Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules

Знае баба как да говори по всякакви въпроси. Особено по сексуални. Особено когато е едва на четиридесет и много хубава. Внучката й има по-голяма нужда от родителско внимание, а баба от онова, което не й е достигало никога. Внучката иска отговори, баба само пет минути, да бъде оставена на мира, за да прати два мейла на свои виртуални приятели с единтичен текст. Хубаво е, че баба има и чувство за хумор, освен всичко друго, което може да се нарече привлекателно.

-Слушай, миличко. – казва баба. – Попита ме откъде идват бебетата. Ще ти кажа, но няма да казваш на вашите, че съм ти казала, нали?

Малката кима послушно. Очите й стават по-големи.

-Не. – отказва се изведнъж баба – Ти няма да издържиш и ще ме предадеш.

-Няма да те предам.

-Наистина ли?

-Наистина.

-Как да ти повярвам?

Момичето замлъква, опитва се да намери нещичко с което да убеди баба си, че ще спази обещанието си. Снощи я попита, защо татко й няма татко. Нали деца не могат да се родят, ако си нямат татковци и майки. Баба както се смееше, спря, нищо не каза. После пак се смя, но остана чувството, че е попитала за нещо, което не трябва да знае.

-Повярвай ми, честна индианска!

-Ама ти не си момче да се кълнеш така. Хайде, от мен да мине, ще ти се доверя…но няма да ме издадеш.

-Няма.

-Бебетата са вътре в орехите.

-Ей, ама бабо! Не е вярно, има ядки.

-Повечето имат ядки, но в някои има бебета.

Момичето се чуди да вярва или да не вярва, но баба сега не се шегува, защото не се смее.

-И в онези ли има? – сочи момичето масата, по която се търкалят орехите за тортата, която баба по-късно ще направи.

-Откъде да знам, дали ще има. Може да има. Искаш ли да провериш. Вземи чукчето дето е в чекмеджето, но много внимателно, да не си удариш пръстите или да не нараниш бебето, което може да е вътре.

Толкова въздействаща беше баба, че момичето повярва. Първият орех удари много силно. Вторият много слабо, три пъти го удря, докато накрая намери смелост и пак удари много силно. Много внимаваше на третият. Пред очите й беше разкървавеното дете на бебето. Не беше й правило досега впечатление колко остри са черупките. На четвъртият се потеше. На петият беше готова да заплаче. Шестият удари с ярост, че все ядки излизаха, но съжали. За миг и се стори, че вижда кръв. Ядката беше червена. Преди да удари седмият имаше чувството, че няма да може да го направи. Страх я беше, страх я беше да не нарани бебето.

-По-смело, мило. – рече й баба, чиито пръсти вече препускаха по клавиатурата – По-смело, защото оставиш ли го вътре, то ще се превърне в ядка като всички останали. Всички ядки са били бебчета, но никой не ги е извадил и са се превърнали в ядки.

Ридаеше вътрешно малката. Не искаше да нарани бебето, не искаше и да го оставя да се превърне в ядка. Искаше си то да порасне, да стане колкото нея и да си говорят. Не винаги я оставаха при баба техните, а тях все ги нямаше. Много работа имаха.

Нямаше сили в ръчичката, по-скоро от страх да не нарани. Набра я. Другото й се стори по-лошо. Неусетно счупи всички черупки и не можеше да си вземе дъх от обида, че е излъгана.

След часове, забрави. Толкова сладка беше ореховата торта.

-Такъв е живота. – рече баба – За теб бебе и любов е все още едно и също. И трябва да е едно и също. Но когато не откриеш любов, не забравяй, колко сладка е била тортата.

Думите се запечатаха дълбоко в съзнанието на малката.

И добре, че беше наведена над сладкиша, да не види, че сълзите в очите на баба, не са никак сладки, когато повтори:

-Когато не откриеш любов, не забравяй, колко сладка е била тортата.