Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

kass · Пуснато на: Нед Май 24, 2009 6:56 pm Заглавие:

Почти се унасях, заспивах или по-точно дремех полу-заспала полу-будна и си мислех за различни неща. Мислех си за приятни неща, които са ми разказали или съм прочела. Мислех си за хората - за мислите на хората, за чувствата им и установих че доста си приличат. Приличат си в стремежите си, в мечтите си, в желанията, почти във всичко и тогава се зачудих защо след като е така, е толкова трудно да се разбират, да се обичат, да се сприятеляват, да си помагат… защо ли е така? В този момент сигурно съм започнала да потъвам в сън, защото почувствах една приятна лекота, сякаш духът ми напускаше тялото ми…явно е някакъв странен сън - си помислих, но се оставих на усещането, защото беше много приятно. Изведнъж стана много тъмно, може би умрях, не знам, но след няколко секунди светлината се върна и аз се оказах на съвсем друго място. Бях попаднала незнайно как в един много хубав град, с широки улици. По улиците имаше хора, много хора и много странни хора. Сякаш безплътни. Всичките тези хора крещяха един през друг едно и също нещо:
-Ей, хорааа, виждате ли ме? Това съм аз и съм тук, никой ли не ме забелязва? Искам малко внимание ако може, искам да ме чуете, да ме видите, имам да ви казвам много неща, искам да ви покажа себе си, аз съм добър човек и имам какво да споделя…
Това го крещяха всички без изключение някои по-силно, други по-слабо. Гледах изумена и не разбирах, но продължих по улицата, можех и да срещна някакви нормални хора, които да ми обяснят какво става, но никой не ме забелязваше. Опитах се да заговоря един човек, но той крещеше много силно и не ме чу. Тук май всички са луди - си помислих и продължих. На един ъгъл видях как една девойка се сблъска с един младеж и явно от контакта между тях успя да го забележи и се спря. Загледа се в него и замълча за малко, но младежа продължаваше да вика. Тя го дръпна за ръкава с надеждата че ще му привлече вниманието и се опита да го надвика казвайки му „ Престани да крещиш, чух те, забелязах те, сега млъкни и ме чуй ти.” Но младежа не можеше да я чуе, явно чуваше само собствения си глас и беше глух за другите. Момичето се помъчи още малко и като не успя да постигне желаното, си продължи по пътя подхващайки викането си отначало. Това ме учуди, но така или иначе всичко си беше достатъчно странно за да се впускам в анализи и аз също продължих. На друг ъгъл видях други двама които крещяха, но сякаш се караха…Единия викаше „Ти ме чуй пръв”, а другия „ Не ти ще ме чуеш пръв” Явно и тия се бяха забелязали но не можеха да се разберат кой кого пръв да изслуша, макар че и двамата крещяха едно и също. Караха се, караха се, накрая всеки си хвана пътя и си закрещя индивидуално. Странни хора - продължавах да се чудя - така до никъде няма да стигнат. Продължих. На друго кръстовище се бяха забелязали едни по-интересни хора. Мъжът викаше силно, а жената по-тихо, но от време на време мъжът спираше и оставяше и жената да повика, защото постоянно я заглушаваше и тя се чувстваше нечута от него. Тези двамата не се разделиха поне аз докато бях там, за после не знам. Накрая най-после открих хора които мога да заговоря, защото не крещяха - нито единия, нито другия. Бяха се прегърнали нежно и изглеждаха много щастливи. Щом ме видяха веднага ме забелязаха, усмихнаха се и ми казаха.
- Ако не спреш да крещиш няма да намериш щастието…
- Но аз не крещя…- отвърнах с недоумение
- И тя като другите не може да се чуе – казаха двамата непознати.
Спрях и се заслушах, тогава чух как гласът ми крещи същите думи, като хората от този странен град и се учудих:
- Какво става? Как попаднах тук?
- Ами сигурно си се питала защо хората не могат да се разбират…
- Вярно е – отвърнах – питах се и какво от това, всеки си има теория по въпроса…
- Е, това тук не е теория…това е градът на его-то, Когато се научиш да слушаш другите и да подтискаш собствения си вик, ще намериш отговора, а ако намериш и друг като теб, ще намерите любовта и щастието. Но бъди спокойна, попаднеш ли тук ще успееш рано или късно. Но тук попадат само хора, които се питат…
Това беше толкова странно, и до днес се чудя - сън ли беше или умрях за малко.