

-С две думи: просто чиновник.

-Аха! Знаеш ли, колко ти личи. Симпатяга си, даже супер симпатяга, но си стегнат. Все още…Мисля, че след дни, ако не и по-скоро, вече няма да е така…Защото май ти, не си ти. И тя не е тя. И играта ви, не е ваша. Заливът, заливът ви използва. И най-вероятно, няма да ви пусне да си отидете.

-Чух нещо за това и в кръчмата. Хубави легенди, сигурно привличат туристи. Завинаги в рая на фриволните…

-Я ми кажи, пак ми кажи, тръгнали сте по-предишната вечер?

-Казах ти, да.

-Колко спахте в колата? А после, следващата нощ?

-Аз поспах…

-Колко? Пиянствал си цяла нощ, поспал си на пейката, събудил си се без главоболие, без схващания, може би след час, а може да е нямало и толкова. После? А хубавицата ти беше блестяща. В късна вечер, след две нощи безсъние.

-Виж, ние сме издръжливи хора.

-А не ти ли се струва, че си твърде трезвен и твърде добре?

-Да, малко странно, но…

-Настъпват измененията. И ако можете, тръгнете си още утре…Само, че ме съмнява, че ще успеете. Както и да е, забрави! Кажи ми, какво си мислиш, че прави жена ти, сега?

-Не мисля за нея, с теб съм.

-Все пак?

-Беше много разстроена, че момчето ще остави изкуството с прическите си и ще го обърне на жени. Това е един чудесен мотив да спи с него. Да му е първата. Да му отдаде най-доброто от себе си и всичко онова което може да получи от женската плът и страст, а после…После да му каже, да и направи отново онази прическа и да сравни усещанията…За негово добро…-спрях се, а смеха ми прозвуча горчиво – За нея също няма да е наистина. Както за теб с презерватив.

-Защо да не е наистина?

-Защото един хомо, според нея. И ще играе просто роля.

-Но защо ще спи с него?

-Казах ти. Заради прическата.

-Не разбирам!

-За да сравни усещанията: да обладае жена и да създаде жена. Защото, според нея, отдаден на второто, ще го избере.

-И разказваш това спокойно, без ревност?

-Свалихме халките.

-Все пак?

-Сега съм с теб.

-Не, с нея си, но когато сте заедно сте други.

-Искам и аз да те попитам нещо…Всяка нощ ли го правиш?

-Казах ти, за първи път ми е да изневеря. – отвърна ми съвсем сериозно.

-Имам предвид номера с презервативите.

-Не го наричай номер. – засмя се, но раздразнено – Добър маркетинг е. Продавам презервативи и толкова!

-А ако мъжът има презерватив?

-Е, тогава не му продавам, а използва своя. Но рядко бъркам. Тези, които носят са като опаковани. Сами сякаш са се наврели в презерватив. Опаковани са в сексуалните си умения и неспособни да изпитат сексуалната наслада…-тихичко и доволно се засмя, но пак върна сериозния си тон – Виж, играя си на секс всяка нощ. Познавам десетки хиляди сексуални характери, а твоя и на партньорката ти не е този, който вихрите тук. И ако не за себе си, замисли се за нея. Тя ли е изобщо? Обичаш я, нали? И аз обичам мъжа си и е време да се връщам…

-Вземи парите.

-За каква ме мислиш! – кресна. – Презервативът струва петдесет евро, не аз.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:23 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

10. Шедьовър от страст



Нещо не мога да му разбера поантите, говори си ги едни, също като хомо, той не, че не е, но не му отива така. Казах му го, той се опитва да се усмихне. И се насилва да мълчи, само, че мълчанието му, още повече ме подтиска. Дърпам го за яката. Гледам го в очите. Да го целуна ли искам или да го одера, не от страст, а от яд. Не, не съм съгласна с него. Не съм. Не мога да приема, че един хомосексуалист, изявен, неприкрит, по своему обичащ жените, решава ей така, защото трябвало, за да продължи пътя на баща си, да стане донжуан. Това е насилие над себе си. На кого е нужна жертвата му.

-Мисля, че и ти не си това, което си. – каза ми го, после се извърна бързо.

-Не те разбрах, какво означава.

-Нищо, нищо.

-Моля те, кажи ми.

-Наистина…я, остави това. – опита се да се засмее. Аз пък се чудя, защо ли изобщо си губя времето с него. Не обичам изпращанията. Можеше и сам да си дочака шибания влак. Поне да знае накъде е тръгнал. Поне да знае накъде.

-Ти ще ми кажеш какво имаше предвид с изречението: „Мисля, че и ти не си това, което си!”

-Не приличаш на майка ми.

-Моля?

-Направих ти прическата каквато би направила мръсницата да прилича на богиня, но теб много не те промени. Носиш сиянието.

-Ти нещо да не гълташ? – сопнах му се и наистина си го помислих.

-Виж, имате външна прилика, но майка ми е курва, ти не си.

-Не говори така за майка си! А е и покойница.

Захили се така, че за пръв път го нарекох вътрешно „долен педераст” и ми се прииска да го зашлевя.

-Обожавам курвите. Отрекли са се от правото си на лична собственост на една природа, която са сметнали, че не може да бъде нечие притежание. Не вложих нищо обидно в думата. И освен това ме съмнява, точно тази да е мъртва. Тя е безсмъртна. С тялото й няма да си замине стихията.

-Не мога да те разбера, цяла вечер ми ги говориш едни такива. Но и ти явно не ме разбираш. Защо ти е да се превръщаш в сексуална играчка. Готин си, хубаво ще е на всички тези жени, но ти…

-Обеща ми да спрем да говорим за това. – погледна нетърпеливо часовника.

-Добре, де.

Още два часа. Да го освободя от присъствието си, дожаля ме, а и ме е страх да не сваря мъжа си в неудобна ситуация.

-Къде отиваш, имаш ли представа? – питам го, а той кима, лъже. Не знае, не знае накъде е тръгнал.

-Отива ти размазания грим. – усмихва ми се.

-Това е защото обожаваш курви.

-От доста време се опитвам да ти кажа, че ти не си. Съжалявам, но не мога да го премълча.

-Престани да го повтаряш. Какво значение има какво съм.

-Няма ли за теб? У дома ли си? Имам предвид: в това тяло. Чувстваш ли се домакинята му и не ти ли се струва малко шумно и разхвърляно?

-Не те разбирам!

-Доста добре ме разбираш. Казах, че ти отива размазания грим, а не извади огледалцето. Защото си сигурна, че не е размазан. Сигурна си, че си свежа като тиквичка, при трето денонощие безсъние.

Срязаха ме тези думи. Ужаси ме. Не можах нищо да отвърна.

-Знаеш ли какво става с мен? – попитах го.

-Не. – отвърна ми – А ти?

Усмихна се рязко и ме развесели. Май играеше някакъв театър.

-Наистина ли смяташ да минеш на жени? – измърках му кокетно.

Изгледа ме иронично. Прав беше, зададох му въпроса сигурно за две хиляден път.

-А защо…Виж, аз не бих се възползвала…Опитах се даже да те разубедя…Защо не започнеш с мен, а? Прощавай, че съм толкова пряма, но веднъж вече се прощавах с живота си, а и не съм на възрастта ти. Бързам да наваксам, за това така. Но какво ще кажеш?

Вдигна пръсти към лицето ми, очаквах да ги плъзне по бузката ми. Твърде дълбоко си поех дъх и не успях да го изпусна. Бях готова да затворя очи, но миг преди да го сторя, пръстът му докосна едно от кичурчетата ми, а после пусна ръката си рязко.

-Тази твоя прическа е моят шедьовър. – пак започваше – Нямам право сам да го разваля. Той е посветен на онзи мъж, който със страст ще разроши косите ти, а чрез тях и аз ще я изпитам…

-Ще изтичам до морето. Ще се върна после бързо и ще продължим. Но първо ще се гмурна, за да развали то прическата ми. Нали любов трябва да го стори, а морето е като любов.

-Да, като любов е. И не само за поетите, но го има това голямо: „като”.

Пак погледна часовника, за да ми напомни, че имаме само час.

-Мога да отида до онова шосе и да се отдам на първия срещнат, ще се престоря на проститутка. И без друго съм го фантазирала…И сега ми пламват устните от слюнка като ти го разказвам…

-Не бива да изпускам този влак. С всеки следващ ще ми е все по-трудно.

-Боиш се да останеш, защо?

-И ти би се бояла да останеш, ако знаеше…-млъкна рязко. Пак ме уплаши и пак с усмивка се опита да ме успокои, но този път не се получи. Нещо криеше. И преди да се опитам да го попитам, обърна: - Скъпа моя, погребахме бащата, но си отиде момчето. То е само в тази прекрасна коса. В шедьовъра си.

-Зловещ си!

-Изобщо не съм. Не всеки може да постигне целта на живота си, своята Сикстинска капела, Мона Лиза, какво говоря…Облечена и Гола Маха, в едно. Какво зловещо има в щастието? Да си отидеш, коренно да се измениш, когато си на върха, вместо…бавно да деградираш. Изпрати подобаващо този разглезен, млад мъж. Отдай го чрез творбата му, на друг който разбира от галене и страст!

-Каза: „И ти би се бояла да останеш, ако знаеше…”

-Не ме подлагай на кръстосан разпит, моля те.

-Изглеждаш ми доста различен от…

-Миналата нощ беше. Струва ти се преди месеци, но беше миналата нощ. Остави ме, сам ме остави да дочакам влака си, а ти се погрижи за прическата, защото наистина мина много време и макар да ти се струва, че не тече, то все пак лекичко, лекичко тече. И колкото мистично свежа да изглеждаш за времетраенето си, пак прическата ще се развали. Отдай му се…Отдай му се, на този на когото съм посветил творбата си, защото само чрез нея и теб аз, за последен път ще правя любов. Останалото ще е просто секс.

-Останалото ще е просто секс! – механично повторих думите му.

-Какво има? – попита ме.

-Ти, не искаш ли да бъдеш ти? Ти да развалиш прическата…

-Знаеш ли, изкушаваш ме, но…Не бива. Тя иска друго, моята творба.

-Аз, аз съм твоята творба. И искам да си ти.

-Не бива.

-Искам да си ти!

-Имаш ли представа, колко си изкусителна.

-Не съм достатъчно, щом още си ми устоял.

-Имаш ли представа, какво ме караш да направя. Да проваля шедьовъра си. Трябва да го споделя с друг, иначе все едно не съм го направил.

-Ще направиш нов.

-Едва ли? Най-много да го повторя, а повторението не може да бъде като униката. Искам те…-тежко дишаше – Но искам и тази творба. Защото тя ме освобождава, разбираш ли? Освобождава ме. От артистичният ми демон. Близко е вече до целта си, само от теб остана, малкото за да я осъществи.

-Разбирам.

-Искам да даря наслада на една душа, която те желае.

-Разбирам.

-Какво има?

-И аз не знам. – отвърнах му.

Изпитах диво желание да се кача с него във влака и да избягам от курорта, който започна да ме плаши, но не посмях да му предложа, а и беше явно, че ще ми откаже.

-Имам още половин час. – рече ми. – Мога да постоя и сам. Излъгах те, преди малко. Не ти отива размазан грим, а ще го размажеш, ако постоиш.

Прав беше. Усмихнах му се. Целунахме се и кълна се, това не беше дъх и целувка на хомосексуалист. А миналата нощ беше. Как е възможно, възможно ли е? Какво става?

Нищо няма да ми каже. И никак, никак близък вече не го чувствах.

Гарата беше на няма и петнадесет минути път от комплекса, но когато тръгнах вече леко капеше. По едно време спря и почти бях стигнала хотела, когато се изля най-мощният и мръсен порой, който някога ме е сварвал на открито.

И развали прическата.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:24 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

11. Разголена съм по-облечена. Той:

Тя ми разказа, но аз на нея не.
И ми беше студено, а всичко останало като първата сутрин. На онзи плаж от който всичко започна.
-Дънки? – забеляза.
-Просто ми е студено, но ако искаш ще ги сваля.
-Не, така си по-секси. Никога не си обувал. Кога ги купи?
-Мисля, че ти…
-О, да. Забравих…Не е студено.
-Защото ти умееш да си гола, аз не.
-Мисля, че и двамата не можем.
Прегърнах я. Притисна глава в гърдите ми. Идвахме на себе си, като след наркотично опиянение. Чувствах се чужд на тази реалност, все още като че ли я измислях, като че ли създавах света в който отново да живея, а някога ми беше единствено познат. Знаех, че така се чувства и тя.
Преди час се изля порой. Не валя и пет минути. Хванал я малко преди да влезе в хотела. Когато я видях на прага ми заприлича на мокра кърпа. Косата й беше полепнала по лицето, дрехите като бръчки по тялото. Издаваше нечленоразделни звуци. Като премръзнало коте и се тресеше. Забравил бях чувството, но сърцето ми се преобърна. За пръв път от двадесет години насам. Дори когато тя умираше или си мислехме, че умира не ми се беше случвало. Прегърнах я. Опита се да ме отблъсне. Помислих я за обезумяла. После плака, после се смя. Пи коняк и чай. Аз нищо, много ми дойде тези дни. Говореше дълго, описваше и най-дребните детайли. На няколко пъти по различен начин го каза:
-На няколко пъти, на няколко пъти за няма и два дни ти изневерих. Никой не е проникнал в мен, но им се отдавах. С друго. Не с тяло, но беше истински.
А аз го направих и с тяло. Тази нощ, но не можех да й го кажа. Твърде разстроена беше за да рискувам да я разстроя повече. Или това си ми беше оправдание, а истината, че тя умееше да бъде гола и откровена, а аз не.
-Плаши ме този курорт! – изрече нещо, което очаквах.-Искаш ли…Пак на плажа, нашия. Рано е. Пак ще бъдем само двамата.
Разсъмваше се. Стори ми се, че вървим към плажа часове, а разстоянието е не повече от минута. Дълго мълчахме, а после усещането беше, че разговарят старите ни спомени за нас, а не истинските ние.
-Кажи ми го, пак ми го кажи, че е студено и днес искаш да си сложа сутиена.
-Тъжно ми е, че наистина трябва да ти го кажа.
-А аз искам, да си моя мъж. Никога не си пил толкова.
-По-правилно е: за цял живот не си изпил толкова.
-Кажи ми, че искаш да стегна косата си…
-Ако го искаш!
-Искам го.
-И мен този курорт вече никак не ми се нрави.
-Опитахме, не са нашето развлечение чуждите тела. Ще ти кажа още нещо. Сигурно ще ти натежи, но трябва да го знаеш. Разбрах, че не те обичам толкова. Може и изобщо да не е обич, това между нас. Но разбрах, че без това, каквото и да е, аз не съм истинската. Че мога да изпитам с пъти по-силни страсти, че мога да се почувствам богиня, че в нея мога да открия всички жени, всичко, но не и…себе си. Чувствам се като изнасилена, прогонена от тялото си, а то използвано от стихии…
-Искам да си сложиш грима. Стилният, твоят.
-А аз онова сериозно изражение, скучното. То си е твоето.
-Искам да се облечеш в класата на дрехите си. И да бъдеш отново дамата.
-На сърцето ти ли? – опита се да прозвучи кокетно, но беше тъжно, много тъжно.
-Съблякохме се, видяхме, че сме красиви, че го можем…
-Не, не го можем. Нека повече не се залъгваме. Имаме си нормите, които…в крайна сметка са си нашите образи.
-Започнаха да ми липсват децата.
-Те не са деца. Те са жени. Но и на мен…Кого лъжа? Липсва ми дома. Но щом ти харесва: нека децата да са оправданието ни.
Засмяхме се.
-Но като се върнем, искам да носиш роклята с най-дълбоката цепка! – рекох й усмихнато.
-Щом искаш. – имаше тъга в усмивката й. – Подобна разголеност ме прикрива повече от всяка друга дреха. Показва ме онази която не съм. И трябваше да полудуваме или просто да направим опит да полудуваме, за да го разбера.
-Странен парадокс! – усмихнах се.
-Да.-засмя се, най-после – Разголена съм по-облечена! Сгрешихме, но хубаво, че го направихме. Много неща разбрахме за себе си. Без да изгубим нищо.
-Без да изгубим нищо…-повторих като ехо.
-Без да изгубим! Нали? Още сме заедно. Не сме изгубили нищо, нали? – очите й се разшириха и изписаха много красив плах израз. – Кажи ми го!
-Да.
-Наистина ли?
-Ще се уверим. Но да.
-Не сме изгубили.
-Значи ще тръгваме? – исках да чуя още веднъж потвърждението й.
-Жал ми е само за циците. Искаше им се още да се поцелуват със слънцето, но на тях винаги ще им се иска…Хайде да го кажем двамата. На три. Едно.
-Две.
-Три. Нека си сложим халките.
Изрекохме го едновременно. Засмяхме се, прегърнахме се.
После ги търсихме. Първо в чантичката й, където се кълнеше, че ги е оставила. После сред моите вещи в хотелската стая. Всичко обърнахме, но не можахме да ги открием.
Нямаше го символа на брака ни. Някъде го бяхме запилели.
Тук, в този курорт.
-Трябва да ги намерим! – рече ми нещо, което се боях да чуя. – За да разберем, къде и защо. Не можем да си тръгнем!
-Чуй ме, чуваш ли ме! - хладно, по-хладно и отколкото исках прозвуча гласа ми - Това са просто символи. Можем и без тях. Връзката ни е по-здрава. Уверихме се.
-Ти каза, че не сме изгубили нищо!
-Не, ти го каза. Аз се съгласих.
-Но се съгласи. Трябва да ги намерим! Трябва...Виж, ще ги потърсим днес, най-късно утре и ако не ги открием...Тръгваме, нали?
Усмихнах се, но беше преструвка:
-Мисля, че не искаме да си тръгваме.
Не знам дали го повярва или се престори и тя.
Курортът не ни пускаше.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:24 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

12. Обсебена от сладострастни демони

Аз съм просто Тя. Той е просто Той. Всички сме и никои. Не си принадлежим, изгубихме пътя си. Твърде късно решихме, че трябва да спрем. Твърде далече бяхме стигнали.

Предизвикахме се да избягаме един от друг и така избягахме от себе си. Това е истината. Не сме в телата си. Сладострастни демони са ни обсебили. Няма как да си тръгнем, защото няма къде да отидем. Няма да е у дома. Онзи дом вече не е наш, онова минало е на други.

Кръчма като селско дворче. По-скоро данъчна енигма. Да се смея ли, да плача ли или да се ощипя, че ми прилича на сбъдната мечта. Масичка от разбити, а след това грубо наковани щайги под асмата. В душното коридорче зад гърба ми са напитките в двата хладилника, от едно време. Масивните с оловно покритие и олюпена бяла боя, отгоре. Цяло е във водни лепенки на весели анимационни герои. От едно време и пердетата и дървените корнизи. Прогнилите шкафове, които сама мога да си отворя и да замезя със селско сиренце или домашна луканка. Има петдесет градусова гроздова ракия, мътно вино, някакви алхимични опити, които се боя да опитам, а бабето със синята манта и пръскачката пълна със син камък на гърба, ме уби, като нарече, тези ми ти местни, домашни коктейли: „Змейска сперма”. Изкикотих се, но тихо да не я притесня. Тя ме огледа, прецени, че може да ми има доверие и ми каза да се самообслужвам на воля, да си оставям парите в чекмеджето, а ако нямам дребни, да се пиша в тетрадката. Появи ли се друг клиент да я викна от градината зад къщата.
Все едно съм на гости в нечие детство. Вече не съм сигурна имам ли изобщо мои спомени. Намерих си скривалище, тук само мухите са ми натрапници. Боях се, че няма да мога да избягам от гмежта, а тя ми бъркаше в главата, под пазвата, ближеше гърдите ми, забиваше нокти между ребрата ми, разкъсваше ме, обземаше ме със себе си. Губех представа за тяло, напусках го, превръщах се в улици, а по тях шляпаха боси крака и крака с джапанки, високи токчета и спарени маратонки. Забременяло момиче се свиваше и повръщаше по ъглите ми, момче току – що излязло от кръчмата и натоварено с друго бреме – в градинките ми. Счупени бяха стъклата ми, счупена бяха лицата ми. Имах милион ерогенни точки и бях гладко обръсната или с интимна прическа. Не бях правила секс от години и бясно ми се искаше или без да ми се иска, защото никога не ми е липсвало се отдавах на някакъв полупознат, само защото от малодушие не можех да му откажа. Бях ниска и висока. Бях възпълна или прекалила с диети. С горнище или без горнище на банския. С бански или без бански. С ефирна рокля или твърде тежки за температурата джинси. Всяко име ми звучеше като родното, всеки спомен ми изглеждаше близък. Откривам, че мога да говоря поне на дузина езици. После си припомням, че езиците винаги ми са се отдавали, с лекота съм ги заучавала. Но споменът ми изглежда толкова реален, колкото и спомена, че от петдесет години живея тук, а от тридесет поне съм престанала да старея. Объркано ми е…
Получила съм всичко от живота. Май не трябваше да смесвам водка с бира.
Повяхнала се чувствам, повече ограбена.
Всичко е получило, всичко което може да изживее грешното ми тяло, но вече нямам собственост над него.
Ипотекирах го и го изгубих. Сега е нещо като пансион за лутащи се. С десетки стаи за оргии. Пиянства се в тях, а сексуалните контакти са безразборни. Чуват се писъци и преминават в разпуснати смехове. Не, не е отвратително, даже е приятно, но странно. Толкова странно, че чак плашещо.
На няколко пъти ставам от мястото си, влизам в стаичката с хладилниците и шкафа, не да взема нещо, а за да се огледам и да си спомня коя съм.
Висока блондинка с дълги крака и къси панталони. Разкрепостена изкусителка на средна възраст. За миг си спомням всичко, а после забравям даже и името си. Забравям и неговото. Аз съм просто: „Тя”, той е просто: „Той”
Тази сутрин трябваше да си сложим брачните халки, които свалихме да се позабавляваме. Време беше да си тръгваме, но твърде късно го осъзнахме. Няколко нощи безсъние и опънати от сладостни емоции нерви и каквото е имало да се случи, се случи. Не мога да си го обясня. Пречупи ли се, скъса ли се! Не знам дори какво е. Любов ли е или това е сантименталното й име. Кучешка привързаност един към друг? Това е по-възможно, но и нея вече я няма. Халките не намерихме, изгубили ги бяхме. А с тях, поне аз и спомените си. Не знаех къде трябва да се връщаме, как изглежда това у дома. Минути след като се разделихме вече не помних кой е и той. Не помня и хотелската стая, дори не съм сигурна през цялото време, че сме отседнали в хотелска стая, но доминира сред виденията. Спомням си също, доста ярко, че сме от няколко астрономически дни, че не спим. Не чувстваме умора, че той пие постоянно, но бързо отрезнява. Няма никакъв махмурлук. Аз пък съм влязла поне двеста пъти под душа. Това помня, както и усещането си в банята. Харесва ми, че водата се плъзга по мен и ме гали, но не пада никаква мърсотия. Много съм чувствителна към хигиената, малко пот, малко прах по мен и се чувствам, като с раница пълна с камъни. Минутка под душа и вече съм олекнала. Като с криле съм. Това усещане ми се губи. Като, че ли не се мърся.
Не, полудяла съм. Нямаме в себе си. Десетки са в мен, даже стотици. Червенокоси и чернокоси, някои с гладки черепи и без гърди, а само издути до експлозия кафяви зърна. Някои са непълнолетни, други отдавна е трябвало да са презрели и окапали, бесни са, желаещи, кикотещи се. Някои умеят да рисуват, други да целуват, но само как…Стройни като фиданки или щедри пищни смокини…Побъркват ме. Имам стотици устни и стотици зърна му откривам за целувки. Стотици разтварят с моите, бедрата си. И той, и той не е един. Всичките мъжки образи от ранното ми детство е. Носи всички мъжки имена и миризми. Формите му са различни, маниера му за любене или просто чукане. Ту жребец, ту пуфтящ нерез. Губя сред всички тях действителния, ако има изобщо такъв. И той губи действителната, ако изобщо действителна съм му отдавала някога, ако изобщо съм била действителна с него. Всичките на плажа има, на курорта, в живота си. Не само в своя, а в живота на всички мъже на плажа, из курорта, из света. Цялата любов получава, не и моята. Цялата любов му отдавам, без себе си. Ако ме има, ако ме има. Божествена съм така, самотна съм.
Разкикотвам се, ставам и пак проверявам коя съм. Разкошна съм. Тези дълги крака…Разкопчавам горното копче на панталона си. Боязън изпълва очите ми. Сини са. Сладка е тази боязън. Дръпвам панталона надолу. Розов бански нося под него. Свалям го. Не ми пречи, но го правя. Взимам поредната бира. Дали да не опитам от онова питие: „змейска сперма”. Отварям бутилката, мирише на мастика. Май си е най-обикновен „облак”, някъде му викаха „кърмата на Венера”. Все брутално еротични, падам ли си или не си падам по мастиката. Не мога да си спомня, едновременно не мога да я понасям и я обичам. Като всичко останало което чувствам.
Не съм сама, сред стотици съм. Една се отдава с наслада, друга с отвращение, трета по задължение, по навик или от скука, с ясно съзнание, че трябва да го стори и изгубила яснотата. Прелъстена или изкусителка. Скитница или добра съпруга.
Някоя плаче. Да, плаче в мен, но сълзи не потичат от очите ми, защото друга ги задържа, а трета се кикоти. Две се карат. Червенокоси са, рошави. Сладки са. Приличат на момчета и като момчета ме възбуждат. Но и тази която чувства това към тях, не съм точно аз.
Аз вече съм наясно. Разбирам каква беше клопката. След като и малката ни дъщеря стана достатъчно голяма, че да е абитуриентка, порасна и нямаме дете, той по най-артистичния начин, толкова артистичен, че сам едва ли е разбрал, подсъзнателния си замисъл, реши да си кажем, че няма нищо което да ни задържа един с друг. Някакъв дълг е било. Трудностите отдавна са ни изцедили от обич. Преборихме рака ми, неговата вродена неспособност да се справя с живота, бедността. Доволни сме от себе си и трябваше само да завършим, граденото от нас, със символичното навършване на пълнолетие на дъщеря си, за да не ни остане нищо общо, освен халките на ръцете ни и онова което те символизират. Само, че то е било между други хора. Между друг мъж и друга жена. Които времето е погълнало. Няма ги, други сме.
Дадохме си свободно уж на игра, защото не сме намирали причина да си дадем. Нямало е разумно обяснение за да се разделим. И е трябвало да го открием тези дни, с почивката си. Аз да се влюбя или той нещо такова. И на шега, да стигнем по-далеч.
Без да подозираме, че с брака си, ще изгубим и себе си. Защото двамата отдавна сме се зазидали в крепостта му. Разрушим ли я, ще останем под руините. И то се случи.
Предпочетохме смъртта духовната, пред липсата на свобода – човешката.
Истинската е някъде под руините. В мен е духа на курорта. В него също. Всички други съм, но не и себе си.
-Знаеш ли, сладостно е…-говоря на френски, бабето пръска асмата на няколко метра от мен и не ми пречи, сигурно и аз, че си ги бръщолевя – Всички спомени които съм нямала, най-разюзданите, най-нежните сега имам. Тази вечер за първи път излизам с момче. И за първи път излизам с момичета. С две момичета, които ме желаят като момиче, а аз се правя, че не разбирам накъде сме тръгнали и какво ще правим. После ще се престоря, че така се е случило. Тази нощ, за първи път ще изневеря с негов приятел. Тази нощ за първи път няма да изляза никъде, а ще дремя пред телевизора и ще фантазирам. Ще съм съпруга на отнесен, нежен мъж, по-голям неудачник и от този който имах. Ще съм и съпруга на обичан грубиян. Добро сърце, въпреки избухливостта си. Ще съм отвлечена от един, който изобщо не е обичан, нито е грубиян, а просто си е зъл. И изтънчен. Ще се отдам на пияница и избягал за първа нощ от възлюбената си. Ще махам на стоп, а в колата няма да е принца от сънищата ми, но ще е истински…И като казах сънища…Странно е…Аз не спя, а сънища имам. Имам сънищата на всички тях. Тази нощ за първи път ще си сложа спирала, а чрез друга ще използвам вибратор. Тази нощ просто ще гледам звездите, със стар съкурсник, с който няма да ни е до нищо друго. Тази нощ ще кълцам салака и ще отговоря на смигването на приятел на глупака си. Реално е всичко, всички са в мен. Само мен ме няма…В моето тяло ме няма…Повече съм така… Огромна съм…Всички изпитани нежности изпитвам…Той просто ми каза: „имаш всички останали или мен” и вече в него откривам всички останали, не него самия.
Започнах да се смея, бабата обърна глава към мен, а аз продължих да сипя глупости, на френски, разбира се.
-Няма го изкушението, вече всичко мога да си позволя. Ако на една в мен не си го разреши, друга ще го направи. Мога да избирам как ще го приеме, като забавление, като неизбежност, като грешка, като в името на някакъв интерес който преследва, като от любопитство, като самонаказание…Странно, никога не съм мислила, че секса може да бъде самонаказание, а сега когато са в мен, разбирам, че много жени го практикуват. Също толкова си го забраняват, пак само и единствено да се самонакажат. Не ги разбирам, а са в мен. Следвам ги, а те ме слушат. Като наистина е. А може и да е наистина. Техните спомени изместват моите. Недокоснато тяло – покварена душа.
Пак се разсмях.
-Дори една от най-разюзданите си фантазии, тази която ми мина през главата да осъществя миналата вечер: да се престоря на проститутка и да се отдам на първия срещнат, който е готов да си плати сеанс, намирам сред спомените си. Не съм го правила, със сигурност не съм го правила, а все едно съм го. Иска ми се да проверя дали наистина е точно тъй както си го спомням…
Бабката остави пръскачката, доближи се на масата и на чист френски ми отговори:
-Това мога да ти го уредя.
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
cefules
МнениеПуснато на: Пет Юни 11, 2010 10:25 pm    Заглавие: Отговорете с цитат



Регистриран на: 09 Май 2009
Мнения: 557

13. Бронираните и Фриволните. Той:

Хубаво късно утро е, но щеше да е тъжно, много тъжно, ако я нямаше малката. Пак е с безумно дълбоко изрязани къси джинси, но фланелката й е с надпис: „Sodom”, сега ми прави впечатление, че очите й са зелени, косата й има естествен ален полутон. Забелязвам и почти невидимия белег от някакво старо порязване на брадичката. Устните й са тънки, изписали мъжка ирония. Ситните лунички преобръщат впечатлението. Те се шегуват по своему. Хуморът им е точно на онази гранична територия между момичето и жената, когато цялото същество е раздвоено. Желанията му са противоречия и търсене на съгласие между тях, много трудно постижимо и идва като най-нежното затишие след бясната буря от враждуващи страсти. Симпатична е, много по-симпатична от онази вечер, в която направи доста неумел опит да се държи сексуално агресивно, а аз не бях подготвен и нищо не се получи. Не съжалявам. Като ме попита обаче: „съжалявам ли” само изсумтях. Не ми се искаше да обиждам суетата й. Прилича й. Също като луничките и тънките устни. Освен това усещането ми беше, че съм я имал. Не веднъж, не само в хотелската стая. Дори съм я обичал, дори ме е обичала. Имал съм я из плажа и на скалите, у дома й: в спалнята, кухнята, на таванската. В детската си стая. Но аз никога не съм имал такава! Имал съм я в Пещерата на екстремалните влюбени. Но каква е тази пещера! Спомените ми са доста разбъркани. Дали не е от безсънието. Отдавна е излязло от границите на нормалното, но се чувствам бодър. Много бодър.
Хубаво късно утро е, но щеше да е тъжно, много тъжно. Хотелът предлага закуска, включена е в потребителския пакет. Сервират я в градината, дъхаво е на море. Тясната леха от ляво ни: алена, оранжева, зелена. От всякъде саксии, поставени, висящи, като забравени, като поникнали в небесата. Разцъфтели кактуси и поклащащи листа като коси, палми. Декоративен образ на Едем. Липсва само забранения плод. Имам тук закуска за двама, но я няма съпругата ми. Мъчителна е красотата, като няма с кого да се сподели. Като го казах на малката прихна да се смее. Гледам я въпросително, тя ми казва, че погледа ми бил тъп, после:
-Сантиментален си, но ти отива.
Засмях се и аз.
-Страхотно, ама страхотно прозвуча точно от твоята уста: „Мъчителна е красотата, като няма с кого да се сподели”…-пак се захили, притисна устните си и рече: - Прости ми, пълен идиот съм. Прав си, ама на мен ми мина през ума: „За това ли се опитваш да споделиш и съпругата си?” . Извинявай, извинявай, глупаво беше. Още повече, че аз знам това, което е време да научиш и ти.
-Цял съм в слух.
-Първо искам да ти кажа, че халките ви са в мен. Не в джоба ми, но знам къде и имам власт над това място. Ще ви ги върна.
-Сигурно срещу заплащане?
-Съвсем символично. Наистина символично. Ще поискам да ме почерпиш един сладолУд…
-Какво? – усмихнах се.
-СладолУд. Не си ли чувал? Нещо като сладолед, но с луд. Вместо на пръчка, върху луд.
Сепнах се.
-Споко, шегувам се. Чаровен си ми, секси си, но нещата стават сериозни. Поне за теб и за нея.
-Какво крие това място?
-Спиш ли?
-Не, но имам сънища.
-Така си и знаех. Не са твои. Ще ви дам халките, а ти ще ме почерпиш един сладолед. Ще ви дам халките и ще изчезнете по най-бързия начин от курорта. И повече никога няма да се връщате. Най-добре отидете на друг. И се лишете от задръжките си, но наистина. Бъдете фриволни, но наистина. Защото тук, това не сте вие. И трябва да избиете спомена, за това което сте изживели, по-скоро което са изживели чрез вас, други.
-Не преекспонираш ли?
-Тук е прекрасно. Тук са сбъднатите забранени сънища. Но всички завършват с един и същи кошмар. Пробуждане! Пробуждане за кратко в една пропиляна реалност. Знаеш ли, от мен щеше да излезе един много кадърен архитект, ако можех да го напусна и да уча. Не мога! Дори два дни далеч оттук ми идват много. Тук получавам повече, отколкото мога да намеря из цял свят, но на цената на това, че съм изгубила света. Знаеш ли, защо се обеси гларуса? Защото не можеше да напусне курорта. Не го е напускал, откакто е тук, а съзнаваше скорошното си „пробуждане”. Скоро ще се „пробуди” и баща ми, защото е на седемдесет и една.
-Моля! Имаш предвид баща ти. Следователят.
-Да, на тридесет и колко ти изглежда? Забеляза ли, че се губят възрастни хора? Освен някой турист по грешка дошъл тук, който много бързо си заминава и забравя, няма възрастни хора. Над четиридесет, просто няма.
-Видях старци.
-Старци, не и възрастни. Хора в дълбока старост. Малцина са, изживяват я за дни. Това е пробуждането.
-На деветнадесет ли си наистина?
-Да, но баща ми е на седемдесет и една. И е едно много добро ченге. Нищо, че не мога да го понасям като човек. С професионалните си качества, можеше да постигне завидна кариера, но и той не може да напусне курорта. А при него е още по-зле, защото се измъчва. Разрешава какви ли не загадки, а сам живее в пълен мрак за себе си. Той се е бронирал срещу Фриволните. В себе си е само той, но това е на цената, че е пълен идиот в отношението си към себе си. Нищо, което засяга пряко или косвено него, разума му не приема. Живее в мрак. Като всички Бронирани.
-Бронирани и Фриволни?
-Да, това са двете касти на които се дели курорта ни. Изключително толерантни една с друга. По нищо не се различават и дори има случаи в които живеят Брониран и Фриволна или Фриволен и Бронирана, заедно.
Звучеше ми налудничаво.
-Разликата е, че едните приемат Безпризорните, а другите не.
-Значи и Безпризорни?
-Това са души. Души без тела, живеещи из плажовете, отдадени на всевъзможни сладости, порочно съществуване. Приличат на нимфи, на сатири, непрестанна вакханалия. Погубени души, без тела души. Разпадащи се, преливащи се, размесващи се. Обсебват телата. Дори на тези, които не ги приемат. Те са и в бронираните, но просто нямат волята над тях. Нито могат да прилеят спомените си с тези на приемника си, както се случва при мен…и при теб.
-Те поддържат телата млади?
-До един момент. После се оказват по-слаби от природата и тя ги изхвърля навън. И трябва да ти кажа, че по-ужасяващо от тази старост мъчение едва ли е измислено. Защото всяка възраст подготвя за следваща. И тялото, и душата се подготвя. Нареждаме си живота за поредния ден. Прекъсне ли се процеса, наруши ли се плавността му идва като удар. Ако е внезапна болест, понася се. Човечеството хиляди години е подготвяло съзнание и тяло, да изживее остатъка от кратките си дни. Но за внезапно остаряване, след несъразмерно дълга младост, за това никой не е подготвен. Това е пробуждането. А и безпризорната сладострастна душица, те е напуснала. Тя те е мамила, наркотизирала те е с приятните си усещания. Без нея си. Сам, дълбоко остарял, болен!
Смрази ме.
-И ти знаеш това?
-Всички Фриволни го знаем. Бронираните му се подчиняват.
-Но какви са тези скитащи души?
-Недостатъчно са телата. Тук има многократно повече души, не знам дали десетки пъти, стотици пъти, хиляди пъти, това никой не знае, повече души отколкото тела. И стават с всеки ден повече. Защото се размесват с душите които все още имат тела, откъсват част от тях при себе си или гонят душа от тялото за да се настани друга в него, но дори настанената не може да избяга напълно от своят плаж.
-Какви са, какви са тези души?
-Ненаситни, сексуални, просто романтични, поетични, театрали и авантюристи, души които някога са били в незадоволени тела или в презадоволени тела. Грешни души.
-Твърде религиозно.
-Има си някакво обяснение, но толкова много легенди се носят…
-Разкажи.
-Повечето са абсолютно глупави. Турска диверсия от времето на Желязната завеса. Използвано е психотронно оръжие, произведено в лабораториите на Пентагона. Друг твърдят, че е химическо и много риби са отровени, от разпада се получава ефекта. Друг съвременен мит е, че пак по онова време Съветски кораб с ядрени отпадъци е изпуснал една от капсулите си. Подводното течение е донесло до плажа и част от радиацията се отделя и до днес. Приказки за пораснали, забавни са. Обичам да ги слушам и да се усмихвам на човешкото въображение.
-А нещо, което ти се струва по-вероятно?
-Тракийско божество, толкова старо, че не се разказва за него в нито една митология. Влюбило се е в своя жрица, но колкото и могъщо да било, не можело да наруши законите които само е създало. Или то е трябвало да стане човек, да приеме тленността и краткия живот. Или възлюбената му да стане богиня. За да го направи тя трябвало да принесе седемте си приятелки в жертва. За да има и техните души към своята и с това да стане равна на боговете. Водена от увлечението си и внезапно почувстваната гордост, че ще бъде богиня, тя подмамила и пренесла шест от седемте си приятелки, но на седмата я дожаляло, заплакала горчиво и не завършила начинанието си. Така душата и заедно с останалите шест останали на плажа за да увличат следващи и следващи…
-И това е по-вероятно?
-Лично за мен е по-правдоподобно от диверсионните и консперативни теории. Но пак си е сладка легенда. Има и друга, чувала съм я в различни варианти за много места в родината ни. Влюбен големец от времето на Османската империя в невинна българка. Всичко опитал да я прибере в харема си, но тя отказвала…
-Да, наистина познато.
-Оттук нататък, вече не е. – усмихна се момичето – Пратил гавазите си да я приберат на сила, но тя бягала, бягала докато стигнала скалите и се хвърлила от тях. Безумно влюбения мъж, разбрал какво е сторил и пробол с кама сърцето си. Тъй към стореното зло прибавил още, защото жените му в харема се поболели от мъка и скоро се поминали. От тогава турчина преследва душата на нашето девойче, ханъмите тази на мъжа си и завличат все още и още в разюзданите си сексуални игри и интриги…
Малката се смееше, но само тона с който разказваше историите беше шеговит, а всичко останало, дори очите й сериозни.
-Има и история, по-близка във времето. За беден младеж, който обрал общинската каса, за да прати приятелката си на лечение в Америка, било е малко преди първата световна, когато за цял свят в Америка се сбъдвали всички чудеса. Момчето не било разбойник, но трябвало да…глупава история…
-Моля те, разкажи ми я! – така го рекох, че я стреснах.
-Свързало се с тогавашни босове от подземния свят, за да уредят пътуването и да му помогнат да прикрие следите си. Били коректни хора или пожалили бедният нещастник, но си взели своето от сделката, като се готвили да изпълнят своята част. Но една от тогавашните мУтреси, разбрала за него, покрай тях, изкусила младежа, избягали с парите, но проклятието на момичето ги настигнало тук, по-точно в Пещерата на екстремално влюбените. Удавени били и двамата като мишки, от идващия прилив в тясната пещера докато са се любили. Техните души, както и душата на умрялата от болестта си, истинска възлюбена на младия глупчо повличат още и още…
-За най-сладки мигове и смърт. – промълвих.
-За най-сладки мигове и смърт. – отвърна с усмивка, а после добави – Но това са легенди.
-Нещо знаеш ли за истината?
-Зависи. Истината може да се гледа от много страни. Например, че тук сме екстракта на това, което се случва изобщо. Погледни целият живот. Макар и не толкова и ясно подчертани навсякъде из родината ни едните са Бронирани, другите Фриволни. Всички зависими от поривите на отдавна поминали се, преродени чрез оставеното тежко наследство в живеещите. Размесваме личните си спомени с наследените. Губим реална представа къде свършва едното и започва другото…
-Млада си, твърде млада, затова разсъждаваш.
-…едни се борят с инвазията на чужда душа и го правят заключвайки се в себе си, другите виждайки колко е излишно се предаваме, носим се по течението, сливаме се, превръщаме се в част от сивия поток на масовата култура, а това е толкова приятно, толкова е секси, фриволно…Сладко е, като оргия с мъртви кадъни и наша девица…Като побъркана по божеството си кучка, която пролива кръвта на приятелките си…Като младеж, който принася в жертва живота на любовта си, заради петте приятни минути с по-стилната курва. Като още какво? Добре, искаше да чуеш истината. Ще ти кажа, каква е за мен. Просто душите не са си тръгвали, защото не ги е очаквал живот.
-В смисъл?
-Тя цял живот е била шивачка, купувала си е евтини мазила, гледала е скучни модни списания във времето, когато избора не е бил много богат. Имала си е във ведомствената панелка един нелош, но загрубял от монотонното си съществуване кранист. Той имал мустак и лошо пиянство, което с течение на времето започнало да зачестява сеансите си, но и трезвен, макар нелош, не я разбирал, хлад се стелил. Сношавали са се, не са се чукали дори, а да не говорим: любили. Сношавали са се като животни, изпълняващи дълга си към АПК. Много нямало какво да си говорят. Цехът й веднъж станал ударник и след десет години неуморна работа, за награда ги пратили на почивка на море, в близката станция. Гларуси винаги е имало. Този бил прохождащ, млад. Не забърсал някоя рускиня, а точно унилата какичка. Мускули, ненаситност, целувки навсякъде, за които само е била чела в размножавани на циклостил и преследвани от закона апокрифи. Възможно е и свещи, заучената плоча от стихове на бриз. Романтична оргия – сладък живот. Тя се връща, гларуса остава тук. Повече не се виждат, нито тя се връща на този плаж. Не се връща, но пък и мислено не го е напуснала. В цялото си съществуване е имала няколко дни истински свой живот. Всичките й спомени все тук я водили. Продължила е да бута годините, без памет, механичната кукла на тялото й. Или да речем: той има една проклета кучка у дома. Дракон, при това с мустаци. Да, но освен това, тя е и уважаван инженер, член на БКП, а той и без друго, и без последиците от развод с подобна, пак няма достатъчно душевна сила за да се разведе с нея. Уредили купуване на някаква не знам си коя ръка кола от един моряк. Вместо да чакат двадесет години за съветска, изведнъж възможност за Мерцедес. Броил пачките, полели сделката с моряка. Онзи заспал, а нашия герой трябвало да утешава одисеевата съпруга, която и по време на дългите плавания на мъжа си, не оставала с празно легло. Пет минути свобода, истинска сладострастница в леглото, разкошна покупка. Всичко на едно за една нощ. Никога не изживял повторно, случката от онази нощ, а спомените му все към нея го връщали. Всичките му спомени все тук го водили. Или нека да не е онова време. По-скоро нека да е, колко са тези които само веднъж изживяват нещо, което им е за цял живот, а спомена ги заключва в себе си. Лишава душите им от настояще, а настоящето им от душа. Остават на своя бряг на щастието, но и тук не са щастливи.
-Чакай, чакай…Краткият миг наслада в печалния живот…Това се е случвало винаги и на всякъде. Не може да е обяснение, за всички мистични изменения в този курорт. Как така само тук? Като историите в различен вариант ги има в цял свят.
-А откъде знаеш, че е само тук? Знаел ли си преди да ти се случи, че го има и тук. Душите манипулират спомените. Бронираните не могат да разкажат. Фриволните не искаме. Но и дори да се случва за първи път. Все някъде трябва да се случи за първи път, а след като нещо се случи веднъж, то ще се случи и повторно, а после десетки, стотици, хиляди пъти, докато един ден цял свят заприлича на този бряг.
-Няма да е лошо! – засмях се.
-Колко мислиш, че ще просъществува в този си вид? Тук е: след нас и потоп. Докато е изолирано не е страшно, но после…И хайде стига за света, за истината и такива ми ти неща, които по-късно ще имаш време да се замислиш. Ако има по-късно, за теб! Остави истината и света. Важни сте ти и жена ти. Нали? Всички симптоми, че сте допуснали Безпризорни са на лице, а и без да ги виждах…На няколко пъти се срещнах с теб в други тела. Отдадохме един на друг всичките си спомени. Приляхме съзнания. Изгубихме ги, но съм сигурна, че беше ти. Ти също помниш, нали?
-Цяла сутрин имах чувството, че сме правили любов.
-Правили сме. Душата ти се скита между безпризорните. Част от нея си е още в теб, но малко по-малко ще се разтвори в другите. Ще бъде асимилирана от тях. Процесът при жена ти е по-напреднал. Тя вече е Фриволна, в смисъл обсебена, без да е била с фриволен характер никога. Това изобщо не е тя. Но можеш още да я върнеш. Можеш.
-Защо си толкова загрижена?
-Знаеш ли кое превръща рая в ад: липсата на надежда. Божества сме. В една любовна игра изживяваме хиляди, а с тях получаваме и частица от всичките спомени, най-нежните, грешните, но и най-чистите, дори детинските. Няма какво повече да пожелае човек за цял живот от това, което всеки ден преживяваме. Рай е. Забележи, няма престъпност. Душите се грижат, да не се случи нещо разстройващо защото всички ще го понесат. Погледни, че няма сводници, защото няма и проститутки и как ще има, като всяка от нас си е истинска Богиня на любовта, не някаква прислужваща и жрица…
-Забелязах проститутки.
-О, някоя се е забавлявала. Не е истинска. Това е една от най-честите женски фантазии, не само тук в курорта ни. Няма. Но за друго говорих. Всичко тук трябваше да е прекрасно, ако не беше мисълта за „пробуждането” и липсата на надежда, че човек със собствената си душа, в собственото си тяло може да напусне курорта.
-Но много си заминават.
-Не са били изкушавани като вас. Прогонени са били. Не са си заслужавали телата им. Те нищо не са почувствали тук на този курорт. Само враждебност във въздуха, тревога. Сторило им се е доста развратно и мръсно. Вероятно са се и разболели от нещо или са се сетили, че имат неотложна работа, разбира се, манипулиран спомен. Курортисти идват за ден, за два или остават доста по-дълго. Но нека ти кажа, някои като вас си тръгват, но си тръгват без своята душа. Тя остава тук из тези плажове, а друга живее живота й.
Преобърна ми вътрешностите с тези думи.
-Онази другата, асимилира спомените, заживява с тях, но върши каквото на нея повече се харесва.
-Каза, че ни помагаш за да възвърнеш надеждата си, но как ще разбереш, че нашите души са си заминали с нашите тела?
-Ще почувствам липсата им.

Ако не звучеше толкова налудничаво, нямаше да й повярвам.

-А момчето! Как си замина момчето? – исках да получа всички отговори.
-Какво момче?
-До колкото разбрах местни не могат да се откъснат от мястото си…Само туристи, но или прогонени или с чужди души. Как си замина сина на онзи гларус? Фризьорът, педито?
-Той артист. Всички артисти са си във фриволния рай. Обсебени са от чужди души, но това не са душите от плажа ни.
-Защо ни открадна пръстените?
-Ще ти кажа. Исках да ви забавя, за да мога да обсебя еднолично тялото на жена ти и да избягам заедно с теб. Като видях, че го мога, прозрях и това, че нейният живот, с теб, прости ми, няма да мога да понеса. Ти можеш да направиш само нея щастлива. Запомни го! Защото е истина, а в него ми е надеждата. Можеш да имаш много жени, но само нея можеш да направиш щастлива. Запомни го, запомни го, защото когато днес я видиш, ще ти трябва. Да вървим…
Върнете се в началото
Вижте профила на потребителя Изпратете лично съобщение
Покажи мнения от преди:   
Създайте нова тема  Напишете отговор Страница 1 от 1

Странстващият медиум и приятели Форуми » романи или поредица разкази » Фриолен роман
Идете на:  



Не Можете да пускате нови теми
Не Можете да отговаряте на темите
Не Можете да променяте съобщенията си
Не Можете да изтривате съобщенията си
Не Можете да гласувате в анкети
 
 


DAJ Glass (1.0.7) by Dustin Baccetti. Graphic design from www.freeclipart.nu
Powered by phpBB. Hosted by: BizHat.com
 
     

Free Web Hosting | File Hosting | Photo Gallery | Matrimonial


Powered by PhpBB.BizHat.com, setup your forum now!
For Support, visit Forums.BizHat.com