Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема - Да сънувам смъртта си ми е начин на живот

cefules

Не мога да си обясня, а май и не искам, на какво се дължи най-натрапчивия ми сън. Със смъртните присъди. Осъден съм от някакъв режим в страна в която не е трябвало да бъда или за ужасно престъпление, което ми става ясно в момента на присъдата, че съм извършил, а след като се събудя не помня какво точно е било. На няколко пъти съм бил само заложник, за чийто живот, тези на които е трябвало да пука, не е пукало, а похитителите: нищо лично, готвели са се да ме екзекутират с известно съжаление и са се държали с приятелско разбиране, дори ми се струва, че биха искали да ме убедят, че живота ми е означавал нещо, гледайки колко съм разочарован от факта будещ печални равносметки за него, ако не съзнаваха, че с това ще предизвикат допълнителни терзания, защото все пак трябва да ми отнемат онова, което се опитват да ми докажат, че означава нещо.

Напомня ми малко за смъртните присъди в ю-ес-ей. Давали са достатъчно филми, чел съм и това – онова в периодичния печат и интернет и съм си изградил представа, че държат изверга, заслужил повече от една смъртна присъда, отнасяйки се с него така, че да пробудят човешкото и уморят звяра му, докато накрая не остане нищо от извършителя на нечовешките деяния, освен едно ЕГН и пръстови отпечатъци, защото най-често тези престъпници не са видели човешко отношение и когато разбират се пробужда друго у тях, за да бъде екзекутирано точно то, за вините на вече мъртвия звяр.

Абсурдно. Или просто така ми се струва, но дълга тема за размисъл, оставям я дотук като една голяма скоба, към по-основната.

Гордост ми беше, че една нощ очаквах екзекуцията си, заедно със Садам Хюсейн. Разберете ме правилно, не се възхищавам от диктатори, ужасяват ме, ценя свободата си / доколкото я имам/, достатъчно, за да ценя, изобщо зрялостта на разбирането за свобода до което човечеството е достигнало. Ценя свободата на всеки, стига да не изградена върху липсата на свобода на другиго. Въз основа на този принцип, почти догматичен в ценностната ми система, не мога да не тая омраза, към агресивното себеналагане на лична свобода, над волята на останалите, за сметка на тяхната свобода. И разбира се, не обичам диктаторите, нито пък им се възхищавам. Моята почит към гениалния художник в Хитлер, но без никаква идеализация на диктатора. Моята почит към Мусолини, че е създал прецедент, валиден и до днес, показал е, че мафията може да бъде наритана. С шутове, че чак отвъд океана. Но самозабравата на властта водят до крайности дори почтения и серията му от грешки и до днес оставя фашизма му, като синоним на мракобесието. В каквото се и превръща. Не мога да се възхищавам и на един лидер, който от една страна спира религиозните конфликти, препречва се на взривоопасния фундаментализъм, но на цената на нямам – си – на – представа – колко – живота. И диктатура.

Но все пак, в съня си, чувствах възторг. Най-вероятно, защото предишната вечер, дадоха по ТВ и вероятно са дали тези кадри пред цял свят, колко юнашки се държа пред бесилото. Направи жест, че разбира, като към нещо делнично, скучно дори, като му обясняваха как ще настъпи смъртта.

Това беше един убеден човек, в живота си, в действията си. В целесъобразността, дори на присъдата.

Голяма грешка беше, след целия пропаганден шум и крясък, че това е един страхливец да предадат тези кадри.

В тях видях човека, кимащ на кондуктора които му къса билетчето за отпътуване, а не диктатора осъден на смърт.

Сънувал съм най-често разстрели, които съм очаквал. Веднъж и как ми изнасяха тялото и това беше предавано също по ефир. Предаването се казваше “Ответни удари”, логото му беше юмрук, а между кокълчетата петолъчки, свастики, кръстове и полумесци.

Тук сюжета беше, че съм сериен убиец и се показва пред цялото общество наказанието за престъпленията ми.

Най-голямото ми престъпление в живота ми е, че в пияно състояние двадесетгодишен откраднах две бири и две биренки салам. На всичкото отгоре, какъвто съм престъпник бях заловен на местопрестъплението, набит от полицаите и чак когато ги напсувах няколко пъти, спряха да ме налагат с палките. То и без друго, толкова бях пил, че ме заболя часове по-късно. Поне единият си имаше лична причина да отупа яко гърба ми с палката. Не стига, че бях извършил закононарушение, а и бях клекнал на местопрестъплението. И докато правили оглед, настъпил остатъците от творбата ми. Беше обаче грешка от негова страна, да ми се заканва: “Само да ми излезе някакъв прякор!”. Партньорът му само това е чакал. По това време се възпитаваха най-вече от гледане на пиратски продукции на екшъни и имаха чувството за хумор на щатски полицаи, според визията им в Холивуд. За закононарушението си бях осъден и си платих глобата. Друг е въпроса, че бюрократичната система винаги е била толкова здрава, че когато все пак ми беше обяснено къде трябва да внеса парите, те вече стигаха за кафе и вафличка. Чист съм пред закона. Оттогава са минали двадесет години.

Месеци преди това съм посегнал към автомата, но ако бях го използвал щеше да мине за изпълнение на служебен дълг. Защото бях часови, защото ми беше посегнато от старшина, който в това време си нямаше никаква работа там, където се развиваше действието.

Доста ме вбеси и му цитирах част от устава, за неприкосновеността на часовия. Разказвал съм тази история в “Обицата на забраната”. Притъмня ми, но чак да стрелям...

Пихме по една бира на уволнението ми. Ако той сънува подобни кошмари има защо. Уплаши се. С моите сънища тази случка едва ли има пряка връзка. Сънувах смъртните си присъди и от преди това.

Всъщност и срещу мен е насочвано оръжие. Десетина пъти. В повечето случаи на шега, от жива идиотщина или в пияно състояние. Включително и тогава, когато ме арестуваха. Младежът ми наблъска дулото в устата. Бях с белезници на земята. Нямало е как да окажа съпротива. Той пък да използва пистолета, макар шегата с оръжие и то от опитни с него хора е коствала доста животи.

Знаете ли какъв е аналога на руска рулетка с Калашников? Старо куче, за да покаже, колко е печено, налапва дулото и обира мекия спусък. От тази игра, много оставащи им месеци до мечтаното уволнение не са го дочакали.

Две години служихме тогава, две жертви имаше. По заставите.

По мен са стреляли също два пъти. Веднъж като дете, в черешова градина. Сигурно патроните на карабината са били със сол, а не с куршуми, но знам ли.

Вторият път, един доста пийнал първи приятел, въоръжена охрана на един обект със служебното си оръжие гръмна малко над рамото ми. После си показа точната стрелба като свали всички улични крушки. Гати и “служебното оръжие”! Револвер – самоделка стрелящ с флоберкови патрони. Не, че беше лош, но с такова нещо се е пазил сериозен обект. Действието е пак преди двадесет години.

Това не е най-страшното преживяване в живота ми. Имам десетина катастрофи. Последната по линията Брашов – Сегишуара, за която писах в блога. Първата и най-сериозната, която помня и до днес, пак с автобус, през прохода Витиня. Трябва да съм бил пет годишен. Още помня пропастта.

Три пъти съм се давил. В нашата река: Чая. Три пъти се е намирало кой да ме спаси. Веднъж пред очите ми се цопна незнаещият да плува син на жената с която тогава живеех на съпружески начала. Добре, че закъсня реакцията ми. Щеше да има два трупа, ако бях скочил да изваждам момчето. За секунда някакъв инстинкт е задвижил в него спасителната реакция и изпляска онзи опасен метър, като кученце.

Най-близко до смъртта си съм бил, когато с пневмония за която не съм предполагал се налях до козирката с бира, като не съм спрял да пия цял ден. След няколко часа кома и никакви признаци за живот в началото, все пак се върнах.

Временно, защото докато пиех не бях нито тук – нито там.

Година преди това пих с есперал – депо инжектиран в гърба.

Процедурата по инжектирането му, малко напомня смъртоносната инжекция в американските филми. Или поне така се струва на съвсем параноясал от пиене мъж пред прага на средната възраст и без друго с прекалено развинтено въображение.

Инжекцията ми беше сложена в присъствието общо на пет медицински лица. Двама лекари и три медицински сестри. Времетраене: близо петнадесет минути. Преди това се подписах на документ в който с дебел червен маркер беше подчертана думата “Смърт”.

На какво всъщност се съгласявах с тази инжекция? Тя се бие доброволно. Съвсем безвредна е, освен при едно условие, ако се употреби по време на действието й, дори минимално количество алкохол. При комбинация е възможна, много възможна дори смърт.

Разочарован след една премиера без да мисля, отвъртях капачката на бутилката водка. После помня малко. Размина ми се.

Напълно обаче, години по-късно, когато все пак спрях да пия. Без конкретна причина, различаваща се от всички други които през годините имах. Без есперал. Просто така. И аз не знам как.

Продължавам да сънувам смъртните присъди. Макар от месеци нещо подобно не ми се е присънвало, не се и съмнявам, че ще ги сънувам.

За да отворя очи: осъден на живот!

Добър или лош: просто моя си.

И да се чувствам спасен в тази си присъда.

Може би, разбирам добре сънищата си. Смъртната присъда е осъден начин на живот. От кого: както в сънищата, не много ясно. Просто е осъден. И с тази присъда, май живеем истински. Защото, както и да живееш, начина ти на живот все ще е осъдителен за някого.

Живея въпреки присъдата, за да се събудя себе си.