Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Колко е виновна улицата, че е права, когато ти е криво. Недоумение буди и факта, че има толкова много хора, а ти е пусто. Струва ти се декорация, в любителски детски театър, по която се е упражнявал, не взело дипломата си, мамино синче, на всичко отгоре лишено от талант, че и леко пийнало в обедната почивка и докоснало уж, случайно, де, ах да, знаем ги тези неща, дупето на преподавателката по музика. Защо точно по музика? И ти не знаеш, защо, само така ти се струва.
Спираш се пред вестникарската будка, не смееш да погледнеш обаче. Продължаваш. Неприятна ситуация. Избухваш в смях, вътрешно. Не искаш никой да те чуе, че ще разберат, че си луд.
Какво направи, а? Не, миналото лято, тази сутрин! Аз знам, казваш ми, да мълча ли? Ами ще млъкна, но ще се побъркаш съвсем без мен. Само, аз те държа на земята, знаеш ли! Като балон ще излетиш. Знам, какво направи. И защо вървиш с наведена глава.
Недей така! Ще захвърчи пяна от устата ти, а с тази масивна челюст, също на бесен бултериер ще заприличаш. Ще уплашиш децата, не че вече ти пука. Ти си едно голямо дете! Виж, спирам да те обвинявам, аз те оправдавам. Тя все в нещо е виновна.
Такава една, като пеперудка. Знаеш ги, какви са жените, днес. Особено тези, които изглеждат с крилца. Вярно, тя не бръкна в чантата на бабата. Бързаше за интервю, ти я чу. Много добре я чу. Защо й трябваше да се хвали пред непознати лели? Лековерно от нейна страна, лековерно, че чак порочно. Тя си е порочна. Погледът й е точно порочен. Твърде светулки има и най-различни емоции, между чувствата.
Трябва да се задължат жени с такива очи да носят слънчеви очила, а за облачното време да измислят “облачни” – това е все едно си е показала гърдите. Даже си е по-голям ексхибиционизъм. Има надменност в тези очи. Те никога не са те забелязвали. Защото са мръсници, две същества, кацнали на лицето на момичето, които я използват, ядат я отвътре и я правят крайно недосетлива, такава каквато пита:
-Дали ще стигне до двадесет минути рейса до спирка паметник на виночерпеца?
-Мисля, че да, момиче, вие като, че ли много бързате? – любопитства дъртата клюкарка, а малката с големите очи, няма и какво да крие:
-Ами, много е важно за мен. Не съм оттук, приятелят ми от скоро се нанесе, ние се обичаме. Нямаме достатъчно средства, но ако работим, а имам шансове да бъда приета, стига да стигна на време.
-Ох, дано, дано!
И приятел си имала! И за семейство мисли! С този поглед огън и жупел! Кръвта ти завря, нали. Признай си го. От ревност, нали! И от възмущение!
И се видя в алена тога и корона от златни дафинови листа, с огромен пестник, който маха с пръст на сената и изрича своето:
“Забрана за брак или интимна връзка с постоянен партньор на жени с толкова безсрамен в невинността си поглед...морен!”
Защо морен? Не разбрах, наистина ли ти прилича на морен. Че това е петрол, врящ петрол. Капе, пари те под лъжичката, напомня ти колко морен и възрастен си сам, а тя колко високомерна в младостта си.
А онова хлапе не я заслужава. Не е.
Масовата култура е виновна. Само тя. Прави нещата с главата надолу. Ама, че безсрамие. Като е толкова земна, че и честита в любовта си, защо го разказва по автобусите. Няма ли и дупето да си покаже, това е отвратително. Подиграва ти се, нали! Все едно ти казва: погледни какви хубави очи имам, но те не гледат влюбено в теб, даже не те забелязват. Те се премрежват пред друг. Него го обичам и жертвам родният си край и спокойствието си.
Жалка провинциалистка.
Затваряш очи, не искаш повече да я чуваш и виждаш сърна. С нейният поглед.
Отваряш ги. Някакъв противен билборд на спирката. С една огромна силиконова кака, която изглежда съвършено, според отвратителния масов вкус, само дето й липсва...
Морният поглед.
Оглеждаш се. Малката е напред, избутана от тълпата, но ти се струва, че навсякъде виждаш този израз.
Отчаяно се нуждаеш да го видиш за последен път, за да се увериш, че не е толкова красив и да спреш да я смяташ за кучка.
Тогава едно дрипаво хлапе се опита, но нищо не стори, защото бабата усети. Разкрещя се, то пък се шмугна между хората, скочи на спирката.
Всички се оглеждат. Бабата крещи:
-Някой ми бръкна! Бръкна ми в чантата...Няма го джи-ес-емо...
Хлапето, нищо не направи. Най-вероятно телефона на старицата си е забравен в къщи, но духовете се разбуниха.
-Видях я, видях я. Тя, тя, тя!
Сочиш Морният поглед.
Момичето:
-Аз, ама не такова...
Да, ама тресе се като виновна. Вълнува се, че закъснява. Дърпа се. Никой не я е виждал, всички те познават по физиономия, защото всеки ден пътувате. Курсът е един, все едни и същи лица.
Настъпва хаос. Водят я ченгетата.
Ще я пуснат.
А приятелят й може да почака някой друг месец, при тази безработица.
Защо го направи, а? Виж, няма да те питам повече. Само двамата си знаем. Тя все за нещо е виновна.
Защо не можеш да вдигнеш глава? Защото всички очи сега ти изглеждат като нейните. Тези които те отхвърлят, тези които не те одобряват, които са дяволски чужди. Всичко е в главата ти. Казвам ти го, за да се успокоиш.
Хайде, вдигай лице! Горд бъди, че й доказа, че едната му хубост не е всичко. Човек трябва да има сила, воля за победа и тъй нататък.
Вдигни това лице. Ах, колко е виновна улицата, че е права, когато ти е криво!