Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Гола съм, а града е изрисуван с маслени пастели. Само аз съм плът и може би уханията. Парфюм от неизвестности – цветя и пролетни и летни, залюбили се незаконно, разтворили в недопустима комбинация, информация за аромати, която не би трябвало по този начин да се сподели. Знам, че сънувам, останалото е сенки. Едва мъждукащ спомен за откъсната реалност. Обгръща ме светлина, по-реална от самата мен. И голи сме облечени от светлина. Съблечем ли се дори от нея, формата престава да предизвиква греховните разбирания. Лишена съм от воля. Като прикована във въздуха. По-скоро в ароматите. Онези. Казах ви. Невъзможните. Самоизключващите се действителности, между които може би само това полуреално тяло, полумисъл – полутрепет, е мост.
Виждам в дъното на улицата блясък. Огледало. Краката ми не ме слушат, повея ме тласка натам. Сянка преминава пред него. Одеждите и на столетница или поне такива в каквито сме свикнали да си представяме жените в дълбока старост из селата. Забрадката е престанала да бъде траурна, избледняла е – напомня сивота, обратното на тържествения израз към смъртта на обичаните, просто бит, загърнал съзнание в претръпналост, изключваща болката. Това трябва да е мама. Не знам защо реших. Тя не изглежда така, макар сега в съня не помня как изглежда и изобщо коя е. Тя бърше огледалото. Бърше го с престилката, онази която когато е била нова е натоварвала очите с пъстротата си, напомняща защитна украска на отровна змия и на родопско одеяло, сега на съмнително някога. Плюнчи края на престилката и бърши огледалото. Искам да й изкрещя да спре. Страх ме е, започва да ме е срам. Спомням си други подобни сънища. Във всички съм изпитвала свян. На гилотината на позора съм се чувствала. Прорязвана от погледи. Някои смутени като мен, други тревожни, криещи изненадата си, стремящи се тактично да се отклонят, жестоки, осъждащи ме, присмехулни, дори разбиращите с нещо отвратителни. Даже повече от останалите, те проникваха по-дълбоко в същността на голотата, която исках да скрия, а нямах начин. При това ме разбираха погрешно. В други четях клюката, сензацията която виждаха в мен. В някои прочитах острия си присмех. Бягах обикновено по коридори, търсих гардеробите си. Бих се скрила в някой като изненадан любовник, преди да съм потърсила в него дреха, с която да скрия своята уязвимост. Похотта беше утешителна. Колкото и неприятни да бяха лицата по които беше изписана. Някои изрази бяха като знамена, живи знамена, огромни скатове плуващи във въздуха, които желаеха да ме зашлевят. Имаше и птици, които в сънищата бяха хора. Само глави и криле. Човешката същност без тяло. Огромни клюнове като разбиранията за света, а аз навярно плода на живота, разяден от червея на познанието, който възбуждаше хищния нагон у птицата и чаках клюна да се забие в мен, в търсене на червея да разрани плътта ми. Наясно бях, че болката няма да е болка, че ще я почувствам иначе. Като сладострастно проникване у другата страна и пълно безчувствие у мен, което е по-отвратително и от отвращението което бих изпитала при други обстоятелства, когато позволявам да се случи това с мен, без сама да съм го пожелала. Бягах по коридорите и се озовавах на митинги и на концерти, на празнични вечери в които жените бяха облечени в барокови рокли, а мъжете в смокинги. Озовавах се на маскаради по лунапаркове и пред празния екран в кинозала преди да е започнала прожекция. На няколко пъти даже са ми ръкопляскали. Случвало се е да се събудя и със смях, но винаги след тежко чувство за неудобство.
В този сън не изпитвах подобно. Знаех, че не съм видима. Но старата жена, която припознах за мама търкаше огледалото. А то щеше да разкрие образа ми. Изглежда й омръзна, защото тръгна на някъде. Тогава заваля дъжда. Топъл, чувствах го галещ по кожата си, а изпитвах хладната тръпка като която би почувствало струйките му огледалото, ако имаше нервни окончания. Дъждът по-скоро размаза петната, бързо спря. Но после мина русокосо момче. Свали моряшката си фланелка и започна да трие. Не разбирах защо желаят всички това. Пияница изкряска, че ще му скъса ушите и момчето побягна, а изпадналия тип застана на негово място, изсипа в мазолестата си длан малко водка, което за него беше непосилна и трогателна за мен, жертва и започна да търка гладката повърхност. Грубо беше, натискаше я. Очаквах да счупи огледалото. От една страна го желаех, защото така нямаше да бъда изложена на показ, от друга чувствах нещо много объркано – все едно щях да загубя част от себе си или по-скоро собственото си зрение или представа за формата, не знам, но щях да се изгубя преди да съм се опознала. Изпитвах и известно отвращение, че острите ръбове щяха да нарежат ръцете му и въпреки, че нямаше причина да си го мисля, че така моята и неговата кръв ще се влеят в една, а той ми беше гаден. Изкрещях и изглежда ме чу. Сепна се. Целуна образа, но киселата му слюнка изпълни моите устни. По-малко щеше да е отвращението, ако беше забил сухия си език между истинските, а не отражението. Отдалечи се бързо. Чух фриволния смях на три млади хубавици. Вятъра разголваше бедрата им, вдигаха ръце високо над себе си и вплитаха пръсти като нимфи. Виеха кръгове, засмяха се по-шумно пред огледалото и ме посочиха. Познах се. Една от трите бях аз, а другите – мои забравени приятелки.
Коя съм, по дяволите? Помних ли това в другите подобни сънища? Не съм сигурна.
Може би фотомодел. Гол фотомодел. Скритото неудобство сънувам. Сънувам това, че света не е подготвен за истината ми, макар толкова я желае, че я е превърнал в комерсия. Заключил е в естетиката й, истинското усещане за красота. И през форми подобни на моите, всеки каруцар или тракторист си мисли, че знае всичко за женската красота и ме сънува докато прави секс с партньорката си.
По-скоро съм тя. Онази, която служи за надуваема кукла, когато фантазията на скъпия й любим се вие между блестящи калъпи за сексапил. Почувствах преди малко спиртосания му дъх.
Или нямам дори и него. Пия аз. Слабичка съм, застаряваща, минавам за ексцентричка и за мъжемелачка. Цигарата ми е винаги в ръката и май наскоро издадох стихосбирка, а малолетните палавници ме преписват по блоговете си и форумите, за да впечатлят със сексуалната си освободеност публиката, без дори да ме разбират.
Поетеса ли? Как пък не. При това слабичка и толкова загадъчна. Възпълна домакиня съм. Но си имам мечтите, а мъжа ми – работата си. Дъщеря ми наскоро беше приета в университета, а аз не искам да си призная, много ще ми дойде, но харесвам гаджето й. И то не като син. Не и като мъж разбира се, а като някакво божество, кумир – алегория на живота, на момичето което взима всичко от живота.
Или не! Аз съм дъщерята. Обърках се, не помня.
Красавиците са изчезнали. Чистачи на стъкла бършат огледалото. После се появява кмета на съня ми и със съжаление им казва, че проекта няма да бъде повече финансиран.
Хубавец с тяло на Аполон застава пред огледалото и започва да се бръсне. Пръска го със сапунка, подгонват го ченгетата. Минава мой стар любовник и използвайки сапуна с който е напръскано го трие далеч по-лесно. После минаха журналисти със светкавици. Не знам дали под светкавиците имаше фотоапарати, но блясъка ми беше достатъчен.
За известно време ме ослепи. А неусетно бях стигнала до огледалото. Когато играещите петна от заслепението минат, най-после ще мога да си припомня коя съм. Като си го помислих изпитах и нетърпение и боязън. И затворих очи. Бих могла да съм всяка. Всяка една. От последна клошарка, презряна и болна душа до идола на поколения. Весталка или скитница. Делова жена или просто любима, ученичка и учителка. Бих могла да съм фаталната или спасителната. Цвете или котка. Все с човешка съдба. Не бързах да се затворя в спомените на която и да е било от тях. Сега бях свободна от себе си. Миг забрава.
Когато отворих очи видях хубавицата. Великолепна и изискана. На границите на натежаващото спряла растежа на плътта си. Като скулптура сложила месо там където трябва и взела от там където не трябва. Светли очи и коса. Палава усмивка, но и позираща усмивка. Запазила своята официалност, игривост само като роля. Дълги бедра. Лицето създаващо чувство на по-голяма откритост и от тази на голата фигура.
Не изпитах свян. Намразих я. Това беше звяра ми, това беше красавицата ми. Тази която виждаха. Тази която беше мен. И въпреки това, тази която не бях, а която можех да покажа. Оплакната от очи. Извадена от невидимото според разбиранията. Неестествена. Всъщност да е неестествена беше естеството й.
Тя ме беше отнела.
Разгневена грабнах твърд предмет от земята. Засилих го и стоварих с все сила в огледалото. То не се чупи. На стъкълца се пръсна образа в него и се разпадна в нищото.
Останах сама пред мрака.
Можех да се събудя. Но не бях сигурна дали го искам.