Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Виждам зле и зле чувам. Кикотът й, сякаш долита от километри. Не ме боли глава, нито ми се повръща, не ми се губят спомени. Сигурен съм обаче, че е от местните напитки. Крещя й да ми крещи, но аз едва се чувам. Много й е смешно, не знаех, че е луда. Сяда до мен, не съм сигурен в креслото ли сме или в леглото. Прегръща ме през кръста й в самото ухо ми говори, едва разбирам какво, но разбирам:

-Толкова ли е лошо, малко ти завиждам. Ако знаеш, каква мизерия е по улиците...

Предполагам, разглеждал съм и друго освен туристически проспекти. Екзотичното местенце, освен луксозните бази за чужденците си има и печалния бит на родените в райската прелест. Късно кацна самолета ни, едва смогнахме да стигнем на време за конференцията. Спокойно можехме и да не присъстваме, отчетохме дейност. Чисто пропилени средства. Бях и уморен, в дрямка се разтварят половината от лекторите. Чувствах само нея. По-близка от когато й да е било. Осъзнавах, че за подобна възможност не съм смеел и да мечтая. Утре ще се разходим из плажовете. Ще видим как ще завърши. В самолета определено флиртуваше. Въздържах се от ответна реакция, интуицията ми подсказа, че най-добрата тактика е да изчакам. Определено си падах по нея, но повече ценях като естет сексапила й. С деветнадесет години е по-млада от мен. Почти не се познавахме. Всъщност изобщо не бях сигурен, че ме познава. Оказа се, че знаела много подробности за мен, направи ми комплимент, че сина ми е симпатяга като баща си. Уж, случайно – уж, премина на друга тема, но заговори за хората на сладките ферменти. Имало категория хора, които трябвало да отлежат, за да придобие очарованието им сила. Не била съгласна с много поети, които генерализират, че се отнасяло за всички. Топъл беше лъха й, като бански над естественото й ухание. По-скоро го разголваше. Малка изкусителна. Миловидна ми стана, когато самолета кацаше се притисна, бояла се да лети, би отказала, ако й предложили иначе, но сега се борила за участието, защото разбрала, че ще бъде с мен. Млъкна, направи се, че го казала случайно. Хитруша. Сладка е, наистина много е сладка. Из коридорите в института само се разминаваме. След като конференцията свърши, тя избра кръчмата. Изнизахме се набързо от коктейла. И там ми беше грешката. Само си гукахме, разправяхме си неща от живота. Не се докоснахме, а днес съм почти сляп и почти глух.

-Временно е. – крещи в ухото ми. – Случвало се понякога с несвикнали с питието.

Споменах й нещо за болница, а тя забива нокти в ръката ми.

-Ще те заведа, ако искаш, но гарантирам ти, по-добре е, че не виждаш добре. Ако виждаше, нямаше да го желаеш. Не ти гарантирам, че от болницата ще излезеш по-здрав, а напротив. И най-вероятно ще има повече нуждаещи се на които само ще вземеш реда. Не си отровен, временно е. Говорих с много хора.

Аз и не пих много. И наистина не се чувствам отровен. Виждам само силуети, трябва да ми се крещи. Има и нещо друго...тук температурата трябва да е много висока, но усещам хладен лъх и присъствие, непознато. Докосвам я, колкото да се уверя, че останалите ми сетива са в ред. Потръпва, усещам го. Нещо повече, нейното усещане преминава в мен, прилива се в моето. Настръхнала е, настръхнал съм и аз, плаха сладост ме е изпълнила, смесица от любопитство и сексуална възбуда. За разлика от слуха и зрението, останалите сетива ми са изострени. До неузнаваемост.

Целуваме се кратко, но тя се сковава. Уверила се е, че го може, дотук й е било най-интересно, нататък не е сигурна дали го иска. Усещам усещанията, но за разлика от нея ги тълкувам по-добре. Стига да поискам ще я имам. Не го иска, но няма да съжалява. После ще се излъже майсторски, че го е искала. Нещо не ми е сладко обаче да се възползвам, твърде добре я чувствам. Твърде са изострени останалите ми сетива за сметка на зрението и слуха ми.

-Завиждам ти. – казва ми. – Ако не се вижда и чува навън, сигурно го възприемаш много хубаво.

Лъжеше се. Вонеше, много вонеше.

-Искам да се забавляваме. – засмя се, макар смеха й не беше весел – Хайде, докторе!

Първата ми мисъл беше да я помоля да се върнем в хотела, когато излязохме. Уплаших се, но още повече се уплаших да й го кажа. Едно усещане, може би шесто, не знам. Силно усещане за мизерия. Всеобхватно, всепоглъщащо. Бях под видимото, а тук беше плашещо, по-скоро отчайващо. Всички сме наясно за бедността в този край, но да се усети е нещо съвсем различно. Мъртъв се почувствах, но дишах.

И всяка глътка въздух като заплела се в мрежа рибка. Искаше ми се да крещя или да спра да мисля. Истината ме смазваше. Нямаше бъдеще, никакъв смисъл, само печал, печал, печал. И жарка жажда по невъзможно човешко щастие и като че ли тя се обърна в диво желание да се насладя на мига, каквото тук беше обзело всички, но сега ги разбирах, разбирах, разбирах. Не им оставаше нищо друго, освен този миг. Да му се отдадат до край и да открият в него нещо повече от отнетото им щастие. Печалните най-добре умеят да се веселят! Ослепях и оглушах, за да видя света със своите очи и да го чуя със своите уши. Това беше чувството ми.

И когато малката ми предложи да влезем в бардака, не се и замислих, приех. В първият момент си помислих, че е магьосница, че всичко от самото начало е нейна игра. Защото изведнъж тя се превърна в най-малко тридесет. Същият силует, сходни гласове, напълно идентично усещане за тяло. Но това бяха момичета за забавление, просто й приличаха във всичко друго, освен подробностите които би ми открило нормалното зрение. Прегръщах се с една, с друга танцувах, откараха ме за ръцете две в сепарето. Пуших нещо непознато което ме замая. После...Тя беше, тя беше!

Казах й го в самолета.

-Никога няма да бъдеш сигурен в това. – отвърна ми.

-Сигурен съм. – рекох й.

Нацупи се, но се й усмихваше, погледна ме в добре виждащите вече очи.

-Блъфираш и не го правиш добре. Никога няма да бъдеш сигурен дали съм била аз или не.

Права беше. Освен, ако не ми го признаеше.

-Каквото и да ти кажа, много е вероятно да те излъжа. За това по-добре да оставя нещата така.

Кацнахме в родината. Имах още много пътувания и къде ли не. За разлика от загубата на зрението и слух едно не се оказа временно. Изостреното усещане, усещането за скритото под видимото.

Усещането за мизерия и отчаяние.

И желанието да се отдам до край на мига. Целият свят ми приличаше на онзи малък бардак.

А дали в него прегръщах онази която желая?

Никога, никога нямаше да бъда сигурен.