Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Преди пладне душата ми излезе на свобода. Както предполагах от дълго насам, това беше измъчена душа. Лицето й бледо и сбръчкано, очите й черни и мъртви. Роклята й овехтяла хартия, жълтееше и миришеше на прах, заплашваше всеки момент да се разпадне и да открие най-отблъскващите форми. Безумна гримаса свила устните й, покорен израз на животинче изписал остатъка черти. Храних я дълго със страдания и стихове, когато изобщо имаше какво за нея да отделя. Нуждаела се е от любов, като всяка душа. Отпусна костеливите си пръсти на коляното ми, хладни ручеи се разляха от гръбнака към раменете ми.
-Искам да излезем. – рече ми просто, гласът й не беше загубил нежността си.
-Къде?
-Аз ще те водя, ти не мисли.
Изправих се плавно, без никакви усилия. Не подозирах, че без душа може да е по-леко.
-Прости ми...-наведе глава, вина долових в гласа й – Аз бях заключена в теб. Не исках. Пряко силите ми беше. Не желаех да те наранявам и да ти отнемам. Жажда за живот е било, безумие, инстинкт за самосъхранение по-силен от волята ми. Нямах достатъчно храна, помрачена бях от спазми, късах от теб. Ядях те отвътре. Борех се със себе си. Виж, виж само на какво съм заприличала. Понякога побеждавах природата си, често даже, но имаше мигове...Тогава се опиянявах от кръвта ти, пиянствах в теб, исках повече, пресищах се и те повръщах дори. Бях паразита ти, а трябваше да бъда твои криле. По-леко ти е без мен, знам. Макар не тежа много.
-Трябваше да се грижа по-добре за теб.
Наклони глава. И тя го мислеше.
-Ще излезем нали? – нетърпеливо като малко момиче напомни.
-Да. Но нямам у дома женски дрехи. С това по себе си...
-Аз ще се престоря на сянката ти. Това го мога. Ще се свия в нея, с нея се разбираме. Даже искахме да се срещнем. Няма да й досаждам дълго. Само да се поразходим. Следвай я, просто я следвай. Цял живот те е следяла тя, защото това е работата на сенките, но в нея, днес ще съм аз. И ще те водя. Исках да те хвана за ръка, но ти пак не си подготвен, нямаш женски дрехи.
Кимнах, тя ми се усмихна. И за пръв път стана хубава.
-Не съм жена. Да знаеш. Само приличам. Нямам пол.
-Странно.
-Няма да говорим за това, нали. Хайде да излизаме.
Следвах сянката си, а тя мълчеше. Мълчеше докато застанах пред прага на Оказиона за души.
Стояха като мимове на площад, като роби и робини на пазар, като божества. С голи рамене, мускулести и крехки. С дълги, черни и руси коси фини и създаващи впечатление за ефимерност, души напомнящи фриволни пеперуди. С голи черепи и вратове на бикове, яки борчески души и сиви, излъчващи официалност души на мислители. Панаирджийски изродени души, които не будеха отвращение, а по-скоро забавляваха със странността на своите пропорции. Души облечени в тънка, кожа, сраснали се с тялото, неспособни да се откъснат от него. Души с израстъци подобни на кръстове върху гърба. Някои от кръстовете бяха обрасли с рози, а листата на розите приличаха на истинска кръв. Имаше мастилени души, които по законите на физиката, трябваше да са се разлели, но волята им владееше течните им съставки в най-причудливи форми. Същата дарба на волята притежаваха и огнените. Усетих и въздушни души, които за разлика от предните не можеха да се удържат и се пилееха, смееха се тихичко и леко пощипваха. Имаше души напомнящи извънземни или истински извънземни души. Артистични, които се видоизменяха всяка секунда. Души – колонии, съставени от десетки, а може би стотици малки, подобни насекоми душевни изживявания на чужди души. Имаше души напомнящи животни: расови жребци на полови атлети, декоративни пантери на живели и живеещи като домашни котки жени, питбули и стафордширски териери на предани пазители на каузи и хора. Души – маймуни, които тук не бяха никак забавни. Разбира се, имаше и троли. Истински троли, не притежаващи силата на чудовищата от скандинавската митология, но издаващи с грозотата си, подобия на техния характер. Имаше души обрулени дървета. И разгърнати в зелен цвят, като разпънати в собственото си плодородие души. Много бяха душите на манекени и манекенки, със съвършени пропорции, като че ли отливали се по тялото, което са носили и ги е носило. Приличащи си, почти напълно единични. Някак в страни от цялото разнообразие. Мълчаливи, изглежда с нещо сърдити и огорчени. Души киборги, обраснали с микропроцесори. До тях, отлети в калъп, оловни, неподвижни души.
Имаше една прекрасна сляпа душа, която се изгуби между останалите. И една душа в едро тяло – това беше душата на продавача.
-На вашите услуги. – учтиво ми рече.
-Аз...всъщност ние, просто разглеждаме.
-Удоволствие е за мен, но мога да ви препоръчам...Да речем, на вас би ви подхождала от онези, мастилените.
-Няма с какво да я платя. – отвърнах, за да прекратя разговора, но душата ми, не се съгласи.
-Размяна. Това е оказион, можеш да ме размениш срещу някоя.
-Но аз...всъщност...-не можех да приема, не можех, звучеше примамливо, но не исках повече да я огорчавам.
-Виж. – тя хвана ръката ми като жена – Аз не знам какво е отвъд. Има ли рай, има ли ад. Но ако има, аз не мога да те изведа. Всяка от тези другите ще го направи. Ще те отведе в рая или в ада, накъдето водят пътеките й, но аз не мога да го напусна. Твърде скъпа съм тук. Защото този свят е на души като мен...