Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Целунах я. Очите й прозрачни. Виждат се неща, които не разбирам. Напълно непозната ми се струва.

-Няма ли да ти липсвам? – пита ме.

-Не. – по-сухо не можех да го кажа. Трябваше вече да го е разбрала. Кимна и даже се усмихна. Помогнах й да метне сака на рамото си. Да й помогна по стълбите, видя ми се безсмислено.

Толкова ли малко багаж е имала! Учудва ме. Защо изобщо й тежи, като няма какво да вземе от тази връзка.

-Аз…аз ти казах, че съм готова да ти…

-Да ми простиш, знам.

-Не, не е това думата. Не те упреквам, знаеш ли. И себе си не упреквам. Глупава беше онази сцена, но прости ми, не можех да легна между вас двамата. Все трябваше да реагирам някак. Кофти, че се случи пред очите ми.

-Казахме си всичко.

-Да, връзката ни се изчерпала. Нямало накъде. Аз, знаеш ли…Ти не ми си връзка. Открих колко е отвратително клишето, тези дни. Не се чувствам, никак, ама никак вързана към нещо. Каквото е, то се случва. Простота е, не се нуждае даже да му кажем името, но не е връзка.

Крехка е, кестенява, прилича на пламъче. Потрепва сякаш, толкова е ефирна. Остана си дете.

-Виж, можеш и да си имаш друга. Не искам и съжителство, просто искам да ти кажа, че ме има. Аз ще си тръгна, но за теб, ме има. Има ме и не го забравяй.

Как ще се оправя. Вече ми е все едно. Какво мога да направя за нея. Наивна е, болна и красива. Не, не я чувствам вече. Никак не я чувствам. Преборих се със себе си, да го постигна.

-Аз ще се справя, не ме мисли. У дома, аз имам още много приятели. Ще се върна и ще си заживея отново. Честно, не те разбрах. Хайде, как му викаха: “сбогом”- засмя се късо и усмихна и мен. Обърна се и рече: -Не обичам подобни квалификации, но тази си е наистина кучка, голяма мръсница, курва от класа, ще ти завърти някакъв гаден номер. Пази се.

Мразеха се, много се мразеха. Фучат си по коридорите из учрежденията. Въртят си интриги. Моята от време, на време плаче. Все онази нейна проклета колежка в главата й. Хиляди пъти й казах да не я мисли. Онази я гледа в ръцете като старша. Все я учи как стават нещата, а едва ли по-добре ги върши. Според моята: по-зле и само я обърква. Пускат си клюки из махалата. Не се търпят.

Онази иначе е много секси. Няма миловидността на жената до мен, но има нещо друго: див нагон ли, смелост ли или просто естеството си, което смело показва и за което няма претенции да е съвършено.

Честно, желаех я понякога доста натрапчиво.

Жал ми беше за хлапето до мен, а го и обичах.

Веднъж без да знае то, прекарахме доста приятна вечер с най-големият му кошмар. Нищо особено, говорихме си. За животът, за любовта, за еднаквите и различните. Доста глупости на чашка. Чорапогащника й беше едра мрежа, краката й тънички, поличката подскача настрани при всяко движение. Също пеперудка. От близо обаче си е направо отблъскваща. Твърде сурово изражение. Очарованието се губи в откровен цинизъм. Поне визуалният ефект е такъв.

След тази вечер се премести в друг отдел. Не се срещаха. Какво толкова й наговорих, нищо особено. Просто описвах моето момиче, като премълчавах отношението му към нея. Вдъхновено разказвах за детство, за младост, до нашата среща и после. За това как готви – отвратително и колко чаровно държи цигарата, след като сме правили любов. Не спестих и за заболяванията й. Тук рискувах най-скъпоценното което имах тогава. Знаех много добре с кого споделям всичко, още утре можеха всички да разберат, за крехкото й здравословно състояние, което определено нямаше да се отрази добре на службата й. Не се и замислих, говорих как застава пред огледалото, какво изражение има сутрин преди да се докосне леко с грим.

Не сгреших, войната спря.

Оказа се разбрана жена. Разбрана, но самотна.

Една нощ ми позвъни явно пияна, но повече разстроена:

-Да имаше някой да говори така за мен.

И затвори телефона.

Още не се обичат, макар да я няма вече враждата. Няма и да се поднови, жена ми, вече бившата, отива при родителите си.

Иначе нямаше да понесе. Нямаше.

Диагнозата е сигурна. Ще ме изгуби, при всички случаи ще ме изгуби, но ако останеше с мен, доста по-мъчително щеше да й е. Щеше да страда с мен, да поглъща моята болка, а тя не може много да понася.

-И какво? – засмя се на предложението ми колежката й – Просто да се престорим! Аз пак машата, а тя…

-Просто е дете. Това ще я върне обратно в психиатрията, както в юношеството си, този път завинаги! Ако е при мен, ако е при мен през цялото време докато умирам. Ще имам болки! Ще се топя пред очите й! Ще заприличам на скелет! Ще съм досаден! Ще си го изкарвам на нея! Ще й се налага да ме понася. Тя се е преборила да е като нормалните. Ще изгуби всичко, което е градила с години. А една измама, изневяра, раздяла, тя може да понесе. По-малко е от това, което ще й се наложи да изживее.

-И защо молиш мен?

Не й отговорих. Разбра ме. Усмихна се:

-Защо!

-Имам ти доверие.

Изсмя се.

-Поне да ме беше излъгал, че ме харесваш. Или да беше искрен: какво ще кажеш, а! Искаш да е точно с мен, защото иначе би ти простила. Би ти простила, само връзка с мен е съмнително да преглътне, защото ме мрази, защото ме мрази! Ето, за това ме молиш! Да си навлечеш, нейната омраза към мен, върху себе си! Нали!

-Да.

-Щеше да ти прости, а ти не го искаш!

-Дори и сега е съмнително.

-Да имаше някой да говори тока за мен! Знаеш ли, мразя я! Винаги е било така…Не бива да постъпвам така с нея. Колкото и да я мразя! Колкото и да я мразя! Тя има право над щастието и нещастието си. Не от съжалението на враговете си. Не бива, но ще постъпя както не бива! Ще го направя. Не заради теб, заради нея…Мразя я, защото я обичам!