Странстващият медиум и приятели :: Преглед на тема

cefules · Пуснато на: Чет Май 14, 2009 7:28 pm Заглавие:

Тялото й беше еротична приказка, която завършва на най-интересното, преминава в следваща, ретроспективно, тя в следваща и следваща, все по-дълбоко проникваше в нея, губеше пътя назад, не смееше и да се обърне, а и рядко му минаваше като шега през ума. Следваше смеха й, който премигваше пред очите му като шеговит малък дух, приел ролята на пътеводна светлина сред сумрачните, опияняващи дебри.
Не разбра как се случи. Още не знаеше коя е тя.
Как се случи, не се и питаше. Коя е тя, се боеше, макар и желаеше да узнае.
Беше другаде. В домът си, в малката стая. Унасяше се. Би трябвало да е сън, това което се случи и се пробуди след него. Но, не, не беше сън. Чувстваше още вкуса й по устните си, морските тръпки облизваха още солено кожата му. Приличаше на реално. Докосванията й бяха повече от истински. Не успя да излезе от дома си. Имаше задължения, но отложи изпълнението им. Странно се чувстваше, боеше се, че е полудял, а и вече я бе имал и изгубил. Имал за нощ, всъщност за вечер. Там където се озова беше привечер. Плискаха се вълните. Обвиваха прасците й. Обърнала глава го гледаше през рамо. Подканваше го с поглед. Не я познаваше. Русите й коси му напомняха, за нещо което не беше изживял, а чувстваше като изживяно. И усмивката й беше позната. Не формата на устните, а тяхното послание. Тя, го желаеше и се държеше с него като с мъж с който от години има интимна близост, а не като със случаен обект за кратко приключение. Разтваряше свят чрез тялото си, толкова освободено се държеше, толкова чувствено, изпуснала юзди, но топъл беше екстаза й, макар бръснещ полета му. Всеотдайна, дъхът й се ускоряваше, ускоряваше се над допустимите граници, после възпираше. Все едно умираше за миг, преди да възкръсне в милувките му. Все едно умираше той, когато се пробуждаше сред познатите черти на познатото си ежедневие. На третата им среща осъзна, че не е сън, болеше го, знаеше, че ще я изгуби. Искаше му се да й го каже, но не разбираха един на друг езиците си. Говореха съвършеният на телата. Искаше да я пита за много неща, но за този съвършен език, те бяха маловажни, фрагменти над които не е нужно да спира вниманието си човек, а бързо, бързо да отмине и колкото се може по-скоро да забрави.
Беше с каубойска шапка, усмихваше се като лисиче, май беше малко пияна, смигваше му и избухваше в смях. Клатушкаше се на креслото. Бяха в нещо като бунгало или вила. Плътно бяха спуснати завесите, не знаеше какво е зад тях, навън. Тя, избухна в смях. Опита се да се изправи, но не положи достатъчно усилия и падна пак обратно в креслото. Избухна в смях, по-различен от типичният й. Протягаше ръце към него, не беше нужно да разбира какво казват устните й, за да разбере, че иска да протегне своите към нея. Преплетоха пръсти, опита се да я изправи, но тя го дръпна тъй рязко, че той падна върху нея, креслото се преобърна, паднаха на пода, каубойската шапка отлетя. Косата й разпиля по пода, устните му целувките си по корема бедрата й. Искаше му се да разкъса със зъби дрехите й, които му пречеха да оближе плътта й. Ръцете му се сториха далеч в космическото пространство, не способни да го направят толкова бързо, че желанието му да се сбъдне в мига на най-върховната си точка. Но се излъга. Съзнателно забавиха движението си, възпряха със спокойствието си мига, сякаш го ваяха като глина, докато я галеха. Времето не съществуваше, все едно му беше, че реалността в която временно пребиваваше ще прекъсне като сън. Все едно му беше, помнеше другата, но толкова далечна му изглеждаше, че по-скоро онази приличаше на краткотрайната. Тази беше формата и съдържанието, кипящата плът. Вълните от първата им среща разбиваха гребени под кожата й. Стенеше докато устните му повтаряха пътя си по вече голата плът, пръстите й стиснаха косата му и притиснаха главата му, тялото й се виеше като малко и топло торнадо, овладяло разрушителната си сила във влюбен креатив. Кожата й с вкуса си хапеше, под всеки милиметър се разтваряха до безкрай хиляди устни, всички жадни за любов, всички отдаващи я до безпаметно. Пъплеха устните му по гръбнака й, рисуваха кръгове, впи несъзнателно нокти в седалищните му мускули. Сякаш препускаха, клетките им се разбиваха, изменяха строй, мутираха в чудати същества с повече от дузина крайници, криле, пипала – подобни на езици със свръхчувствителни върхове. Като пеперуди кацаха устните й по раменете, зърната, пърхаха с криле, за кратко се отлепяха и кацаха на други места и на други, виеха кръгове във въздуха, десетки разноцветни пеперуди с аромати на жени.
Чувстваше, че е към края тази среща. Искаше да я попита, искаше, а не можеше. Искаше за кратко, а после забрави. Използва остатъка от малкото време, за да й се наслади напълно.
При пробуждането си, имаше чувството, че е загубил живот. Трите срещи по няколко часа бяха по съдържателни от тридесетте и трите му години, в които беше имал много други, но никоя така. Не знаеше дали ще се срещнат отново. Необяснимо се случваше. Не смееше и да го разкаже. Сигурно по най-бързият начин щеше да се озове в клиниката в която беше сестра му.
Просто трябваше да чака и да се надява. Както беше и до сега, без да го осъзнава. Чакаше я, макар не я беше срещал, макар не знаеше как изглежда и не можеше да предположи, че я очаква. Сега поне можеше да се радва, че изобщо я беше имало. Можеше вече да умре! Засмя се, на мисълта си. Малолетен, романтичен идеал, на това му приличаше подобен извод. Засмя се и стана сериозен.
Лежеше на мокета. Не искаше да помръдне. Движението щеше да му напомни живот, на този живот – обяснимият, подреденият. В който не беше я срещнал и едва ли щеше да я срещне. Искаше да спи и този път да сънува напомнящата за реалност сън, след това да поеме дъх и да се гмурне в поверената му действителност. Унасяше се когато телефона иззвъня. Беше майка му. Говореше за сестра му, искала да го види. Много искала, била зле. Говорила напълно несвързано, лекарите клатели глави, назначили по-силни медикаменти. До преди седмици беше по-добре. Готвеха се даже да я изпишат. В началото на тази състоянието й се е влошило. Избухванията били кратки, но приказките й, от тях можело да се разбере само натрапчивото желание, че иска да го види, много, много иска да го види.
Загорчаха очите му. Обичаше я. Почувства се гузен, че е забравил за нея, когато най-силно се е нуждаела от него. Погледна часовника, имаше около час, достатъчно за да влезе в релси, да се обръсне, преведе в ред и да хване автобуса. Чакаха го два часа път след това. И без друго имаше нужда от това пътуване, добре, че му се налагаше. Подсмихна се при мисълта, че може да се унесе и да я чувства край себе си. Обикновено когато пътуваше сам винаги чувстваше до себе си желаната. Не му се присъни, в автобуса силно бяха пуснали един противен хит, а и тревогите за сестра му се изостряха. Някога беше умно хлапе, после започна да говори с духове, приписа си и болести, после повярва, че е болна от това което й казваха и наистина разума й се замъгли. Имаше кратки периоди на озарение в които изглеждаше същата като някога, но вече пораснала и това изглеждаше налудничаво. В последните години, изглежда като страничен ефект от лекарствата много бързо се състари и напълня.
Портиерът позвъни на лекаря, когато му предостави лични данни и посочи при кого отива на свиждане. До сега го пускаха свободно. Не знаеше от кога е въведена допълнителната мярка. Малко по-късно лекарят му обясни, че такава няма. Просто искал да се срещне с него и да го предупреди, че гледката може и да е разстройваща. Допусна, че изобщо няма да го познае и ще продължи да иска брат си.
Оказа се, че е сгрешил. Тотално.
Когато останаха сами тя заговори:
-Знам какво ти се случва. Имаш ли цигари? Все закъсвам, каквото и да правя. Не прави такива физиономии, пак пуша. Знаеш, че когато искам ги отказвам. Ама, защо си взел подобни миризливки. Нямаш вкус и това е. Слушай ме, аз, знам какво ти се случва. Не ме питай как. Луда съм, но не толкова луда, че да ти обясня. Чуй ме внимателно. Не се срещай с нея повече.
-Коя?
-Каква съм егоистка. Защо изобщо ти казах, да не се срещаш с нея! Аз искам, но ти можеш да искаш по-силно другото, но трябва да знаеш какво е то.
-Мисля, че не знам за какво говориш.
-Мисля, че знаеш, но не достатъчно. Имай предвид, че тя изобщо не знае, че ти отдава тези ласки. Те са за друг. За онзи който обича. Тя ги отдава на него, ти си в него. Не знае, че е с теб, ако предположи, не знам как ще го приеме. Може и да й хареса, много жени няма да го приемат като мен, но за мен е един вид изнасилване.
-Какво искаш да кажеш.
-Той дори не знае, че го прави. Толкова иска да й даде повече ласки, повече страст, повече обич, от всичко по повече, наречи го както искаш, думите са според ценностната система и заблудите, според лудостите на нормалните, но ме разбираш, добре ме разбираш. Май не съм толкова откачена. Той се излива цял, до изразходване, всичко и дава от себе си, иска повече от това. Малко са способните да се отдадат така. Малко са. Щастливци са, но той прекалява, наистина прекалява, а и двамата не подозират какво се случва. Той е един вид медиум, но малко особен, прибира в тялото си съзнания на живи, не на мъртви. Разбираш ли ме, на такива, по-трепетни, като теб, които силно ще я пожелаят, ще я обикнат така както я е обикнал той. Разбираш ли? Сигурно си изживял вече най-красивото, следващият път можеш да се спреш.
-Не съм сигурен.
-Можеш. Не можеш да го предизвикваш, но можеш да го спреш.
Осъзна, че е права. Можеше, но защо да го прави.
-Не ми вярваш, виждам го.
-Защо да го правя?
-Ти не си ти. Това си е неговото тяло.
-Грешиш. Познавам тялото си, щях да позная, ако съм в чуждо. Моето тяло си беше. Моето собствено, познавах го.
-Той познава своето тяло. Ти не си в състояние. Това, че си в него, не означава, че изцяло съзнанието ти е негово. По-скоро даже не е и с всеки следващ път намаля, той те асимилира.
-Като, че ли го искам.
-Както другите които вече не могат да го напуснат. Както другите. Ще се загубиш сред тях, ще се разтвориш в множеството. Нищо няма да помниш, нито той ще си припомни и частичка от твоите спомени. След теб вероятно ще има друг. Ти просто имаше шанс, че аз разбирам и мога да те предупредя. Вярваш ли ми?
-Вярвам ти.
Не можеше да не й повярва. Ясно беше като бял ден, че говори истината.
-Но ти избери!-рече му.
Целунаха се и се сбогуваха.
Месец издържа без срещата. Забрави я за часове. Сила изпълни жилите му. Придоби демонично очарование. Можеше да прелъсти всяка. Излъчваше нещо, някакво ухание отделяше от себе си, думите му станаха по-силни, по-красиви движенията му. Потърси подобна тръпка в няколко жени и като, че ли я откри. Отдаваха му се до предел. Милувките им приличаха на нея, някои и като външност слабо напомняха за нея. Понякога си мислеше, че тя е в тях и тя иска от него да люби другите, а да не се погубва в нея. Реши, че е логично да не го прави. Прибори се с привличането й. Но когато победи, съжали.
Още следващата вечер я срещна.
Знаеше, че е безсмислено, но то осмисляше всичко останало.
Знаеше, че ще изчезне, но не го ли стори, все едно, че го е нямало.