Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Чет Май 14, 2009 7:19 pm Заглавие: Ириси

Нощем очните ми ями се пръскат, провират се от тях и излизат навън удавниците.
Телата им са подути, виснали месата, бели кожите, очите им като яйца, преварени до посиняване, ноздрите изядени от рибите, зъбите разголени. Пръскат се из стаята, вървят като в транс с една и съща походка, но различни траектории, движението им прилича на свободни електрони, на прашинки, блъскат се и удрят в стените. Нямат ум, не помнят цел, но все накрая стигат до мен, увиват ме. Чувам в дробовете им клокочене и хилене на демони. Правят с мен всевъзможни оргии, докато ме умъртвят. После се прераждам, прилича на събуждане, а не е, защото преди него не е било сън. Аз не спя, а изживявам кошмара.
Стоя пред огледалото. Изглеждам свежа и отпочинала. Тъй е нали преди минути съм се родила. Очите ми са бели, ирисите прозрачни. Все едно съм сляпа, а виждам прекрасно. Няколко минути е така, а после позлата ги обагря, все едно се зазорява. Прекрасна е, но неестествена. Обръщам ги в цвят на кестени, хубави са топли. Но нещо не стоят добре на прическата ми или искам да изглеждам строга в службата. Посиняват все едно ще посекат, тръпки ме побиват от собственият поглед. Пускам няколко звездички да сияят, засмивам се и си представям, че съм с четка. Търся пъстрота както в тях така и в живота. Търся пъстрота, понякога я откривам. Понякога прекалявам с нея, уморява ме. Слагам тъмни цветове. Изглеждат по-големи, а размера им е същият. Като че ли сините стояха по-добре, връщам се на тях, преминавам на зелени. Толкова се колебая, че накрая сами започват да избират цвета си. Обикновено е все един и същ сутрин. Трябва да ме разпознават, останали са пъстрите.
Радват ме все още. Тяхна е дарбата. Могат да лудуват, могат и да полудяват. Могат и да прострелват и да страдат по десетки начини. Могат да ми развалят настроението, също ме опазват. Като хамелеони са, които не менят цвета си да се скрият, а да се покажат.
Вечер бързам да се прибера. С тях е опасно. Обичат да бъдат обожавани, някога ми харесваше. После им бях обидена, чувствах се излъгана от тях. Мразих ги и не исках да ги виждам, но те обичаха да ме виждат. Заставах пред огледалото и воювахме. Чувствах се омърсена, изнасилена, използвана. Често създавах проблеми. Преследвана бях, крясъци по телефона, сцени на ревност, пребили се един на друг обожатели. Мъстили си дълго, сприятелили се, намразили ме заедно.
Ирисите ми имаха свой живот, владеех ги но само до някъде.
Преди всеки мъж те ме ухажваха и искаха. Искаха да им предам тялото си, със сладки мисли го галеха, с умели ласкателства подкупваха, топли вечери ми напомняха, прекрасни спомени които съм им открила.
Срещаха поредният замислен, затворен в себе си. Как познавам тези стегнати лицеви мускули, устните потрепващи между проклятие и желание за обич. Ирисите поели в себе си и част на израза на тези които не са отвърнали на чувството им.
Понякога ги отминавам, често даже. Боря се с ирисите си. Те искат.
Затварям клепачи. Обгарят ги със съновидения. Болката е ужасяваща, искам да я прогоня. Отварям ги. Случва се да се препъна. Непознатият ме настига, подава ми ръка. Когато срещаме погледи губи чувство за реалност. Не може да си го обясни, знае, че няма да му повярвам и не го казва, но аз по-добре от него знам какво вижда. Вижда очите които иска. Ирисите ми са ги узнали. Превърнали са се в тях. Добили са израза им. Формата на очите не могат да променят, но тя спира да се вижда. Спира да се вижда и лицето, разликата в кожата, тялото. Виждат се само очите. Трепкат и желаят, не мога да ги удържа. Без да съм спуснала клепач смигат, усмихват се, флиртуват. Неговите са учудени, чувстват се виновни. Сладък става като дете. Бори се с желанието си да ми каже това в което няма да повярвам, а ако ми каже се правя, че не му вярвам. Скоро губи чувството с коя е. Плава в ирисите или кара сърф по гребените на разбушувалите се вълни. В неговите се клатушка корабче, при това пълно с пияни разгонени моряци. Вижда нея. Само нея. Знам ще ме люби като нея, а аз съм жадна за подобна ласка. Жадна съм, а ме отвращава. Отвращава ме, а съм жадна. Знам, не мен търси, не. С мен се спасява, залъгва, дрогира. Иска я искайки мен, дори да е забравил за нея. Тъжно ми е, искам да крещя, да го размажа преди да ме е докоснал. Вече нямам обаче воля. Отдала съм се на ирисите си, преди да се отдам на него. Побъркан е, влюбва се в мен. Искам вече да го спася. Той бърка. Иска другата, а предпочита достъпната. Става ми противен, мога да го имам, имам го, но не е пълноценно. Тъжно става, объркано, понякога си крещим, понякога се бием. Вадила съм пистолет и съм прострелвала колата на един от тях. По-често минава кротко, мълчаливо се разделяме. Десетки телефонни карти съм сменила. В дворът съм пуснала да бродят зли псета смесена порода, чието име знам само аз. Изключвам често звънци. Често излизам в болнични. Гримирам се и слагам тъмни очила, спя в хотелски стаи. Те си мислят, че страдат, но не знаят какво на мен ми е коствало. Всеки път, в мен оставя съмнение, че той вече е искал мен, а не другата. Всеки път, откъсвам част от себе си, мисля си, че съм пропиляла последният си шанс да срещна онзи който не се заблуждава в ирисите ми. Всеки път когато вадя фалшив болничен лист съм наистина болна. Боря се с призрака му, той още ме ухажва и плъзга ръце по мен, побъркано иска да ме люби, още и още. Още плава под тях, губи сили, поглъщат го. Потъва дълбоко в мен и ставам безчувствена към него.
Нощем излиза с останалите…
С последният беше най-зле.
Минавах близо до стара сграда която реставрираха. Скъса се телфера, падна кофата на метри пред мен, хвръкна вар в очите ми. Нямаше опасност, но се налагаше седмици да нося тъмни очила. Рискувах зрението си, а и погледа ми нямаше общо с никой от тези които съм се украсявала. Гледах като препила снощи жаба.
Поне си починах от похотливите си сводници. Мълчаха си прикрити под тъмните стъкла и не искаха да виждат никого. Цял свят им беше противен, но като цяло въпреки тях настроението ми беше добро.
Срещнахме се на кафе. Класика в тривиалното. Малко си побъбрихме. Симпатичен беше. Даже много ми хареса. Повече от много други които в мен търсиха други. Най-важното беше, че не вижда очите ми. Пробвала съм и преди да ги скрия, но все ме караха да сваля очилата. Този път нямаха позиция, примириха се и дори го харесаха. Оживяха. Свалях очилата си в сумрак, не виждаше ирисите ми.
Празнична история, изглежда го открих. Малко неумел, а и объркан в живота. Доста проблеми имаше. Боеше се и бореше сам не знае с какво. Дразнеше ме, че е мекушав, но кой ли е лишен от слабости. Не потъваше в очите ми, аз потъвах в него. Не бях свикнала, даже се уплаших. Потапях се дълбоко. Този път беше различно. Опитах се да си мисля несериозно, но не успях за дълго. Нали се бях надявала да го срещна. И се случи.
Искаше да види очите ми, исках да ги види.
Много се вълнувах, като пияна бях.
Исках първо сама да ги видя. Гледах ги. Търсих ги. Чудих се кои са. Сред толкова много погледи бях загубила своя.
Нямаше какво да види в очите ми.